Пристъпихме някак си колебливо - огледахме темата, отидохме до обекта, спряхме се, замислихме се и накрая се запитахме да влезем ли, или не. Ако беше врата, бихме почукали само веднаж леко, тихо и ако ни кажат - влез, тогава да, бихме влезли Но не е врата, как и от кого да искаме позволение, разрешение, за да не подминем тая важна и съществена контура на Изгрева, тоя скромен жилищен обект, който внушително, по някакъв необикновен план се изправя пред нас, наред със големия салон, изваян също така необикновено - салонът и горницата са нещо неделимо. Тая постройка се направи, когато се построи и салона и беше крайно скромна по размери и по стил. Едно малко преддверие, може да се вземе като антре без прозорци, до него една дървена стълба, извита. Тя водеше до Неговото жилище - тая именно стая с форма на правоъгълник с единични прозорци, с един малък балкон, югоизточно изложение - добра светлина. Тази стая се наричаше “Горница”. Ще кажем защо, фактът бе налице. След като Учителят живя на "Опълченска” 66, дойде да живее на Изгрева. Известно време през летния сезон на палатка, а по-късно в тази стая над салона и издигаща се малко по-високо от височината на салона. Това е най-краткото описание на Неговото жилище. В малкото помещение, което нарекохме антре, при електрическо осветление Учителят пиеше чая си. За отоплението през зимата, какво да кажем - една пернишка печка, вътре духаше и изобщо то бе недостатъчно за климатичните условия на столицата. Ние сме още на прага и продължаваме да се питаме: Да спрем ли дотук, или да вървим напред. Тогава решаваме да събуем обущата и да влезем, както сме влизали много пъти преди това. Стаята, в която живееше Учителя, нека повторим, се наричаше “Горница”. Думата е българска, но в официалните ни речници я няма. По кои причини, не знаем. Само в речника на Найден Геров е отбелязана с четири синоними: Стая, килия, чардак, одая. Нито едно от тях, обаче, не дава точното етимологично значение за случая. Никъде другаде тя не съществува; дори и речниково съставителите на думите от Свещеното Писание са я пропуснали, което може да се смята за пропуск - ние бихме желали да имаме нещо насреща. И понеже нямаме, ще си позволим да кажем нещо за нея, не за да обогатим езика, ние не сме речниково съставители, а за да я включим като съществена част в цялостното архитектурно и духовно съдържание на Изгрева. Невъзможно е да я подминем, тя е неделима част. При това за нас тя е нещо свещено, такава ще си остане за всички, които разбират и живеят понятието духовен живот. Нещо повече, ще кажем - целия свят трябва да има една “Горница” - то е като “Светая Светих” - оная “скрита стаичка" за която говори Христос: “Влез в скритата си стаичка, помоли се на тайно, за да ти се даде явно”... Нищо по-интимно и по-мистично да влизаш в себе си, дълбоко вътре, да застанеш пред Великото, да направиш контакт с Него и да излееш въжделенията на душата си, копненията, мъката, страданията си, за да намериш покоя на сърцето си. Горницата е място отвън - светло и чисто отвън и отвътре, където човекът щеше да влезе, както влязохме ние с изути нозе. За “Горница” се говори в оная глава, когато Христос с учениците се събират през оная последна Пасхална нощ - Тайната вечеря, става именно в приготвената за случая “Горница”. Едно от последните духовни тържества се извършва именно там, тая последна Господня вечеря между Христа и учениците Му. Едно преломяване на хляба и опитване от чашата с вино - “Плътта ми и кръвта ми" -тоя духовен завет, споен и затвърден за вечността; през тая трагична Пасхална нощ, когато на въпроса: “Кой ще те предаде?" - Христос отговаря: “Този който топи залъка в паницата”... Това бе горницата на Христа. Един лъч лумва, един свещен съюз се извършва и учениците остават сами, претоварени от голямото страдание и от голямата мисия, за чийто изпълнение бяха нужни огромни сили. Той им ги даде - тъкмо тогава през тази нощ на молитва и бдение, което завърши в Гетсиманската градина.
Горницата като понятие съществуваше - едно място избрано и подредено, където човек щеше да влезе, за да направи връзка със Своя Бог, със своята душа и с всички възвишени и напреднали същества - негови братя. Земята приличаше на бурен океан, животът бе изпълнен с хиляди превратности - "на всяка крачка ви дебне смъртта” - беше казал Учителят, будността е едно от важните качества на човека, специално за ученика, която охранява неговата безопасност. Как се стига до нея, за да стане тя всекидневна програма? Над бурните вълни на този океан като фар светеше думата: Молитва. Тя не бе само дума, фраза, която витае само в църквите и в устата на свещениците. Тя бе ключ, магия, връчена на човека като талисман, като дар най-скъп и съкровен израз на Голямата обич. Един мост светящ, по който човекът можеше безопасно всякога да мине, за да стигне до Своя Бог, до закотвеното пристанище, до съкровената си цел, до великия извор на мъдростта от който можеше всякога да черпи светлина и сила, утеха и мир. Горницата като малък храм, като подвижна скиния придружаваше човека по целия му път и през всичките дни на живота. От него се искаше само да влезе и си напълни кърчага си от този извор. Горницата изпълняваше тази служба - да приеме уморения, наскърбения, не утешения човек, широко да отвори вратите и като майка да го приеме в своите обятия.
Трудно е да се говори за молитва и за горница през нашето грубо материалистично време, а и двете крият нещо еднакво силно, необходимо и хармонично - покоя и мира, светлината и радостта - неща, които толкова ни са нужни днес. Хиляди опитности и преживявания на хора, опитали силата на молитвата са писали и продължават да се пишат, за въздействието и благодатта, за утехата и укрепването на душата и тялото. Молитвата кратко казано е "Дишане на душата”.
В горницата по време на съборните дни, обикновено това ставаше на края на събора, на малки групи или по единично влизахме там, за да се помолим, да почерпим сили и вдъхновение за цялата година, за да съзерцаваме, да се вглъбяваме и накрая горещо да благодарим за преживяните дни. Един свещен момент на съборните дни беше именно този час прекаран там. Всеки човек една съдба, едно страдание - имаше за какво да общуваме с Великото, какво да искаме, за какво да благодарим, за да бъде годината спокойна, благодатна, творческа. Всеки пристъпваше прага на горницата със страхопочитание, със свещен трепет. Напущайки събора всеки искаше да разтвори сърцето си, да изкаже събралото се там, да изнесе трудностите си, за да се помоли, накрая да бъде укрепен, осветлен, благословен. Преживяването в “Горницата" не се забравяше. Библията стоеше на лично място, един том беседи. След молитвата се четеше стих от Свещеното Писание и страница от беседата - това, което се паднеше. В бележника записваше се и глава от Писанието и главната мисъл от страницата - те важеха за цялата година. Беше една свещена работа, която се извършваше с всичката смирена чистота. Един къс от съборното време, което учениците грижливо скътаха в душата, за да го отнесат със себе си между многото преживявания през тези дни, забележително беше и това. Последен тон и последна контура от един цикъл, който оставаше да блести през цялата духовна учебна година.
В горницата ние отивахме с нови дрехи, облечени празнично, без обувки. Влизахме в “Горницата" едно сравнително малко разстояние от външния свят, а имахме чувство, че това място не бе от този свят - вън от времето и пространството, атмосферата беше необичайно различна - с чувство, че се намираме в друг свят, който нямаше нищо общо със земята - едно небе богато и добро от чиято синева се изливаше сребристо бяла тишина. Горницата се различаваше по всичко, няма да се опитваме да вникнем дълбоко в този свят, в тази свещена обител, в тая интимност в която едва се решихме да пристъпим. В нея нямаше нищо грубо, нищо земно, твърдо, ръбато; тоновете бяха омекотени до максимум, светлината, която обилно се изливаше от прозорците имаше нещо особено, трудно бихме могли да окачествим нея, именно нея - светлината. Това малко пространство от 16 или двадесет кв. метра, в тая сравнително малка кубатура, имаше нещо толкова странно и успокояващо, наситено не само с някакъв жив магнетизъм, а и с един аромат на цвете, несъществуващо на земята. Имаше една картина на среща - нека не я опишем - централния образ беше Христос и едно табло, изобразяващо “Пентаграмата” - човек не смее да се докосне с перото си. Всичко тук беше необикновено живо, мощно, свещено. Нека спрем до тук за това тайнство, за тоя свещен апокриф толкова чист и светъл, будещ едно дълбоко и мистично чувство - че се намираш пред лицето на безконечността, стъпил си в едно неземно възвишение, съзерцаваш небето и небесните светила - не планински пейзаж, не и най-високите планински върхове, а пред нещо друго, което извисява душата ти до величествеността - дошъл си на среща със Своя Бог, на среща със Христа, на среща с Учителя си, защото ето, благоволил е Той да те приеме - тебе обикновения човек, претоварен от неща, които тежат, не другаде а в собствения си дом, в своето жилище, където всеки миг от Неговото работно денонощие бе свята служба и молитва, за да преживееш онова, което и на най-високия връх, какъвто беше Мусала, където често си бил, не си преживял в такава пълнота, онова, което сега си почувствувал - такава усреденост и извисеност, такова съзвучие, такова повдигане на душата, разперила широко крилете си, за да литне до висините и някъде се спре да уталожи жаждата си. Контактът с Великото се реализираше тук по най-естествен начин, за да преживееш онзи момент, когато откъснат от всичко земно, заемаш мястото си на сложената трапеза, където те чакаше богато духовно угощение. И не друг, а сам Учителят те приемаше, такъв, какъвто си, за да преживееш онзи пасаж от оная молитва: Покланям се пред Тебе - Вечната канара от която съм отсечен, вечния извор, който всякога си ме поил. Омий нозете ми, омий сърцето ми, избели душата ми, за да съм чист и свят пред Тебе.” Това ставаше - това се преживяваше след молитвата, след прочита. Усещаш се, че си разтоварен, че си окъпан, че всичката чистота, всичката свежест и всичкото благоухание на природата през пролетта са се излели върху тебе, намерили място в тебе и си окрилен и укрепен отвътре, готов вече да слезеш от тоя шеметен връх и да поемеш пътя към твоята долина, към твоето всекидневно поприще, което та чака, както училището наесен чака учениците. Готов си и радостен си и всичко, което те чака вече е изгубило значителна част от тяжестта си.
Горницата... Ние дръзнахме да стигнем до нея, за да покажем не само, какво бе тя, като част от нашия живот, не само и да покажем тоя дълбок извор, който ни поеше и чийто води “избелваше душата ни, измиваше сърцето и нозете ни”, като ни даваше основния тон за през цялата година, но и за да сведем до знанието на всички тая свещена апокрифна страница на Неговото дело. по време, когато реалността на същото и принципността на нашето мислене бяха преобразили и свели до най-естествения тон живота ни, който Учителят беше успял да превърне на хармонично и великолепно ежедневие. Направя го просто, естествено, спокойно, безшумно. Бе успял - Големият Майстор бе преобразил всичките представи за мистичното, скритото, необикновеното като сведе всичко до нещо ново, обновяващо, реално - до една жива обстановка, бихме казали до една прозрачна среда с много слънце и топлина, където искаше да се развиват естествено учениците Му. Направи го и ние сме благодарни, че съвременния човек по време на двадесетия век си остана здрав, жив, цялостен, незасегнат от фанатизма, който винаги придружава ония, които навлизат в света на духовното.
Пътят, който Той построи, очертал се нагорен и чист като планински път към високите върхове беше здрав, красив, минаваше през цветущи места, облян в много светлина.
Школата, планината, съборите и накрая тоя пристан, това светилище, където човек пристъпваше с трепет, за да си прочете “Господнята” молитва, своето всекидневно “Отче наш” и изпее своето съкровено: “Алилуя". Горницата е реален знак и символичен - всеки човек трябва да намери своята “горница”; цялото човечество в своето лутане и без изход трябва да стигне до горницата, не вече за да преживее трагедията на “Пасхалната нощ” по времето на Христа, а да преживее тържеството на Духа, повел човека към оня светъл хълм на среща с Неговия Бог. Човечеството непременно ще стигне до Него.
Като постройка в оня вид, Горницата на Изгрева вече не съществува. Присъствувахме, когато по всичките правила на отстъплението и разрушението част по част, тя бе разглобена. Трясък и облаци от прах се вдигаха, така е винаги, когато нещо се разрушава; не откъснахме очите си и не се отвърнахме да прочетем написаното. Не пожелахме да запазим някоя част от нея - Той беше против всякакви музеи, за утеха може би си позволихме да вземем една малка част от украсата на балкона - един железен кръг със символичния знак - запалена свещ в средата. Но... какво значение?... Ние останахме без Него, останахме и без горницата - тая на Изгрева. И целия свят остана без нея, и тази загуба нямаше да бъде лека нито за нас, нито за целия свят. Страданията пристъпваха и като тежък пестник щяха да се стоварят върху целия свят без разлика. Да, това бе символичен и реален знак. Позволихме си да вникнем в същината му. Не се излъгахме, така се случи и всичко се усложни и задълбочи и все повече се сгъстява, за да се стигне до това, което е сега година 1977. Пазил ни Бог, не сме ние, които ще кажем: Защото разрушиха “Горницата” -това не е наша работа, ние не се бъркаме в работата на Великото, ние само четем, гледаме и си позволяваме да констатираме фактите. Загубата бе голяма, но и това не е наша работа. Не се виждат признаците на зазоряването и за мир само се говори и световната разруха по всичките линии и посоки се задълбочава - духовната и материалната криза се задълбочава, моралната се затлачва. Горницата я няма и Големият Приятел не е. на земята. Ала ние казваме: Добър е Господ. За нас за ония, които са преживели Неговото време и дело - учениците нито “Горницата”, нито Големият Приятел са изчезнали. Ние си научихме урока - изстрадахме голямото изпитание. Великото е вечно, земните форми са тленни, земните закони също. Вечни и неизменни са Божиите закони, трошливи и преходни човешките, изковани от властници. Великото единствено крие кълна на безсмъртното, на Истината, на Доброто, на Любовта, на Правдата. Затова и по време на най-големия хаос и изпити ние успяхме, успяхме и нека не звучи като гола фраза да си имаме и горница и Приятел. “Когато си замина от тука, аз ставам по-силен отколкото на земята” - беше казал Той. Не сме забравили това. Опитахме го нееднократно и сме укрепени не сме сами, не сме изоставени, не сме уплашени. Не сме бедни, не сме нещастни. По-богати и по-щастливи хора от нас едва ли има на земята.
Една “Горница” стои и ни чака, не вече по време на съборите, събори ние отдавна нямаме - тия годишните, официалните събори за които никоя държавна власт по онова време не държеше сметка и не се бъркаше - бяхме свободни. Но нека добавим, смеем да кажем - ние сме необикновени хора и като такива казваме - събори имаме и не вече веднъж в годината, а всеки ден, всеки час, когато можем да си кажем нашето “Отче Наш”. Имаме още и Един Учител, Който със здравите си плещи може да вдигне и най-тежкия лост, да вдига големите товари не само нашите, не само и тези на България, но и на цялото човечество. Винаги с простряна десница над нас, стои по-жив и по-мощен от всякога. Бяхме успели да преживеем този час и тази Голяма истина. Благодарни сме. “Омий нозете ни, омий сърцето ни, избели душата ни”, за да бъдем винаги в “Горница”, за да усещаме винаги нашата длан да почива в Неговата, за да се излива непрестанно върху ни и върху нашия народ и върху всички, които вършат Неговата воля и върху всички страждущи за Великото, благодатта, силата, светлината, за да засияе нашето небе от радостта и мира, охраняващо нашата безопасност.
Нека “Горницата” се превърне на безопасен стан, на скиния, където винаги да свети като фар Словото, за да направлява пътя на нашия народ и на всичките по света.
Друго не можем да пожелаем по време, когато тътнежите не стихват, и воя на тъмните сили не спират в желанието да погълнат живота.
Жив е Бог.
Добър е Господ.
Горницата свети на пост, като фар.
Нека Изгрева да е заличен от географската карта на Софийското поле.
