Тя беше млада, току що завършила гимназията назначена веднага на работа - чиновничка в едно учреждение в един провинциален град. Нищо особено в един установен живот с обикновена и точно определена амплитуда до момента, когато се среща с един човек, който работи в същото учреждение. Хората винаги се срещат, за да си кажат нещо, да споделят и обменят нещо, да изживеят един хубав час на разговор, който не засяга всекидневието. И този човек, който имал много книги, тя научава това, променя изоснови живота й, дава й ново направление и става съдба в нейния живот. Тя иска от него само книги. Но тези книги не са обикновени. Наричат се беседи. Тя чете усилено. Дали всичко, малко или много разбира, то е друг въпрос. За нея е важното да чете, тези книги й харесват; те я отнасят нейде високо и далеч от всичко, което я заобикаля; обикновената среда сякаш се дръпва на страна и тя се докосва до красивото в живота. Затова и нейната лампа гори до късно през нощта - тя бърза да изчете едната, за да вземе друга. Всичко, което до тогава беше чела й се вижда обикновено, плитко, незадоволяващо. Тук намира нещо различно, затова като че ли единствено е копняла. То я радва, вълнува и тя започва да мисли, да търси, да чака, да копнее. Непременно ще се случи нещо - заживява с това съзнание. Иска да пита за много неща, но се стеснява. Младостта не винаги е експанзивна. У нея всичко тече медленно, спокойно. Когато чете книгите, които носят заглавието “Беседи” има чувството, че пред нея е сложена богато трапеза и за нея специално онова, което й харесва, което й е необходимо. В тях намира всичко, каквото търси. Странно усещание. И тя чете, чете. Нищо друго не прави. И чака.
Една вечер той й донася повече книги от обикновено и казва:
- След два дни ще заминавам. Ще се бавя цяла седмица, мисля, че тези книги ще ти стигнат докато се върна.
- Къде отивате? - Пита тя твърдо и уверена, че ще получи отговор.
- Отивам на събор.
- На събор, добре, нека дойда и аз. Аз съм в отпуска и тя тече. И тя си мисли за сбор, обикновен градски или селски сбор, ще има да се гледа нещо интересно, ще се срещне с други хора и ще прекара малко по-различно, отколкото в този град с присъщото еднообразие и тишина. Тя има едва двадесет години.
- Не мога, трябва да питам.
- Добре, питайте и телеграфирайте. Кого ще пита, тя не иска да знае
тази подробност. Важното е да отиде.
И тя зачака, чака телеграмата. Има чувството, че тя непременно трябва да дойде и че тя непременно трябва да посети този сбор, да види всичко, което тоя интересен човек вижда, да се запознае с неговите приятели - изобщо да влезе в една друга среда, която тя не подозира, но която непременно съществува.
Телеграмата тя получава. Тя е само покана - да дойде веднага. 1921 година Търново - викат я на събор. За нея има покана за събор. Предпоследния събор в Търново. Тя отива на събор. Скоро разбира грешката си. Той я посреща на гарата. Отвежда я вън от града с файтон, където лежи братското лозе, градината и оная постройка, която се нарича колиба. Янтра, която мъкне кафявите си води и Търново старинния град с историческите паметници й правят силно впечатление. Всичко това тя вижда за първи път. Всичко, което вижда я смайва. Неподозираща е хубостта, която усеща да се излива от цялата обстановка. Покъртена е до дън душа. Късно разбира, че това първо посещение на събор е като поклонение. Тя е едновременно и учудена, и развълнувана. Настаняват я веднага. Предварително е било наредено всичко. Мястото, където живеят е изпълнено с хора, дошли от всичките краища на България. Целият ред по който протича живота я трогва дълбоко. Толкова хора събрани на едно място прави впечатление на безлюдно, толкова е тихо. Тук се говори тихо, спокойна е атмосферата, спокойна е нощта, която й подарява укрепителен сън.
Рано сутринта пред изгрев слънце всички са на крака. Август е и слънцето изгрява рано. Тя е вече будна като всички и очаква първия слънчев лъч. Няма нищо, което да накърнява вътрешната й хармония за ред и за красота, защото всичко наоколо е премного хармонично, красиво, необикновено. Някой свири на цигулка. Тя бе прозвучала още в ранните часове. Всички се изправят на молитва и пеят. Моментът е проникновен. Тя е вече част от това цяло и се чувствува напълно приобщена към новото, което за пръв път вижда, а й се струва, че й е познато, че за него е слушала, слушала - някакъв незнаен глас сякаш винаги край нея й е говорил не за друго, а именно за това, което сега намира. Един дъх и един пулс и тя се изправя пред лицето на Безконечността. И тя вече не е младото непознато момиче от провинциалния град, което отива на сбор с люлки и цирк с един малко непознат човек на когото тя говори още на “вие” и които близо година й носи книги, тя не е вече човекът на когото трябва да й се проповядва и обяснява едно учение, за да я спечелят. Не е нужно това и никой не прави опит за това дори, защото тя се е родила спечелена, защото следващият миг я поразява като светкавица, разкъсала завесите на нейното небе, което сега искри от обилна светлина. Потресена е от дън душа. До нея е нейния колега, вече добрият човек, който я довежда тук и я запознава с Него след първата сутрин. Тя стои пред Учителя няма и неподвижна. И какво би могла да каже и дали би могла да каже дума?... Животът й мигом получава друга насока. Като освободени води до слуха й стигат звуците на голяма пълноводна река. Тя гледа и нещо в нея срича: Той, да Той... Само гледа и съзерцава. Картината е проста, ала величава за нея. Един живот и една огромна светлина се разлива край нея. Тя мълчи, защото онова, което има да каже е необикновено и на земята сякаш няма зала, няма акустичност, която би могла да понесе магичната сила на онова, което тя има да разкаже. Навежда се и целува ръката. Дали бе успяла да каже всичко! Срещата приключва. И никой, никой не би могъл освен Той и тя, силата на момента, защото само Той и тя знаят, че една вълнуваща среща се е сбъднала, един величествен миг от живота й продължава и тоя живот сега ще зазвучи в нова гама.
Когато остава сама опитва се да тури в ред душата си, която сега приличаше на вълнуващо се море. Сърцето й е претоварено от нещо непознато и непреживяно. Огромна радост се влива и прелива в сърцето й. Беше Той. Да, Той и тя затваря очи и дълго, дълго стои близо и далеч до този великолепен миг, обърнала сега глава назад и бързо и развълнувано да обръща страниците на живота си и сякаш прошумява миналото под нейните тръпнещи пръсти. У дома, на юг по близо до топлото южно море, където житото се раждаше два пъти през сезона, където зрееха сладки смокини и нарове. В тяхната голяма къща огласена от многочислено семейство и от буйния глас на баща й. Летните нощи с аромата на цъфтящите рози и оная ароматна върба и накрая с аромата на босилека, който баща й обичаше и над нея онова южно познато небе с едрите звезди, които блестяха по особен начин и луната и млечната река!! Големият чардак белосан с вар и украсен със синка и тя всред всичко това едва тринадесетгодишна спи накрая, до нея малката й сестра, ръцете й често опират до дървените перила и будна тя оглежда двора - градината напоена с мириса на пресен босилек и звездното небе и всичката тайнствена тишина на нощта и гласовете, които стигат до нея по незнайни пътища отблизо, и отдалеч и всичката тази хубост разливаща се навред. Къса е лятната нощ, ала тя бързо се наспива, вдишва ароматния въздух, хладен през този час на нощта и дълго гледа, гледа небето. Това се случи именно през една такава нощ.
Тя нямаше думи, а още по-малко представа по онова време на тази възраст, ала спомена лежи там недокоснат от времето - очите й вперени нагоре и в миг, да, тя не сънува, това не е сън, това е действителност, никога след това тя не забрави тази нощ и тоя незнаен глас. На небето пред пламтящите детски зеници се откроява огромна фигура - един човек голям и хубав със снежнобяла дреха блестяща и проста едновременно, с бели коси и тя го гледа без да снема поглед от него, не са страхува, само е развълнувана от тази красота и жадува да разбере кой е той. Мълчи и не издава звук, не се обръща настрана, не чувствува нужда да сподели тази тайна, толкова е потопена в друга атмосфера, където неудържимо усеща, че трябва да остане сама, че на никого тя не може да каже, да покаже онова, което вижда, че то е само за нея. И две думи накрая стигат до слуха й: “Аз съм"...
Нищо друго. Запомнила добре всичко, запомнила и думите. Смутена от много блясък, тя дръпва завивката и се скрива под нея. Но жадува да погледне още веднъж непознатия човек, да чуе още веднъж гласа на неповторимото. Пак се отвива, и пак гледа нагоре, и пак среща същите очи и чува същия глас: “Аз съм’’... и пак се скрива под завивката и пак вдига глава, за да го види за трети и последен път. Небето след това се откроява светло и бледа ивица прорязва изтока. Зората на изток се сипва и новия ден идва.
И сега, след толкова години - нощта я гледа отблизо и гласът на Незнайното й говори направо. Тя проумява всичко - Той е бил, Той за Когото тя бе предприела това пътуване, Той, Който бе благоволил към нея, като позволи да присъствува на събор - Той, Който й говореше от книгите, Той, Който тя беше поздравила тази сутрин. Душата й винаги бе копняла да Го срещне, никога не е искала да живее с мисълта, че това е било някакво неразбрано явление от рода на детските видения и сънища. Едва сега тя разбира, че реалността я беше докоснала още тогава, на тая ранна възраст, белязана е била с магическия жезъл и призвана и тя да го нарече Учител.
Аз съм!... В тия две думи за всички, които копнеят за Великото е заключена надеждата - ръката бе простряна и душата й намира своя път. Човешката душа от неизвестен миг е понесла тоя копнеж и тая жажда да намери Великия Учител и да започне учението. За нищо друго не копнее човешката душа и нищо друго не ожида тя - да дойде в досег с Великата Реалност.
И тя остана там, където Гласът на Незнайното я призова.
