Колко малки, дребни неща понякога могат да накарат човека да предприеме някакво далечно или близко пътешествие в света на миналото и настоящето с желание да надзърне в бъдещето. Колко склонни са тия, които държат перо да се взират надълбоко, да оглеждат себе си и другите и да правят опити с хрумванията си.
Тази нощ!... Какъв повод? Новогодишна нощ, чийто блясък усещаш отдавна е помръкнал за някои. Защо, коя е причината? Знам ли, човек не може да каже, ето тази, или онази. Стоиш в това навечерие и си мислиш как да прекараш тази нощ - да дочакаш ли, или не дванадесетия час и да вдигнеш наздравица като милиони хора, които не могат да си представят този полунощен час без чаша алкохол. Нека я вдигнат, нека си пожелаят - честита Нова година!... Може би са вече, ако не съвсем пияни, то наполовина, защото до този час е имало трапеза малко или много пищна. Нека я ознаменуват с нея, нека не липсва нищо от урожая и обилието на нашата тлъста земя. Никой вече не пести и яденето поглъща най-голямата част от месечния бюджет. Нищо вече не нарушава традицията. Гледаш всичко и нямаш абсолютно никакво желание да порицаеш някого за начина, за обичаите, за привичките и традициите останали и унаследени от деди и прадеди, твърди, закоравели, вкопчили се упорито във всекидневието на обикновените хора, решили да ги спазят на годишните празници. Всичко това ти е безразлично, не те докосва, не те блазни и не ти прави никакво впечатление.
Тази сутрин в 4 часа въздухът беше резлив и гъстата мъгла нахлу през прозореца. Целият булевард светеше от неоновите светлини, ще говорят вероятно до пладне-днес е Нова година. А снощи беше Новогодишна нощ. През Цялата нощ трамваите сновяха, продължават и сега, чуваш ги и на канавката гледаш гъста върволица от хора, чакат своя трамвай. Една секунда само си изненадан, къде толкова рано са тръгнали тези хора и мигом вече знаеш – били са някъде, посрещали са Новата година и сега се прибират да спят. Картината е ясна. До четири часа са празнували. Нека си празнуват. Толкова е сив живота. На мене, какво ми е?... Нищо, абсолютно нищо. Нито ми е мъчно затова, че ето стоя си тук и понеже никога самотата не ти е на гости, мислиш си, как да прекараш тази нощ. Чаят вече е изпит - ореховките бяха добри. И решаваш до десет часа да се занимаеш с книгите, а после сън, хубав сън и в 4 часа на крак. Струва си да посрещнеш така Новата година. Утринният час блести и дружески ти кима с ръка и вече ти става весело, също като пред Нова година. Клепките се спущат за сън и след десет часа пристъпваш към спалното ложе.
Но ето, ненадейно, малкото, дребното неизвестно откъде като птиченце заподскочило пред тебе зачурулика нещо неразбрано и ти се вслушваш и искаш да го уловиш и попиташ какво точно мълви, какво точно иска да ти каже в този час. Много е важно това, като поличба. Мое птиченце, мой свиден блян, моя красота, какво?... Шепота тутакси се превръща на задушевен призив, една топла дума долита, познаваш вече стила и бавно сричаш: Какво ще си пожелаеш за Новата година? Кажи!... Отривисто фразата прозвуча и аз я чух. Какво искам аз, какво да си пожелая на връх тази година, в тоя нощен час, какво?...
Трепнах. Това за Новата 1977 година ли се отнася?
Да.
Тогава седнах и литнах. Вдълбочих в ония стари записи. Страниците прошумяха - миналото... Не, не, не го докосвай, ще прилича на старческа работа, не е интересно. Каквото е било, било, не повтаряй като рефрен - колко весело бе някога, колко хубаво, колко мило, колко, колко, колко...
Станах изведнъж като опъната тетива. Циферблата показваше единадесет. Още един час и Нова година. И по някакъв изостанал, атавистически, дивашки начин може да се каже тя се оповестява с оръдейни изстрели. Цялата къща ще се разтресе и ужасния вой ще ти напомни нещо зловещо. Изтръпваш. Но и това е част от оня остарял арсенал на обичаи и ритуали, които вековете покриха с ръжда и понеже нищо ново не ги сменя, стоят си покорно и изпълняват службата си.
Вече си в леглото и продължаваш да мислиш за главното - за какво да си пожелае човек за Новата година. И изведнъж затрещяват оръдията -топовете. Никога не съм ги виждала, да даде Бог никога да не ги видя. Момчета от войсковата част, танкисти ли ги наричат или бомбардири, добре са се погрижили, добре са заредили железните чудовища и детонацията вече тича по нервите. Напомня ти всичко това нещо тягостно и тъжно дори и страшно и ни една струйка радост. Би трябвало, умуваш - на тоя час да пеят хорали, да бият камбани, да засвирят музики, да бият тъпани. Затваряш очи и заспиваш след последния залп. Новата година стъпи на нашия паралел. Добре дошла, да е честита на всички!
В 4 часа си на крак.
Хубав сън, укрепителен, достатъчен. Готов си за всичко, което денят чака от тебе. Отваряш прозореца и каниш въздуха в тоя утринен час. Първия досег на това утро на 1977 година. Гледаш насреща, трамваят пристигна и прибра новогодишните си клиенти. Булевардът опустя. Не е интересно. Нека си тече живота обикновен или необикновен, беден или богат, разнообразен или еднообразен, бавно или бързо, умно или глупаво, кой както му се иска, кой както го мисли, както му е добре.
Готвиш чая и си позволяваш нещо, нали и аз съм обикновен човек, при това нощес ме попитаха, какво да си пожелая, какво искам. Какво ли?... Сега ще кажа този път ще го кажа на всички, да го чуят всички. И вече съм дръзка, вече не се страхувам и нека съм плашлива, развълнувана съм, и нека добавя и гневна, и този път ще кажа, какво си искам.
Една година на пролетния празник една наша приятелка Иринка се казва, поканила през тази празнична вечер гости, свои близки, обични хора от Изгрева -братя и сестри. Били към двадесет души. В къщата те вечеряли и Иринка, която беше пианистка, седнала пред пияното засвирила празничните песни и всички се разпели - пели много и хубаво. Прибрали се рано, нали имали и те обичай да стават рано. На другия ден Иринка получила служебна бележка от органите на сигурността. Там я разпитвали какво са правили, защо се събирали, искали ли са разрешение, порицали я остро и накрая я предупредили, това да се не повтори. Жената над шестдесет и пет годишна се разтреперила, уплашила се, побледняла и без това лицето й беше страдалческо и обещала, че това няма да се повтори, дори и подписала. Иринка беше дъщеря на господин Спауста, чех по народност, дългогодишен диригент на Ст. Загорската военна музика и взимаше участие в популярните концерти. Цялото семейство имаха музикална култура. При Иринка по празниците никой вече не стъпи, повече на групово пеене не се събраха, нито на Нова година, нито през пролетта, за да празнуват и те, както си искат.
Същата история се повтори и при Йорданка, тази общителна жена, която никога не сядаше да яде сама. При нея се събираха по време на всичките празници. Тя полагаше големи грижи за тези празнични вечери и там също се пееше. На нея по същия начин изрично й било забранено да събира хора около себе си при каквито и да са случаи.
Нова година от как се помня след тридесетте години на нашето столетие сме празнували с наши хора, наши приятели, които се наричаха помежду си братя и сестри. Събираше ни Учителя, събираше ни в големия салон на Изгрева. Празнували сме този и останалите празници красиво и задушевно с много песни и концерти и в послрдния час срещу Нова година Учителя държеше беседа и в едри линии начертаваше, каква ще бъде тя. Накрая се изправяхме на молитва за нашия народ и за всички по целия свят: “Благослови този народ между който живеем, благослови нашите братя и сестри с които се подвизаваме, благослови всички майки и бащи, които вършат Твоята воля, чуй гласа на всички страждущи по земята и ги благослови”... След това се поздравявахме и си пожелавахме годината да е благодатна, творческа, доброплодна.
До 1939 година празнувахме Новата година на Изгрева - тази последна мирна година, забележителна и неповторима вече година, която Учителят нарече юбилейна, като я сравни със седемте тлъсти крави от съня на Йосифа - сега предстояха гладни години, седем мършави крави и те не закъсняха да дойдат. Годините не бяха скъдни откъм хляб, а от нещо друго, чиято въпиюща нужда се чувствува до днес. Тая година на дванадесетия час Учителя говори и тълкува цифрите и ни подари две беседи - едната “Големият брат” срещу Нова година и втората на 1.I.1939 година “Малкият брат" - рядко хубави беседи, приличаха на два извора близнака и тяхното бълбукане нямаше да престане никога.
След тази година дойде друго време. Преживяното не се забравя, то е някъде утаено, покрито може би, но не е изчезнало. Сега ние не се връщаме назад, за да изпитваме радост, или скръб. Колко вода изтече оттогава и всяка капка е различна, по-прясна, по-свежа. Спираме се само на един момент, за да обхванем изминалите години с един поглед. Нашите Новогодишни вечери с определен облик, една светла страница от живота на Братството, превърнати на истински духовни празници - една проста вечеря с плодове, варен ориз подсладен, пресен хляб и варено жито. И вече си нахранен, защото другото е нещо повече от една вечеря скромна и чиста. Другото, което е духовната страна на въпроса, уталожена е духовната жажда, нахранен си с дълбоко духовно съдържание, което идва от музиката, която слушаш, от песните, които пееш, от Словото, което накрая щедро ти поднасят - присъствувап си на едно истинско душевно тържество. Напълно си задоволен в един свят и понятието духовен живот ти звучи познато и близко. И си окрилен, благодарен и доволен, че си именно тук, а не другаде в близост с Него и скоро от катедрата ще чуеш Новогодишното Слово.
Да, това е, всичко е казано накратко. История не пишем, ще бъде ли нужна тя, изпълнена с дати, факти, цифри... Живял си някога красотата, дишал си свободно и си знаел, че никой орган на съществуващата власт няма да дойде да ти връчи листче и после да те питат, защо се събирате, защо пеете, защо се молите, защо четете, защо, защо, защо...
Години - Новогодишни вечери на Изгрева, тая перла на Балканите и беседи, живи документи за един преминал живот, който никога нямаше да се превърне на история, или на мъртва буква.
Какво дълго въведение за един отговор от две думи. Но нека, тихо е, ранният час е проглушен от гъстата мъгла, която лази по прозореца и от тишината на булеварда - всичко вече спи, часът е седем и половина и аз още не успях да кажа същественото за този ден. Но нека бъде тъй, както е вече написано, ни една дума от казаното няма да отпадне. Учителят напусна земята, праз един декемврийски ден на оная зловеща 1944 година - учениците останаха, останаха с пълното съзнание, че са ученици; следователно работата им продължаваше, те продължаваха да учат, да живеят. Страдаха, радваха се, бореха се. Изобщо животът не спря не пресекна нито учението, нито изпитанията, нито проверовачните изпити, нито цялата работа на школата-тя никога нямаше да престане. Празнувахме пак Нова година след това, по същия начин я празнувахме. Събирахме се пак в големия салон и пак песни, концерт, вечеря и накрая беседа този път четена, пак молитва, оная незабравимата. Бяха все пак мигове светли, макар и не така окрилени и радостни. Учениците никога не остават сами.
Но, нека да не говорим. До тук беше добре. Но ето че пак изскочи Иринка, а преди това се случи нещо още по-лошо, по-тежко. Налице изскочиха законите този път, набързо на сцената излязоха героите, набързо на бял свят се появи съдебен процес с всичките процедури, тръгнали по “канален” ред, за да изглежда “както трябва”. Ала набързо останахме без книгите, без имотите, без салоните, без парите, без хората, които стояха в ръководството, обвинени в лошо счетоводство - проклета да е тази дума, пълен израз на човешката лъжа и недоверие. Но това е друга тема и нека не си разваляме Новогодишното настроение. Процесът в папка стои в архивата на палатата за правораздаване, всеки може да го проучи и проследи. Ние си го знаем и нямаме нужда то това. Със закон одържавиха всичко и насреща не дадоха ни една аспра, защото всичко било безстопанствено. Велики Боже, безстопанствено, ничия земя, ничии пари, ничии имоти!... И Изгрева тази светяща перла отиде.
Нямаме салон. Къде тогава да се събираме и ние като всички хора по земята да празнуваме, не можем дори и в Иринкината къща. Нямаме право. А живеехме в правова държава, народна република, имахме и конституция. А ние, както искат да го чуят, не сме нарушили ни една алинея от този закон. Ние бяхме образцови поданици на тая държава, дисциплинирани граждани и добри, производствени в работата си, независимо дали бивахме касиери, или прости работници. На Новогодишни празненства нямахме право. Затова и не можехме да се срещнем, да се видим, да си поприказваме; стана това, което са целели. И поради това стояхме настрана и на връх Нова година не можехме общо да изпратим нашите пожелания на целия свят, придружени с една светла мисъл за мир, за разбирателство, за братство. Дали всички ония с помрачени мозъци от алкохола през тази светла нощ разбираха нашия език, дали знаеха нещо те за динамичната мощ, по-силна от атомен заряд на една чиста, права, топла мисъл?... Съмняваме се. А цялото човечество нямаше нужда от нищо друго, колкото от една силна мисъл, която да залее света като вълна. Повярвайте няма по-силно оръжие, няма по-мощно и по-ефикасно от силата на добрата, чистата, светлата мисъл. Но това е друга тема.
Съмна се вече. Утрото е сиво, чаят е готов. Аз трябва да кажа същественото. Трябва да отговоря на оная нежност и трепет - да кажа моето Новогодишно пожелание. Да, ще го кажа,, но преди това нека попитам нещо: Републико, Конституцийо,
Кажете, защо ни отнехте правото, дадено по закон на всеки гражданин на тази държава, покажете ни коя алинея от закона ни отне правото не само да празнуваме общо Нова година, както намираме за добре, без да увреждаме закона? За другото да не говорим сега. Защо ние само нямаме право да се събираме и да празнуваме нашите празници, както това сме правили от десетилетия насам, както сме разбирали?
Защо?
Вън от закона ли сме?
Може би това е друга тема?
Сега вече ще си кажа пожеланието.
Да ни върнат правата, които имахме преди оная тъмна дата, която ни отне всичко; да ни върнат правата, както върнаха тия на евреите и със закон свалиха позорните знаци и им върнаха всичките свободи и имоти - да пътуват, където си искат, да живеят свободно като пълноправни граждани. Нацизмът беше залязъл безславно.
Искам да празнуваме Новата година и всичките останали празници, както някога, когато бяхме свободни граждани, каквито се мъчат да ни уверяват и сега.
Казах го;
Птиченце, отговорих ти.
Нека е честита Новата 1977 година на всички от всичките паралели!
