На земята има една категория хора, които са родени несретници, сякаш за тях, когато са се раждали на небето не е изгряла звезда. Ония край тях обикновено ги наричат мързеливци, ленивци. Нека по този въпрос не спорим. Средно интелигентният човек отдавна е научил изкуството да мисли логично и да мери нещата с обикновени - лични мерки. Нека не спорим и за логиката им. В света има нещо все пак, което няма нищо общо с цялата тази човешка постройка на мислене, на мнения, пък на отношения, които могат да се вземат и като рутина и като крайно обикновен стандарт. Не е приятно човек да си потопи ръцете в тая застояла вода, за да потърси някакво нищожно ценно зрънце, което нашата съвременност шумно нарича човечност. Добре, че човек е свободен да мисли, както намери за добре, по въпроси, които са твърде комплицирани и засягат добрия стил на установените.
Добре е, по-добре е човек да мълчи, когато става дума за такива хора “мързеливци”, които ходят гладни, защото не работят. Обикновено те минават и за съмнителни субекти, обикновено никой не желае да ги среща, обикновено никой не ги приема в къщата си. Историята е доста дълга, тя се превръща на социален въпрос, противоречията изневиделица никнат, причините стоят като мечове отпред и отзад, човек не знае какво да каже и намира за добре да отнесе случаите и противоречията свързани с тях в света на неразрешените проблеми.
Този човек, за който ще става дума тук, бедствуваше - ходеше бос, пестеше вероятно обущата си, ходеше без риза, пестеше ризата, ядеше по един път на ден или никак, защото нямаше пари за хляб, вероятно, защото не му се работеше тежка работа, а друга не можеше. Не е интересно да се знаят причините, за да се извини обществото или него. Неговата несрета беше явна, можеше с право да се нарече несретник и нека кажем никак не става за герой дори на един такъв малък фрагмент, който цели нещо съвсем друго. Но несретникът влезе в това изящно табло, както ще видим по-нататък и без да сме мислили и желали влезе и в историята на един живот.
С него се срещнахме на улицата, в градината, на път за планината, когато отивах за хляб, или когато берях съчки от гората. Знаех, че през зимата той студуваше, ала сухи клечки не събираше, не правеше още много неща, с които би облекчил трудния си живот, ала не правеше нищо, вероятно и това влизаше в сборовете на неговата несрета. Когато се срещахме той поздравяваше шумно, отговарях меко на поздрава, може би си мислех, че животът му е достатъчно суров.
Веднъж ми се оплака: Зная, че приличам на подгонено куче. Никой не поздравява.
Защо? А беше и той човек. Вероятно, защото беше мързелив. Или несретник. Сега защо се занимаваме с него? Какво е човек, за да прозре в глъбините на една човешка съдба и може ли човек да се произнесе. Нищо не знаеш и не можеш да четеш нито зад него, нито пред него. Пътищата на човешката душа са неизповедими, защото ето и той имаше душа, ако и да беше такъв. Случи се нещо, което дни наред не можеше да се забрави. Разказа ми нещо обикновено наглед. Когато се замислих казах си, ето тук вече сме еднакви - красотата докосна еднакво и него и мене. И тогава решаваш да вземеш перото и да нанесеш на хартия случилото се. Не искам да натрапвам образа, нито да го идеализирам, нито да направя литература от него - другояче не мога да разказвам и нека ми бъде простено, ако ангажирам повече отколкото е нужно вниманието върху незначителни образи, такива като на този. Няма да се опитвам да приведа в известен ред неговата душевност. Ще засегна само общия момент, неговото и моето преживяване, то се случи пред очите на онова, което наричаме Велико. Може ли да се зачеркне светкавицата, която никак не ни пита, когато блесва и прорязва небосклона и как да омаловажиш красотата на простия, ала изящен жест, който не мина незабелязано, когато застанал пред Него, той бе успял да го види, да го разбере, да не го забрави и накрая да го покаже и на мене.
Една сутрин той дойде в дома ми, звънна и аз слязох да му отворя. Беше студен есенен ден в началото на декември. Много рядко идваше у дома. Той стоеше малко приведен и наклоняваше главата, защото духаше студен вятър, а на площадката ставаше голямо течение.
- Може ли да дойда малко при вас?
- Заповядай.
Когато влезе и седна до печката той започна. Говореше особено. Гласът му варираше от най-грубите тонове, до най-меките. Говори грубо за хората, за хазаите си, за тия, които понякога му давали работа. Наричаше ги кръвопийци, жестоки, студени.
- Искат да ме изгонят, но само да пристъпят прага ми, ще ги убия.
- Само за убийство не говори.
- Те не са хора, а хиени.
После говори за ония, които не искат да го срещат и да го поздравяват. За тях съм нещо по-лошо от куче. Ужасно...
После малко по-меко рече:
- Дай ми двайсет лева, не съм ял седем дни и гладът започна да ми действува на нервите.
- Ти си пак без работа. Никъде не се застояваш.
- Обещаха ми утре да ме назначат.
Дадох му парите.
- Двайсетак, ще ти ги върна, като получа първата заплата - рече той и сгъна банкнотата във вътрешния джоб.
И накрая, преди да си тръгне започна меко, да поразително меко:
- Ти помниш, когато се хранехме в трапезарията с Него, нали и ти там се хранеше?
Кимнах с глава.
- Нали помниш, къде сядаше Той? На средната маса под лешниците, а ние на другите маси, а аз на най-крайната. Какъв беше Той...
Сведох глава и сякаш картината оживя пред очите ми, едно великолепно табло, което човек би желал да съзерцава цял живот - да стоиш на една трапеза с Него, да Го гледаш и слушаш - необикновено събитие, чудно и незабравимо време, зазвучало като вълшебна приказка...
- Изведнъж - продължи събеседникът - към масите се зададе куче -голямо сиво, подгонено, гладно. Беше чуждо куче, ние нямахме кучета. Стана някой и побърза да го изгони. "Не, не го гонете” каза Учителят и взе двете филийки хляб, които стояха до прибора и продължи - “дайте ги на кучето“. Ти дали си видяла това и ако си го видяла, дали си го запомнила?... Но аз го видях. Да, Той не гонеше гладните кучета, макар да бяха чужди и непознати, а камо ли човек, дори и такъв като мене. И млъкна. И след малко стана, вдигна яката на палтото и си отиде.
Не помня да съм видяла това, и дали бих го разбрала в момента -беше великолепно слънчево време и имаше толкова неща да се гледат... Ала сега, сега, го разбрах - може би не като несретника, но малко като него, защото мигом застанах до него и съзерцавахме заедно една и съща картина, един и същи образ, чист, кристален, човечен.
Трепнах и се опитах да уловя с шепите си блясъка на слънчевия миг, топлината на една голяма недостижима обич. Всред всичката нищета и студенина на зимата, образът сияеше меко и светло като пролетно утро. Той беше неуловим в проявите, недостижим в силата и красотата на отношенията и обходата към всичко що дишаше живот. С право ние Го наричахме Великия Майстор.
