Когато пристъпваме към тази тема, изпитваме и смут и вълнение. Смут, защото ще се изправим пред Великото, за което в Свещеното Писание се казва, че е “огън всепояждащ”, вълнение, защото ще имаме среща със Съвършенството. Съвършенството, пред което някога често сме заставали, без да подозираме, че мястото на което сме стъпили е свещено - като пред “горящата къпина". Ще кажем сега: не сме знаели, толкова е била светлината, нищо не ни извинява. Няма да потърсим сега смекчаващи вината обстоятелства. Можеш всичко да хвърлиш зад гърба си и да кажеш молитвено: Господи, прости прегрешенията, изличи ги от книгата на твоите възпоменания. Но ето, че ние нямаме желанието да направим това, нещо повече, ние искаме да отидем докрай, да стигнем до дъното и разнищим онова, което бихме нарекли трагедия в ученическия живот. Дали ще облекчиш съзнанието, дали ще допринесеш нещо, като докоснеш тази тема и веднаж завинаги спасиш ученика от тази смъртна опасност? Нямаше желание да обърнеш гръб на едно явление, една история от тъмни краски, която паралелно с всичко светящо стои там и ни разкрива отношенията на учениците към Учителя. Неговата школа беше отворена /за първи път в историята на окултните школи/. Той не тури брава и ключ. Наглед всеки можеше да влезе без ценз и препоръка. Опитът, Неговият опит, както изобщо всичките опити бяха епохални. Светлината, която се разля безмерно привлече ония, които разбираха цената на светлината, привлече еднакво и ония, които бяха я загубили и сега като пеперуди се стрелкаха към нея. Никой никога не питаше откъде и за кого идваш. Законът за процентите беше неумолим - злото макар с 10% беше неизбежно. И Той не застана на прага на школата и не рече: “Ти влез, ти не." Затова и не се знаеше, кой с какво лично богатство идваше и с какви цели - съзнателно или безсъзнателно 10% - Живей своя живот, други край тях по отражение и внушение. Затова, в тая първа по рода си школа на свободата и желанието, се смесваха ученици, застанали зорко и нащрек, не само какво и как да използуват благоприятните условия - не, те гледаха, следяха дори и критикуваха Учителя - Него. Който нито се спираше на това, нито спираше своята работа. Но понеже изхождаше винаги от един принцип, Той не премълчаваше факта и през някои утринни часове така раздрусваше атмосферата, като мълния думите разтърсваха небесата, че ставаше ясно за всички, които си позволяваха да нарушат чистотата на принципа и реда в школата.
Навремето Христос не се поколеба да вземе камшика, при Неговата благост и да изгони търговците от храма. Методът бе идентичен, тук не се гонеха търговци, а се гонеха разбойници, които лесно искаха да се домогнат до духовните ценности и на готово да опитат благата. Ленивците не липсваха никога в света, а известно е всичките недоволници в основата са и ленивци. Тъкмо те, и не само те, за да бъдем справедливи и други попадаха в тази категория. Временно или не, порицаваха се или не, вече не е важно, те съществуват. И Той с виждането си, чийто диоптри не може да се определят, виждаше, слушаше, усещаше всичко. И за да предотврати голямата опасност, изобличаваше, без да изобличава, повишаваше тон, без да го повишава и разкриваше не само последствията, но и неумолимата истина по въпроса.
Думата е за критиката, критикуването. Това старо и реакционно средство, тоя нечист навик, това незаконно вмешателство в живота на другите. Като неизлечима болест, човек мъкнеше тази зараза, усещаше вонята й, опитваше вкуса й и колко трудно се отърсваше от нея, колко бавно се спасяваше. Нямаме възможност сега, като стана дума за нея да сместим всичко, което Той казваше за нея и всичко, което препоръчваше против нея. За Него критикуването беше болест, с която трябваше да се воюва. Едно социално зло, което разяждаше семейството и личността, обществото. Много бяха препоръките срещу нея, много често, за да отвикне ученикът от нея, Той казваше седмица или дни от седмицата няма да се занимавате с нея. Нека спрем до тук, не развиваме тази тема. В случая нашия поглед е устремен другаде - другаде, където според думите, които изцяло ще цитираме по-долу, към ония, които си позволяваха да критикуват Него. Това бяха учени ученици, които бяха получили може би научен ценз, имащи свои разбирания за говоримата реч, за логиката на изказването, за законите на езика, притежаваха знания по окултизма, пили от източниците на познанието си от западни или източни школи. Приличаха на пълни шишета с правото да гледат на Него като обект и с критическо око, въоръжени с лупа да гледат, да спорят, да критикуват. За критиката от този род нямаше закони, демокрацията гарантираше свободата на изказването. И тук, в школата на Учителя, учениците бяха свободни. Свободен беше и Той да пази чистотата на учениците, на школата, а по отношение на себе си, да формулира закона, да предупреждава, да извиква оная скрита, неразривна връзка, която Го правеше гражданин на друго царство. Опасно бе да се залавят с Него, да се занимават с Него и да оспорват Неговите граждански права, Неговата чистота. Защо? Нима не се знаеше: Любовта на Учителя е изпитана, няма защо да се изпитва, знанието на Учителя е изпитано, няма защо да се изпитва. Изпитана е и чистотата на Учителя, няма защо да се изпитва.
“Някога се опитвате да ме критикувате, защо говоря така или, иначе. Искате да ме ограничавате. Който се опитал да ме критикува, нищо не е постигнал. То е все едно, да критикувате Господа. Да критикуваш Господа, това значи, от тебе нищо да не стане и нищо да не остане. Като човек, можете да ме критикувате, но като върша волята Божия нямате право. И аз нямам това право, когато вършите волята Божия”.
Помнете: “Никой няма право да коригира Божественото. Човешките неща може да коригирате, но не и Божествените.”
“Когато върша волята Божия”.
Дали е имало ден и час, изобщо време, когато да не е извършвал тази воля? Изправен пред съвършенството, защото Учител в истинския смисъл на думата, е човек съвършен. Какво ще кажеш, как ще се произнесеш за Него, като нямаш необходимата светлина, нужен е ценз. Да търсиш сенки, където ги няма.
“Учител е само онзи, у който няма никакво насилие. Учител е само онзи, у който няма никаква лъжа. Учител е само онзи, у който няма никакво зло.”
Какво тогава ще търсиш там, където всичко е чисто, безупречно, ще се въоръжиш с лупа и ще кажеш: Той говори нелошо, или Той го прави нелошо. или Той, или, или. Нека да спрем дотук, макар, че до нас са стигнали мненията и критиките на ученици профани, ученици недоволни, ученици неблагодарни. ученици лениви, които са чакали да им се напълнят торбите, без да са направили нещо, без да са заслужили нещо и намират за какво да Го обвиняват.
Ние нямаме желание да навлизаме в техния свят, и да товарим съзнанието си. Когато се спираме на тази тема, то е по повод пасажа в който недвусмислено е даден принципа:
“Който се опита да ме критикува, нищо не е постигнал. Все едно да критикуваш Господа - това значи от тебе нищо да не стане, и нищо да не остане.”
Законът блести като меч и този блясък ние имаме желание да го съхраним през вечността. В него се съдържа и основното качество на ученика -абсолютната вяра в Учителя и абсолютното послушание. Ние знаем, че в този свят на взаимни отношения между Учител и ученик, трябва да преобладава Любовта, а там, където е Любовта, съмнението, непослушанието, критиката са изключени. Все едно да правиш опит да коригираш Великото - все едно да се намесваш в работата на Великото.
Отваряме една малка скоба, за да надзърнем в нашия живот на ученици, които дошли само с копнежа да учат имаха много да учат. Не липсват случаи, когато сме изпадали в това състояние, задавайки неуместни въпроси. Той отговаряше и не отговаряше, но отсичаше кратко: “Така не се говори!”
“Защо моя нос има такава форма, или ухо?”... “Какво да му отговоря, да му кажа ли, че в едно близко прераждане е бил разбойник.”
Друг: - Защо съдбата ме гони, какво съм направил, всичко на мене ли ще се струпа?” - “Така не се говори, ще учиш, ще търсиш!”
Трети, като гледаше нещастията на хората по време на война: “Какво ще стане?”
За тези и за много от този род въпроси, Той лаконично казваше: “Не се месете в работата на Бога”.
Сега след толкова години не смееш още да кажеш, че можеш по вътрешен начин да разбираш какво трябва да питаш и какво не, дали съзнаваме къде сме стъпили, когато се изправим пред Него, дали виждаме и усещаме пламъците на горящата къпина?...
Това са неща, тясно свързани с ученика, да търсим с цялото си същество пред Кого сме застанали, да не коригираме Божественото, да не се месим в работата на Учителя и на Бога - свещени области, където не може да се пристъпи с кални нозе. То е нещо, което не може да се изрази с обикновени човешки изразни средства. Нещо дълбоко и интимно, за което ученикът трябва да има усет - един дълбок вътрешен и нежен призив, който да му подсказва какво да говори, какво да чувствува, какво да мисли и как да застане пред своя Учител и пред своя Бог.
Колко безогледно постъпват обикновените хора. Невежеството и непросветеността не ги спасява от последствията, от тях наистина нищо не става и нищо не остава. Неумолим е закона. Някой може да хули името Божие, но последствията рано или късно ще го последват. Както онзи овчар от Добруджа, за който се разказва, че е казвал: “Няма Бог”, и стреля с пушката си небето, за да се увери. И на края завършва трагично. “Не се рита срещу остен” - казва народа. Човек трябва да знае, какво може и какво не може, да има мярка за всичко, за да не прекрачва необмислено горящия праг на святите неща. Не му е дадено безразборно да мисли, да чувствува и да действува. Не е свободен човек да живее както си иска. Свободен е само да не нарушава правилата й Да не нарушава свободата на другия. Свободен е да живее почтено, красиво, смислено. Свободен е да изяви великото, а не обикновеното.
Ученичеството е непрестанно изкачване на върховете - за тези смели полети, каквото представлява отношението към Учителя се изисква будност на съзнанието, Любов към истината и жажда да изпълняваш волята на Бога, както Той вършеше това, за да не дръзнеш никога да се месиш в работата на Учителя и на Бога. Да не нарушаваш никога онзи закон на интимно отношение към Великото, подразбира истинско ученичество - да живееш винаги със съзнанието, че си застанал пред Торящата къпина”.
