Всички, които търсеха Неговата помощ знаеха защо бият толкова път и губеха толкова време. Идваха при Него, за да получат отговор на своите проблеми, или да намерят лек за своята болка - физическа или духовна. Потокът от хора, които Го търсеха и намираха не беше малък. Работният Му ден нямаше определени часове. Идваха по всяко време, приемаше ги по всяко време с изключение на събота, когато кратко и лаконично казваше: “Занят съм”. Нямаме намерение сега да проследим този поток от хора, да проследим дори и познатите наши случаи. Те са толкова много, някои вероятно ще се погрижат да ги съберат, да ги картотекират и да ги прикачат към големите архивни материали, които едва ли ще бъдат похабени. В случая ние се спираме на принципната страна, която привлича нашето внимание и нашата мисъл. Неговото отношение и начините чрез които Той отзвучаваше и помагаше на тия, които търсеха и не търсеха Неговата помощ - учениците Той предупреждаваше. Даваше своите съвети на ония, които ги искаха. Помагаше с оглед на неща, които ние подозирахме само, и които няма да засягаме. То е област, в която само Той се движеше, нямаме право да надникнем там, нито имаше някакъв смисъл. Една скрита лаборатория, в която достъп имаше само Той. Нямаме право да питаме защо на едни даваше нещо, защо на други не даваше, приемаше един, не приемаше друг. Начините бяха индивидуални.
Методите и рецептите на лечението бяха различни, както и различно бяха построени хората. Едно лекарство, или един съвет можеше да се окаже ефикасен за един, а вреден за друг. При това Той целеше нещо съвсем друго, което ние не можем да обхванем. Неговото духовно състояние целеше същественото, главното и на този принцип почиваше всичко друго. Той знаеше дозировката, защото имаше предвид пак духовното, спазваше причините и последствията и отказваше дори при известни случаи да помогне. Изобщо цялата тази дейност беше комплицирана, деликатна - работа на опитен химик, който работи в лаборатория, както с най-сложното съединение, каквото представляваше човекът.
Затова ние ще оставим тази вътрешна, интимна страна на въпроса без да се питаме защо и как, за да се насочим към живата практика, към описаните или преживени случаи, нещо, което е безопасно, лесно проходимо без да се натъкнеш на труден терен.
Той разказва в една школна лекция случая: “Един търговец непознат ми пише писмо, в което иска да му дам 20 хиляди лева. Бил в затвор за някакъв дълг. Праща ми личната си карта, да видя, че е честен човек. Гледам чертите на лицето му - краен материалист. Живее само за пари и за материалното. Не му отговорих. След няколко дни получих друго писмо от болница. Пише, че бил болен и се сърди, че не съм отговорил на писмото му. Всъщност аз пак му помогнах. Вместо да лежи в затвора, изпратих го в болница. Той се подложи на влиянието на астрални същества, обърка една каша, задлъжня и сега иска да го спасявам. Аз не се бъркам в кашите на хората. Не ме е питал нищо, а иска помощ.”
Той намира, че случаят не е единствен, затова обръща се към аудиторията и продължава: “Често и вие изпадате в същото състояние, изпадате под влиянието на астрални същества, които ви увещават да си купите земя, волове, кокошки, свине с цел да забогатеете, докато един ден ви туря в затвора. После търсите, кой да ви спасява. Това е влиянието на твърдата материя.”
“Не ме е питал” - казва Той, това се отнася до всички, които “бъркат кашите” и после търсят кой да ги оправя. “Аз не се бъркам в кашите на хората”. Не се бъркаш дори и тогава, когато виждаш неправилните стойки, кривата посока и неправилно взети решения. Обичаше и пазеше премного свободата, за да съветва предварително и предотвратява “кашите”. За Него не беше от значение дали дадена задача се решава вярно или невярно. Затова е ученик да прави грешки и да ги поправя сам.
“Не ме е питал". Някои встъпваха в брака и не Го питаха. Не си помръдваше и пръста, както се казва, че щял да понесе бурно разочарование. Нека да опита, нека не се лиши от опитност, която ще го ползува през вечността.
Той гледаше на всичко много широко и колкото, и да искаше да предотвратява излишните страдания, не се намесваше, ако не беше помолен за това. Този непознат търговец, оплел се в някаква търговска сделка, загубил от нея, начетен с 20 хиляди лева, иска само с един замах да се оправи като внесе сумата. Вероятно някой го беше осведомил за Учителя, че е добър християнин и, че всичко може. Той е вярвал, че проблема му ще се увенчае с пълен успех. А трябва да се задоволи само с облекчението, че го преместиха в болница, вместо да лежи в затвора. Едно механическо разбиране, крайно материалистично и користолюбиво.
“Нали всичко може”. Може, наистина, но никога няма да наруши принципите и законите, дори когато се касае за доброто. В случая най-добро е вероятно въпросният молител да си остане в затвора, където има доволно време да размишлява, да оглежда положението и да се добере до истината. Какво по-добро от това?... А и какво ли би станало, ако по чудо му паднат 20-те хиляди лева и напусне затвора, без да си е мръднал ръката и без да е човъркал мозъка си. Загубил би двойно.
Някъде Той се намесваше. Имаше такива случаи, но те бяха рядкост, когато Той предотвратяваше цяла катастрофа в живота на ученика. Тогава се намесваше преди да бъде сигнализирано, преди и самия ученик да е разбрал, че се намира пред опасност. Ако ученикът проявяваше послушание, и готовност да направи не онова, което мислеше, късно той разбираше размера на услугата, която му е направена.
Не се опитваше да помага там, където ученикът твърдо бе решил да следва своето решение и емоции. “И да ми каже - не прави това, аз пак ще го направя, защо да Го питам?..." Беше фраза, която често се употребяваше от някои, които не искаха да им се помогне и на които и Учителят не можеше да помогне. Човек беше свободно същество, най-малко Учителят щеше да наруши тоя принцип на свободата, свещен за Него.
Той помагаше на всички и при всичките случаи. Това бе в програмата на живота и на мисията Му. Времето беше бурно, векът напрегнат и страданията не Му пречеха. Отговаряше на всеки искрен зов, на всяка беда, на всеки човек, който се обръщаше към Него с чистота и вяра в сърцето.
Понякога Той не приемаше просителя, който идваше при Него обременен физически или психически. Сега не мога да ви приема - късо казваше Той и посетителят си отивал. И колко чудно било, когато помощта се изливала към него. И ние слушаме по-късно: “Ако не го приех, за него ще е по-добре, ще му се помогне”. '
Имаше случаи, когато някои питаше за друг въпрос “Иди и попитай Учителя, искай лек за болката ми" Този, който получаваше писмото, махва с ръка и си казва: “Няма да безпокоя Учителя". Същият този минавал край стаята на Учителя, вижда, Учителят излиза, извиква и му казва: “Пишете на сестрата да прави това - и му казва какво”.
Последният е изумен. Казахме, какво сме ние, за да надникнем в Неговата лаборатория, от чийто процеси нищо не бихме разбрали. Как ставаше всичко това, с което манипулираше Той, за да каже в една беседа: “Питайте ме, какво правя вечер - ще ви кажа: Стоя пред телефона и слушам: Някой вика за помощ, бият го, искат да го убият; друг е отчаян, иска да се самоубие; някъде по море затъва параход, вика за помощ; някъде става пожар и т.н., докато телефонът утихне, тогава си лягам.”
Вече не се мъчим да проникнем в тези Негови лабораторни занимания, не питаме дори. Стоим само чинно пред тази огромна дейност, изпълнила целия Му живот, целия му работен ден, дори и нощта. Всичко в тоя живот е изпълнено с думата работа. Тя го прониква, тя го осветява, тя го възвеличава. И всичко това безвъзмездно като Слънцето. Всичко това в името на нещо, което нашия оглупял и крайно материалистичен век се опитва да унищожи и хвърли през прозореца. За нещо разбира се, за нещо велико формулирано правилно от Христа:
“Дойдох не моята воля да изпълня, а тая на моя Отец.”
За тези думи Той бе хванат, биде и разпнат. “Моя Отец” - “Неговата воля”-при това казано и направо на тия, които се смятаха избрани и миропомазани. Ситуацията е същата. И днешният Сенидрион, биха направили всичко, но времената бяха други, разсъжденията други - не успяха. Времето беше на Негова страна и се погрижи да запази и скъпоценния съсъд и скъпоценния елей.
Той бе успял във всичките полета, беше наситил цялата ни планетна аура със светлина, а плодородната и разораната земя я беше посял със силни семена. Процесът беше необратим, нямаше сила, която можеше да спре този процес. Не липсваше нищо - нито топлина, нито светлина, пролетта беше в своя разгар, пълна с благодатни дъждове.
Сега ние и се опитваме със скромните си средства да възстановим оная част на този многообразен живот, който премина през нашите очи, докосна нашето сърце, раздвижи нашия ум, очерта нашия дух и сега ни кара да разказваме, да пеем, като ония древни певци, които не се уморявали да повтарят своите мантри - тия свещени поеми на величаво минало. За нас то никога не ще е минало - защото от всичко, което сме видели, чули и преживели, се изцеди скъпоценния сок, който се отля не другаде, а в нашата кръв.
Твърде обогатен се чувствуваше, независимо от това, дали можеш или не да надникнеш в Неговата свещена лаборатория и проследиш Неговата многогодишна свещена рожба, подчиняваща се на неизмеримия закон на Битието.
Той оперираше с безконечни измерения и възможностите Му бяха извън всяка човешка мярка.
Всички, на които Той е помогнал, знаят това. Няма човек приближил се до Него с молба в момент на беда, да не е съхранил живия спомен, изграден в основата си единствено от Любовта Му, която безшумно и невидимо извираше от всичките Му действия и даваше тон на цялото Му работно денонощие, на целия Му живот.
