Когато тази първа постройка на изгревския двор беше готова, прозорци не бяха успели да поставят и по време на събора имаше само бели завеси на тях. Отвън и отвътре тя блестеше от белота. Имаше форма на правоъгълник не много голям, но с много прозорци за тази площ, и вътре беше много светло и много приветливо, за нас не би се намерила равна на нея, носеше скромното име: “Приемна". Едно малко антре, което по-късно се остъкли и над външната фасада на същото бяха поставили емблемата на Братството. Сега, когато се спираме на нея като един важен обект на Изгрева и като твърде скъп за нас, ние си казваме: Да, ето на лице е салона, горницата и приемната - странно нямаше помещение, което можеше да се нарече Негово жилище, Негова собствена стая. Такава Той нямаше - един факт навява на много мисли и на едно отношение, което имаше към частната собственост. И докато целият свят се бореше отчаяно за лична жилищна площ, Той нямаше нищо и се задоволяваше да споделя всичко с другите - да бъде гост и в салона, и в горницата и в тая стая, наречена приемна, където влизаха и излизаха толкова хора.
Спирайки се на нея, нямаме желание да я опишем подробно, няколко контури са достатъчни, за да ни дадат представа за нея. Сега ние просто искаме да отидем там, да пристъпим тоя праг, както много пъти сме го правили, и да преживеем един от многото часове в задушевна беседа, да разкажем за нея, и за мястото, което тя заемаше в живото на Братството. Тепърва Братството тъкмо тук щеше да пристъпва, за да влезе в личен контакт с Него и вече нямаше да има човек, който да не стигне до този праг, както някога на Опълченска 66 и да не чака да бъде приет. Каква голяма история между четири стени и четири очи в тая скромна стая, където имаше една голяма библиотека, едно писалище, една маса с няколко стола. На една от стените, единствената свободна, имаше една голяма повече дълга, отколкото широка картина, изобразяваща в кафяво релефа на Хималаите. Нищо друго.
Срещите ставаха там - водеха се разговори, беседваше се и най-вече всеки разтоварваше сърдечния си товар, изнасяше противоречията и трудните проблеми на личния си живот. Учител и ученик идваха в контакт, за да продължава работата на школата. Един живот неудържимо кипеше в тая приемна, всеки ден, всеки час, освен съботния ден, когато Учителя не приемаше никого. Приемната се превръщаше на учебна зала и нека да нямаше катедра и чин, ученикът пряко и нагледно възприемаше необходимите напътствия, съвети, уроци. Всеки който пристъпваше там, носеше в сърцето си някоя тревога, в ума си някое противоречие; един въпрос, една задача, трудно разрешима без участието на Учителя. Понякога, да не кажем често, ученикът носеше една мъка, едно страдание и в душата си един копнеж да застане пред Своя Учител и да преживее редкия час, че бил на среща с Него. Какво представляваше тя, трудно бихме могли да окачествим в една земя и през едно време, когато този преживян час се превръщаше на нещо, наистина неокачествимо и несравнимо за ония, които съзнателно или несъзнателно усещаха с цялото си същество, че са застанали пред Великото и Истината те гледаше право в очите, усещаше Любовта и слушаше Мъдростта. Великото, силното, красивото и благородното се бяха събрали там, за да изваят образа - живото въплъщение на съвършенството, един универсален образ: чист, благ, мощен, любвеобилен, наречен от памтивека: Учител. То е нещо, което на земята с право може да се смята като най-великото и феноменално явление, на дадено време, което се превръща на епоха, когато Бог благоволява да изпраща свои посланици на земята. Това вече знаеш не от книгите, а от живота, непосредствената действителност те е докоснала с крилете си и вече знаеш, какво означава това, какво се крие зад обикновената възможност да се срещнеш с Него; нещо, което Тутакси се превръщаше на необикновено събитие.
Заставаш срещу Него и разговорът започва. Понякога ученикът говори и разкрива болката си, неудачата си. Ала често говореше Той, отговаряше, разясняваше, разпитваше, съветваше. И накрая усещаш, че духа ти е окрилен, вярата възвърната, доверието възстановено и изпълнен с кураж, Той те изпращаше с Неговия лайтмотив: “Всичко е за добро”.
Имахме впечатление, че приемната беше отворена за всички, но не бе така, не всички имаха достъп при Него. Трудно може да се каже нещо по този въпрос, то ще си остане един апокриф в живота на Братството. Имахме случай да наблюдаваме, когато някой напираше пред Него да бъде приет някой друг за който той ходатайствуваше, като го рисуваше с най-благовидни краски - важна личност, висок сан и пр. пр. Отговаряше късо: Занят съм, или го изпращаше при някой, който можеше да му предскаже нещо. Наричаше ги сомове и ги отпращаше празни. Добре познаваше хората, техните нужди, четеше в сърцата и отзвучаваше на всички, които идваха с чистота на сърцето и обременени с голям товар. Приемната беше приемна за такива, а Той се превръщаше на извор при който отсядаха уморените, отрудените и жадните от дълъг път. Всяка среща се превръщаше на събитие от голямо значение. Една стрелка засияваше там и пътя се очертаваше прав и светъл, една дума и ти светваше, едно пожелание те окриляше и ти вече си преобразен, готов си да поемеш наново товара си, който сега го усещаш по-лек, за да го носиш вече с готовност и сила. Бил си в приемната, този тих пристан, потопен в тази атмосфера, която те обгръщаше с мекота и топлота, със светлина и свежест. Възвръщаха ти по невидим начин самоувереността ти, и имаш чувството, че си налят със бодра сила.
Незабравими часове, когато по магия ти порастват криле, радостта вече е успяла да се излее в сърцето ти, светлината в ума ти и мира в душата ти. Подават ти ръка и ти пожелават: "Добър път”, а той лежеше вече прав и ти вече си добре ориентиран. Това беше приемната, където Той посрещаше ежедневно един нестихващ поток от хора. Тия срещи - късове на една голяма история, безименна и незнайна, която никога нямаше да се пише, история отпечатана в ония невидими записи на Битието, останали да светят само в сърцето, в душите и умовете на ония, които са заставали пред Него.
Виждаш всеки човек една съдба, един живот спокоен или бурен, стигаш до там, за да преживее величествения лъч на зазоряване. Защото среща с Учителя не е нищо друго, а зазоряване, улавянето на първия слънчев лъч след дългата нощ, намирането на посоката всред гъстата мъгла на един дълъг ден, улавянето началото на загубената пътека в гъстата гора. Така пристъпихме ние прага на приемната, умъчнени, обезверени, объркани всред хаоса на нашето тревожно столетие, но не отчаяни, защото знаехме, че за нас имаше едно място, което се наричаше Изгрев, един салон с катедра, която пръскаше светлина, една горница, където можехме да излеем душата с топла молитва, една поляна, където можехме да се разтоварим от градския гнет, една трапезария, която ни посрещаше като бащин топъл дом, една приемна, където без свидетели, само пред Него можехме да изплачем болката си. И след това, след това да се почувствуваш разтоварен, обновен, окрилен, за да имаш пак сила да работиш, да се радваш, да живееш.
Приемната беше жива - оазис сред една пустиня, чийто парящ дъх не стигаше до нас. Наистина пустинния пек на съвремието, или ледените вихрушки на века не стигаха до нас, защото знаехме, че Той беше на земята, живееше на Изгрева, работеше непрестанно безвъзмездно, озонираше атмосферата с живото си Слово, приемаше по всяко време и те приближаваше при Себе си, за да ти подари и светлина и топлина и свобода.
Благодарни сме.
Незабравими са нашите срещи. Не съжаляваме, че не са нанесени на магнетофон или хартия, ала те живеят някъде дълбоко в нас, като едно сияние, което никога нямаше да помръкне и като една трапеза, която никога нямаше да се вдигне.
Срещата с Него беше нещо толкова величествено в своята простота, толкова трогателно в своята топлота, толкова скромно, че тогава не съзнавахме величието на момента, което едва сега след толкова години те кара да се връщаш на тях и да направиш опит да нанесеш нещо на хартия, връщайки се на ония часове, които ни подариха най-красивото, най-значимото за един човешки живот, по време, когато светът се разкъсваше от пустота и еднообразие. Досега с Любовта, с Мъдростта, с Истината слезли на земята те извисяваше, за да ти подарят загубената сила, за да ти покажат загубения път, за да и възвърнат надеждата и вярата.
Трудно човек може да се справи с тази тема, не за друго, а защото тя се отнася за всеки по отделно и крие нещо интимно в себе си, нещо, което се отнася изключително до духовната същност на човека, а тя обича дискретността. Всеки ученик съдба, всяка съдба - тайна, всяка среща една интимност, една красота, един шеметен полет за което думите никога нямаше да стигнат.
Нека запазим спомена за тази приемна, красотата на срещата, грижата и топлотата на приема и най-вече: Сиянието на оная светлина, която пак и пак през многото години продължаваше да осветлява нашия път - пътят на ученика сега и в бъдеще, дошли на земята само за единственото нещо -единствено за среща с Учител, най-великото събитие на един живот - наречено с право - епохален.
