5. КАТО ВИК НА СЪДБА - ЛЮБОВТА
Рила, последния събор, 1939 година
Спираме се на една от последните години, които ни делят от 1944 година - последната година от IV-тото десетилетие на нашия век. Това е последната мирна година, когато човек можеше да пътува, където си иска, да говори, да мисли, да пише свободно; да пее, да съзерцава лазурното небе, което спокойно те гледа с погледа на дете, без следа от бурята, която се готвеше в света.
Да, всичко още беше спокойно “тихо”, мирно временно с определения ритъм на живот, който ти позволяваше да мечтаеш, как ще прекараш лятото. Разбира се за нас този въпрос беше точно определен - на Рила. Никой не се двоумеше, никой не беше раздвоен и не се безпокоеше откъде ще намери пари, ако нямаше. Рила за нас беше място на отдих и летуване. Рила за нас беше нещо извънредно, великолепен свят, широко разтворен пред нас, за да се превърне мигом на школа и храм, където те чакаше чин и катедра.
През тази последна година от “старото хубаво време”, което безвъзвратно отлетя, беше събрано за нас всичкото великолепие на двадесетия век, всичката красота на необикновеното събитие, което отшумяваше, изцедил скъпоценния си нектар, разливащ се сега с всичката напираща сила, която вече не искаше да чака. Това беше богатата 1939 година, чийто неповторим блясък, щеше да изчезне зад ония тъмни и мрачни облаци, които предвещаваха апокалиптична буря през която човечеството щеше да мине. Годината не беше пределна само от политическо и военно гледище, тя не беше пределна само за човечеството, в частност и за нас - една кулминационна и един връх, който се издига като пламтяща факла, за да се разпръсне след миг на хиляди искри, стигащи до всичките краища на нашата изтръпнала земя. Дали стигаха тътнежите на онова, което летеше вече към земята, обезпокояващи и криещи смъртна уплаха? Нацизмът шумно и нагло развяваше своите знамена и се готвеше с едно махване на железния си пестник да промени не само географската карта на света, но да въведе нов нечуван “ред” на земята. Всичко се огъваше и трошеше като долнокачествено стъкло и в света нямаше етика и сила, които да спрат надигащата се маса от нови цивилизовани вандали. Гърчовете бяха още далечни и глухи и сеизмографите на човешката съвест долавяха раздиращия вик, без да могат да се противопоставят с морални и материални сили и пресекат мътнокървавия поток, който щеше да залее изнурения свят. Границата на хармонията винаги опира до границата на хаоса - бялата раса стоеше няма и изтръпнала и никаква морална сила, никакъв хуманизъм като останки от миналото столетие, развяващи се сега като дрипели, можеха да й връчат кураж и смелост, за да мобилизира силите си и се пребори с настъпващия враг - беше страшно да се мисли дори, безскрупулността, жестокостта и насилието бяха безгранични, сякаш и парализираха народите.
Тогава се случват епохалните събития, тогава настъпват тези чудни слънчеви мигновения, дошли в последния момент, изтръгнати от утробата на незнайното макар и с желязна схватка, за да възстановят равновесието. Светът беше зашеметен, когато Съветска Русия влезе в съюз с Хитлерова Германия. Един страшен миг, като предсмъртна тръпка сякаш изживяха всички европейци, които можеха да мислят и един удар на нож се заби в сърцата на всички, които живееха с някаква чиста идейност. Днес може да се питаме: Какъв ли би бил облика на света, ако този съюз би просъществувал и дали големия пай от войните нямаше да се падне пак на “господарите” на моретата и океаните - макар, че войните никога не отделят от кървавата и скържавата лапа каква да е ценност? Човечеството не можеше да понесе този чудовищен брак незаконен и нечист, както изглеждаше тогава в светлината на тридесет и деветата година. Втори зашеметяващ удар преживя човечеството, когато вандалите обърнаха пушките си и танковете срещу съюзниците като ги удариха по гръб. Всред гъстия настъпил хаос тогава лумнаха светлини и перспективата бързо се очерта - неприятелите се поляризираха и играта вече престана да се води задкулисно - изрази се направо гърди, срещу гърди.
Намесиха се всички останали, които имаха резерв на морална сила и се наредиха като съюзници до една страна, чийто идеологичен и политически строй беше противоположен на техния Дребнавостите бяха турени на страна и ежбите на площадните журналистически среди бяха забравени и англичаните и американците подадоха ръка на Русия, на Славянството, което намери сили да се противопостави на съвременните варвари, които целяха не само квадратните метри на земята, но и душата на света. Русия се вдигна на крак и Сталин обеща на Бога, ако спечели войната да отвори вратите на православната църква. Историята е покъртителна, не защото големите атове, плуващи в някакъв мътен поток наречен дипломация, се бореха за пазари за канали, за злато, за суровини, а защото народите мъничко още вярваха, че трябва с нож да защитят педята земя, честта и дома. Тежко е след двадесет години да се връщаме на това време и на тези събития, когато отпреди половин век се въодушевявахме от идеята за братството, идея, която най-бурния век щеше да ни я поднесе като плод, който най-много щеше да се опита, именно - сладчината и укрепителната мощ не беше вече нещо далечно и нереално. Имаме чувството, че в света си бяха дали среща старото и новото, лъжата и истината, свободата и насилието, любовта и жестокостта. И през тази именно година те щяха да се гледат очи в очи, за да се реши съдбата на едната и другата за сетен път, за вечни времена. “Лъжата ще се опита още веднъж да се лансира като истина, но няма да успее” беше казал Учителят. Народите вече не вярваха, народите бяха престанали вече да се вслушват в обещанията на вождовете, народите не искаха вече да бъдат спечелени за една кауза, която не им гарантираше мира, а им вещаеше само смърт и тъма, тъма и смърт. Народите бяха уморени и дълбоко в богатите слоеве на народите се подготвяха условия за един нов Ренесанс, който жадуваха да нарекат не вече с изтърканата и опорочена фраза “хуманизъм” тя звучеше фалшиво и лицемерно - народите жадуваха за правда. Нея я нямаше, тя трябваше да дойде. Правдата трябваше да възсияе, за да потекат потоците на Любовта; трябваше да изгрее слънцето на Любовта, което единствено можеше да разтопи ледената покривка, която сковаваше земята, сковаваше и човешките сърца. С ледоразбивачи, с железни съоръжения ледът нямаше да се разбие и разтопи. Само пролетта и само топлите слънчеви лъчи трябваше да пекнат - сама Любовта. Как странно звучи това след двадесет години от войната, когато на световната сцена атовете продължават да се състезават, да се гледат настървено - всички те, които изтръгнаха с мъка и кръв победата на 44 година да се подготвят за нова война. Приятелите от тая година, чийто плакати за дружба дълго висяха по стените, бяха забравени. Отзвуци за тази дружба не липсваха и от време на време те проехтяваха и раздираха сивите небеса на човечеството. Дали усещаха, че съдбата им беше определена и краят на световната драма събираше дланите на всички в едно общо, приятелско и братско ръкостискане! Руснаците мразеха ли своите съседи откъм севера, американците мразеха ли руснаците откъм юга? Изобщо народите по нашата земя, мразеха ли се? И ако единият имаше обилно хляб, а другият обилно музика и поезия, не можеха ли да седнат на една трапеза, да поделят материалните и духовните блага както това правеха всички разумни хора по земята, както това ставаше между приятели, между братя и между всички ония, които не можеха да живеят без изкуство, както не можеше да се живее и без хляб? Истинският живот не може и никога нямаше да може да се развива докато на земята липсваше приятелска, братска, безкористна обмяна. Каква година и какви дни, потокът на нашата мисъл ни отведе далеч и без да бъдем политици ни накара да преживеем тия години и страшни и тежки и на синура блести тридесет и деветата година - богата, светла, щедра.
Рила никога не е била толкова величествена, ласкава, добра, мека. Сякаш се прощаваше с нас - един великолепен сезон приключваше и ние не подозирахме какво се криеше зад него - платното се тъчеше далеч и мекия удар на стана не стигаше до нас или ние не можехме да си помислим, че следващите ще бъдат различни.
“Годината е хубава, каквото имате да правите, правете го сега - ако ще си правите къща, направете я сега, условията за всичко са богати” - каза Той. Да, годината беше забележителна. Природата, за да ни поднесе нещо изключително дълго време работи над своя шедьовър. Какво собствено се беше случило преди тази година - всичко беше и гладко и безоблачно, обаче, какво се случи през тази, когато започна втората световна война, едва ли ще забравим някога. Тя беше хубава, на Рила беше прекрасно. Небето лежеше чисто, ясно и непомрачено от онова, което настъпваше в света. На запад небето се прорязваше от светкавици и подземни тътнежи известяваха, че нещо ще се случи в света. От централна Европа евреите бягаха панически и войната беше на прага. Известни ни бяха тези неща. Не искахме да си затваряме очите, нито да бъдем оригинални. Констатираме нещата и се мъчим да ги изсветлим от едно ново виждане, за да покажем на света не оная постановка, която всички виждаха, както всички я усещахме, а такава, каквато я виждаше Той. Нещата на земята за обикновените хора никога не изглеждат в тяхната дълбока реалност, такива, каквито са пред Мировото съзнание; зад тях стоеше нещо друго, което беше открито за Него. През един мъничък отвор ние се мъчим да надникнем, за да си обясним нещата и тяхното дълбоко значение.
Небето на Рила през тази година беше кристално чисто, урожаят беше богат, топли бяха летните дълги дни, спокойно и тихо се живееше сякаш в света не се готвеха най-големите издевателства, които историята познаваше. Годината беше богата и щедра, казваме сега - изворите текат обилно, нивите раждат много жито, дърветата увисват от едри плодове, гроздето е качествено и сладко, хамбарите са пълни, бъчвите също, селяните са доволни и щастливи. Най-осезателно хубостта на тази година се почувствува в Рила. За нас тя остана незабравима, богато лято, дълго и щедро, наситено не само със светлината и топлината на щедрото слънце, но и с обилното Слово, което се разливаше като обилната вода на езерата. Тази година на Рила ние бяхме от 12 юли до 22 август. Четиридесет дни на Рила, това никога преди това не е било, не знаехме, че то никога след това нямаше да бъде... Беседа имаше всеки ден. Този рилски том под заглавие “Езикът на Любовта” беше напечатан още същата година. Щастие беше да получиш този дар преди годината да е минала. Нищо не ни липсваше, заплашително беше това изобилие - блестящото небе сякаш криеше
Какво се случи след това? Светът никога няма да забрави тъмните завои през които цялото човечество трябваше да мине - добре помним и ние. Стъпка по стъпка се връщаме към тези години, изпълнени с много скръб, тревога и изпитания, едно усилно време, чиято история в случая не е предмет на нашата тема, тя е отбелязана някъде, спряхме се на тия събития, за да стигнем до онзи километражен знак, който открихме в началото на този път на годините, който бележеше не само една съдба, а съдбата на човечеството изобщо. Историята на човечеството, изразена просто и своеобразно, както винаги правеше Той, когато оповестяваше онова, което щеше да стане. Неговите думи, прозвучали като предсказания винаги звучаха някак си просто и безшумно, скромно облечени, без фрапиращи тонове, без тенденция и умисъл, без заплаха.
През този събор на това лято, което ни подари 32 беседи, които могат да бъдат програма, както правеше в надвечерието на Нова година, бъдещето беше очертано. Едва днес разбираме, че казаното приличаше на внушителен хороскоп, в който нищо от онова, което човечеството имаше да преживее не се каза, не бяха открити броя на жертвите, нищо не се спомена за безмилостното дихание на смъртта, която щеше да отнесе милиони жертви - смъртта, която вече тичаше по петите на всички народи. Ала в надвечерието на онова, което идваше като небивал ужас към човечеството, огънят пълзеше и към нас и щеше да ни лизне жестоко, защото колко са годините от 39 до 44. Той вдигна завесата и онова, което каза беше необикновено, невероятно. Когато го чухме тогава, без да си дадем труд да гадаем и разчетем символа, трябва да сме се зарадвали успокоили, че нищо лошо нямаше да се случи в света. Колко обикновени хора бяхме и колко не разбирахме същността на нещата, и колко ги взимахме в техния буквален смисъл. Когато навремето Христос каза на учениците си: “Не дойдох за мир, а за нож и огън ще запаля в света.” Учениците недоумяваха -Смиреният и Кроткият щеше да запали огън в света и Той го направи. Запали човечеството отвътре - революцията, която стана бе неповторима по значение и огромна по мащаб. Сега, когато Учителят очерта перспективата, ние се зарадвахме. Ако знаехме какво ни носят следващите години, нямаше да изразим радостта си. Защо коментираме това сказание? Дословно ще го предадем, не за да се радваме днес, не и за да изнесем стила на Неговото Слово, начина на виждането, или мярката с която Той мереше великите и съдбоносни часове на човечеството. За нас бе важен светкавичния миг, който раздира завесата, за да ни покаже историческия проблясък, величествения завой в еволюционния път на човечеството, великото което се ражда и удара на съдбата, която засягаше живота на цялата планета и на всички живи същества в нея.
Той манипулираше с необикновени величини, всичко у Него беше несъизмеримо и необикновено. Дали след 1939 година народите щяха да се хванат за гушата, дали един безумец се готвеше да залее света в кръв и вопли, дали държави щяха да паднат и тронове да се строшат, дали лъжата за сетен път точеше изхабените си зъби; всичко това беше парадната страна на онова голямото, същественото, дълбокото, значимото, което щеше да промени човекът, семейството и целия свят отвътре. Нямаше да остане клетка от огромния човешки организъм да не бъде раздрусана. Това беше важно, реформата беше важна - “новото, което беше турено в ход и за което нямаше сила на небето и земята, което можеше да спре”. Новото непременно ще дойде - перспективата блестеше. Учителят я оповести. Цитираме дословно: “Бъдещето е за умните, за добрите хора, за силните. Всички хора, семейства, общества и народи, които са умни, добри и силни ще имат Божието благословение. Това започва от тази година. Дали думите ми са верни това ще видят ония, които служат на Бога, но ще видят и онези, които не Му служат. В продължение най-много на десет години всички ще изпитат последствията на своето непослушание. Съвременните хора се намират пред едно светло бъдеще. Всичко лошо ще изчезне. Земята коренно ще се измени, а заедно с нея и Луната. Бог е приготвил нов свят, нови условия за ония, които Го любят. Новите хора, хората на бъдещата култура ще носят навсякъде любов, радост и веселие.”
“Езикът на Любовта” - Рилски беседи 1939 г. Сигналите на тази година стоят ярко и имаше какво да ни разкажат и кои пътища да ни посочат - книгата пред нас светеше - тя можеше да стане настолна. Спряхме се на тази страница, която звучи пророчески. Една книга прошумява и една страница остава да сияе като начален белег на новата епоха, епоха, която се ковеше, формираше, блестеше. Вярно ли бе сказанието? - ще питат скептиците. Вярно беше. Сбъдването започна непосредствено. От казаното няма три десетилетия, светът опитваше думите Му, опита ги непосредствено след 39, опитва ги и след 44, опитва ги до днешния ден септември 1966 година. “Бъдещето е на добрите, умните, силните хора”. Хитлер дали беше от умните, от добрите, от силните хора? Светът се увери от кои беше той. Ние с политика не се занимаваме, малко след него за сатрап и самодържавец беше обявен Сталин. Той дали можеше да се тури в категорията на добрите, умните, силните хора? Негови хора намериха, че той не издържа и не беше от тази категория и го свалиха, детронираха го и го поругаха за многото страдания, които причини на народа. Защо? Защото нямаше необходимите качества, за да бъде водач на един милионен народ и на цялото славянство, което предстоеше да изиграе важна роля в историята на цялото човечество. Историята продължава и ще продължава, докато натрупа достатъчен материал от който ще се види колко верни бяха думите. Разчитането предоставяме на заинтересованите Нека следят, нека сверяват, нека разчитат знаците, историческите знаци, то не е символика, а обществено достояние - опитите на народите. Историята на държавните глави е и история на отделните хора със същата съдба. Казаното е вярно за всички хора на земята. Мярката е дадена и тя е валидна за хиляди поколения - “умен, добър и силен”. Ние няма да тълкуваме думите умен, добър и силен. Те крият безброй много гами, които звучат кристално чисти. Те са, които внасят в живота необходимия елемент, който споява живота, прави го красив, възвишен, здрав, правдив, смислен. Без този елемент животът се разпада, връзките се разслабват. Зад тези три думи се крият три принципа - светлина, топлина, свобода. Нека се опита човечеството да строи човешката личност, човешкото общество, семейство и държава без тях. Неудачните примери са хиляди. Древността лежи в развалини - в развалини ще легне и съвременната култура, ако. липсват принципите. Живот и култура са възможни само там, където цъфтят и зреят принципите - светлина, топлина, свобода. Бъдещето е само там. “Законът е турен в действие - няма да остане човек да не го опита.” “Велико е бъдещето, светло бъдеще очаква съвременните хора”. “Нов свят се ражда". Как звучаха думите тогава и малко след това, когато катастрофата се разрази и вихрушките дойдоха?... Обръщаме глава от миналото и осторожно следим настоящия миг - четем и препрочитаме тези редове и изпитваме радост, не само защото преживяхме богатия духовен урожай на 1939 година, а защото виждаме днес да се сбъдват думите - кумирите падат, злото се разпада отвътре и саморазрушава се, разрухата на лъжата, на злото отива неминуемо към своя край; като ония неумолими агенти, които превръщат скалата в почва и пясъка в скала, всичките сили, които служеха на злото се превръщат сега само на тор - тор който ще натори нивите и градините на умните, на добрите, на силните. Защото, какво се крие зад тези думи - огромна творческа енергия - умен, добър и силен - тези енергии имат бъдеще; а какво може да даде глупостта, безумието, злото, безсилието? Те рано или късно ще се разрушат, а заедно с тях и всичките форми в които те са облечени независимо колко са пищни те. “Законът е турен в ход” - силата му е неудържима - “Бъдещето, което чака човечеството е светло” - така го виждаше Той през тази паметна година.
Един том Рилски беседи е разтворен пред нас “Езикът на Любовта" -универсалния език на всички живи същества, населяващи цялата Вселена от тази година и от това място тоя език прозвуча като вик на съдба. “Ако говоря с человечески и ангелски езици, а Любов нямам, ще съм кимвал що дрънка"..., Послание към Коринтяните, 13:1. Дрънкането подразбира отсъствие на разумност. Който върши неразумни неща, той всякога дрънка. Празните неща дрънкат. Спокойните и тихите не дигат никакъв шум. Всяко нещо, лишено от смисъл дига шум. “Който дрънка той говори на человечески и ангелски езици, ала любов няма.” Така започва Учителят първата беседа. В света стана много шумно след тази година. Никога хората не са били толкова щедри на думи, думи и обещания както през следващите години. Никога думите не са заливали стъгдите както днес. В света много се говореше - “кимвал що дрънка"; “няма я любовта" А любовта беше най-важната и най-голямата. “Топлината на Любовта - казва Учителят - е в състояние да се справи и с най-големия физически студ. Любовта е единствената сила, която може да се справи с егоизма. От хиляди години Бог топи женския егоизъм. Това е старата епоха. Новата, която идва сега ще се занимава със стопяването на мъжкия егоизъм. Жената ще помага на мъжа да се освободи и той. Тази е причината поради която мъжът търси любовта на жената. Нейната топлина ще стопи мъжкия егоизъм. В широк смисъл човешкото сърце ще помага на човешкия ум."
Учителят посочва метод за разрешаване на всичките конфликти -те никога няма да се разрешат само с ума, сърцето трябва да се намеси и помогне на ума. Като елемент любовта трябва да влезе в живота на отделния човек, обществото, държавата. Това бе основната линия на събора. Върху нея можеше да се мисли много. Кои я чуха, кои я разбраха, кои я приложиха? Вероятно умните, добрите, силните. Не чакаме отговор и нямаме право за това. Едно беше вярно, че идеята литна в света и човечеството неминуемо щеше да я чуе и възприеме. “Бъдещият свят е свят на любов, на разбирателство, на братство и на свобода между хората.” - каза Учителя на същия събор.
Зад голямата радост и зад голямото добро винаги има нещо, което не само пълни, но и смущава. Природата, която идеално реди своето домакинство, когато предвижда тежка зима, нарежда урожая да бъде богат. Народа върху тези природни явления си построява цяла метеорологическа система за познаване и разгадаване на времето. И много често техните предсказания са по-точни от научните. Ако можехме да четем през оная блестяща 1939 година, богато и щедра, искряща от много светлини! Тя бе сита и богата не само за нас и за Братството, но и за всички хора по земята. След тази година пламна войната, огньовете още димят и хоризонтите лежат още прихлупени и тревогата не е изчезнала от земята. Годините, които ни делят по нищо не приличат на тая година - пътят на тези години очертан от обективното перо на историка ще ни разкаже всичко за тях - една тежка атмосфера дишаща смърт и едно сиво оловно небе над нашата обременена земя от много противоречия, заплахи и страдания. Мирният и спокойният живот на оная романтична година безвъзвратно бе изчезнал. Животът закипя като вулкан и горещата лава всеки миг можеше да изригне. На Земята нямаше мирен кът, оазисите бяха изчезнали, пометени от твърдият като чук пестник на нашето време. Търпеливо човечеството напрягаше сетни сили, за да изживее напрежението. На Земята нищо не е вечно, най-малко вечни са сатрапите, насилниците, диктаторите. Зад всичко, което се случва в живота на човечеството и отделно за един човек има нещо скрито, таен шрифт, достъпен за мъдрите, които могат да четат символичния език на природата.
Късно ние се връщаме на миналото и на живота изживян тогава 39 година, оглеждаме личната съдба, която едновременно бе съдба и на цялото човечество и заключаваме - тя бе поличба и откровение. Бихме желали подробно да нарисуваме таблото на тази година и бихме успяли. Но има ли смисъл днес, когато езикът е точен и разбран за всички. Тя беше връхна точка, събрала в шепите си всичките блага, които можеше да се изсипят на земята. Грижливо и с рядко умение те бяха сложени на трапезата, поканени бяха всички, за да има човечеството сили за големите изпитни.
За нас тя представлява мъничка картина, малка поема от нашия живот, поема, която имаме желание да поместим изцяло в нашата монография, за да изразим голямата идея, поднесена през тази забележителна година - спокойна и безоблачна, с ослепително ярко и чисто небе, чиято светлина се разливаше на потоци. Каква тишина и радост, какво небе и какъв урожай!... Водите на Рила се разливаха щедро, водопадите пееха пламенно, мъглите се гонеха и беше феерична тяхната игра, утрата бяха великолепни, а изгревите на Слънцето царствени; приказни бяха нощите и звездите едри и низко слезли, сякаш ни гледаха право в очите, за да ни оставят богатите златисти сияния.
От 12 юли Петровден до 22 август, четиридесет дни на 2400 м. височина на лагер покрай езерата - двадесет и осем рилски беседи и четири на Изгрева събрани в едно стройно цяло! Трябва да е преживял човек тези дни, за да обхване идейното богатство скрито в тях. Един ден те щяха да прозвучат като тържествена симфония на един живот, който бързаше да се излее в багри, в тонове, в Живото Слово, обвеяни от щедростта на един сезон, който беше вече към своя край. Всичката красота и всичкото сияние, всичката благодат и радост носеха заплашителния дъх, който ние обикновените хора не искаме да видим и приемем. Пределите на две състояния, на два полюса винаги са близко; там, където радостта стига връхната си точка, започва скръбта. Годината 1939 опираше до 1940, до 41, 42, 43, 44. Колко близо, колко заплашително близко стояха тези години. Бяхме стъпили на едно от последните стъпала, а не искаме да разберем или не можехме, че нещо ще се случи, нещо, което ще погълне всичко, “като седемте мършави крави, които погълнаха седемте тлъсти”. Законите бяха неумолими и ние бързахме да отпием последната глътка от голямата благодат, която се изля като напоителен дъжд през тая последна година.
Беше събор и този път не само за нас учениците от България. За първи път имахме гости от чужбина. Посрещнати от братството с прочутото българско гостоприемство, те никога нямаше да забравят годината, българите, Учителя. Би трябвало да се водят летописни бележки и всеки тон и багра да бъдат отбелязани - беше изключително време - днес можем само да възстановим картината. Границите между държавите бяха отворени. Държавите още не се гледаха подозрително. Небето още беше безоблачно.
От много държави бяха дошли гости - поканата за събора стигна до много народи. От Франция имаше най-голяма група; приблизително такава имаше от Латвия и Естония. Гости имаше от Югославия, Гърция, Швейцария, Германия, Италия. Сезонът беше великолепен. Рядка година, която устрои финално тържество и се сключи величествен съюз между народите в навечерието на най-големите издевателства и жестокости, които щяха да се извият като унищожителен ураган над света. Двадесетият век преживяваше най-острата криза и тъкмо по това време на Рила, в най-закотвеното място на Балканите на един връх, наречен “Молитвен” свещено място и средище на напреднали и възвишени същества, свързано с най-чистите и шеметни светове, се даваха беседите “Езикът на любовта”. Говореше Той. Ние слушахме. Слушаме и сега, когато светът сякаш се съвзема и опомня. Първа бледа ивица на изток светлее, когато будни дочакахме народите да жадуват за братство и да си подават ръката хора от петте континента. Той го каза, каза го тогава, когато се точеха ножовете и се лееха картечници, и се правеха опити с тежката вода. Човечеството щеше да бъде изправено пред адовите врата, щеше да мине през огън, за да стигне окървавено и изстрадало до идеята за братство, за мир, за любов, като истински път за разрешаване всичките конфликти на земята. Каза Той: “Днес ние се радваме на всички приятели, които са дошли от далечни страни, защото са се отзовали на поканата на Божествения свят. Ние се радваме, че и те стават проводници на новата любов, която иде в света. Ние се радваме, чрез всеки присъствуващ тук присъствува целият им народ. Чрез французите присъствува цяла Франция, чрез англичаните присъствува цяла Англия, чрез германците - цяла Германия, чрез шведите - цяла Швеция, чрез финландците - цяла Финландия, чрез гърците - цяла Гърция, чрез латвийците - цяла Латвия, чрез руснаците - цяла Русия, чрез югославците - цяла Югославия. Всички народи на които сега не споменаваме Имената, ще ги споменем в бъдеще, когато имат възможност да се отзоват на Великата покана на Възвишения свят.” На друго място същата година продължава: “Този, Който е говорил преди хиляди години, пак говори. Днешният ден показва вашето бъдеще. Не се страхувайте! Светло е вашето бъдеще. Пред нас и пред всички народи се открива велико бъдеще. Велико е бъдещето на човечеството, поради любовта, която ще се изяви. Всички народи ще си подадат ръка като братя и сестри в името на Божията Любов.”
Годината като дъх на безкрайното време е далеч от нас - учудено и странно ни гледа - нашето обикновено разбиране и виждане, не успя тогава да погледне и се наслади на перспективата. Колко вода изтече оттогава и колко преживя човечеството и колко още има да преживее. Какво имаме днес, което може да се смята за плюс и какво собствено се е случило в света, което да зарегистрира успеха в разбирателството между народите?... Ще кажем, оглеждайки нашия свят и нашето ученичество - научихме се да говорим по-малко, да мислим повече; извисихме се до ония висини, не само, когато бяхме на Рила и можехме да Го слушаме, но и сега, когато не сме там и не стоим при нозете Му. Думите стигат по незнайни пътища до нас - думите не са думи, а сила, динамични и крилати, проникващи до глъбините. Ние ги четем, слушаме ги и стигаме до техния вътрешен дълбок смисъл - светът се преустрояваше, планът за това преустройство беше нов, великолепен. Основните контури бяха нахвърлени още там, пред очите ни, на върха. Не е нужно да свидетелствуваме - светът щеше да стигне до Неговите думи и да ги опита. Думите сами ще говорят.
Преди двадесет години, когато в света беснееше студената война, беше лудост да се помисли, че нашия Министър Председател ще посети Франция и ще преговаря за заздравяване на приятелски връзки - икономически и културни; беше лудост да се помисли, че наши министри ще посетят Англия на приятелско посещение, никой не би повярвал тогава, че запада и изтока жадуват да си подават ръка и, че цяла Европа се готви да премахне всякакви граници. Никой не можеше да си представи, че нашата филхармония и нашата опера ще гастролира в тези страни, или че Кралският балет на Великобритания, ще гостува у нас. Народите от севера и юга, от запада и изтока мразеха ли се?... Колко неща се случиха и колко неща ще се случат. На свой ред и ние имаме право да мечтаем - да свикаме някога събор, да преживеем радостта от тези великолепни празници и на този събор да се срещнем с приятели не само от споменатите държави, но и от неспоменатите, които този път уверени сме ще чуят поканата на Великата Реалност, за да дойдат от петте континента и преживеем радостта, че на земята голямата идея на нашето време - братството може да се реализира, трябва да се реализира. Ние няма да уговаряме с тях политически и икономически въпроси - има кой да върши тази работа и нека си я вършат, ние на никого не пречим, но нека и те не ни пречат, когато сложим на разискване въпросите за Любовта, въпросите за Светлината, въпросите за Свободата. Нашият език е интернационален и няма да има човек на земята, който да не ни разбере. Тогава ще си спомняме за 1939 година и ще седнем на скромната българска трапеза и преди да преломим българската пита, ухаеща на прясна пшеница, ще изпеем химна - “Братство Единство, ние искаме.” вярваме, убедени сме, че слънцето ще грее лъчезарно и спокойно, ще ни заговори на общ език и жадуваната радост ще изпълни сърцата ни, както става след дълга раздяла между приятели. Небето над нас ще бъде кристал но чисто и ще бележи “светлото бъдеще на човечеството”, опряло след дълги борби и изпитания до свещените думи - Любовта, Мъдростта, Истината; и до основните качества на новият човек: умен, добър и силен.
Още за същата 1939 година - не питаме и не проверяваме и да бихме желали да направим това, не би могло да бъде възможно, най-уредената картотека не би могла да ни помогне тук, решително не би ни помогнала и летописната бележка. Единствено само Той би могъл да ни даде точни сведения. Голямата премия за която става дума в последната беседа от същия том “Близо и далеч” спечелена ли е била? Това се случи през втората половина на 1939 година на 22 септември 5 ч. сутринта. Дословно ето какво казва Учителят: “От днес нататък до края на тази година се определя една голяма премия на онзи, който през останалите три месеца от годината не каже една лоша дума, не допусне една лоша мисъл, не възприеме едно лошо чувство, не извърши ни една лоша постъпка. Ако може да се въздържи от всичко отрицателно, освен определената премия той ще запази енергията си.” Каква ще бъде премията не се казва и за нас не е важно да я знаем. Ние не се съмняваме в скъпата й цена. Достатъчно знаем, какво означават тези четири неща, които могат да отворят четири врати към света на Великото и Реалното. Мъдреците на древността и всичките Учители на своето време не са искали нищо друго от учениците. Те са основните принципи, върху които почива учението.
За тези четири неща са копнели учениците, посветените, талантливите. Да знае човек какво да говори, какво да мисли, какво да чувствува и как да постъпва бе философия, която обхваща целия живот на човека. Тя го определя като човек и тя изгражда правилните отношения към ближния, към себе си и към Бога.
Учителят разви темата до съвършенство, като разкри глъбините и значението на добрата мисъл, на доброто чувство, добрата постъпка и добрата дума. За тяхното постижение Той даде ред правила и методи, обясни всичко, което е свързано с мислите и чувствата, постъпките и думите, стигна до детайлите и нищо не остави недоизказано и недоизяснено. Ония, които можеха да слушат и да разбират, знаеха, че богатството по тези въпроси беше огромно. Само мързеливите и тъпите нямаше да го разберат.
Картината този път бе нарисувана с ярки бои и вътрешното съдържание блестеше. Към края на тази година, която може да се смята като бръмка от голямото дело, Той предлага премия. Какво не се направи за човека през това време, и какви перспективи не бяха открити! Всичко лежеше богато, щедро, достъпно, като любовен акт на Невидимия свят, който никога сякаш не е погледнал към човечеството така снизходително и така топло, както сега. Той не само закръгли тази картина, но ясно даде да се разбере, че условията бяха великолепни и от човека се искаше само усилия и готовност да прояви онова, което беше скрито като кълн в сърцето, в ума и във волята на човека. Предложи премия на смелчаците, които ще се заемат да направят опита. Ние чухме тази беседа и вероятно предложението ни направи впечатление, ала от тези три забележителни месеца не е останала никаква следа. Страницата е отшумяла и някога и някъде през вечността, вероятно ще се потърси отчет за тоя ден и час, когато човекът е бил поканен в надвечерието на най-големите издевателства, жестокости и насилия да манифестира своята дълбока човечност. Постиженията бяха равни на изкачването и овладяването на Монт - Еверест - най-високата точка на нашата земя. Великите неща звучат просто, да, те винаги звучат просто и колко от значение е било през тая последна мирна година, човечеството да е дръзнало да се изкачи на тая височина; колко важно, колко необходимо е било да се даде отпор и решителен удар на тъмнината, която сега, като никога се опитваше с всички средства да дескридитира човека, да го сведе до първобитно състояние и малко повече дори - беше чудовищна идеята, беше апокалиптичен опита на тъмната световна реакция, намерила тогава своя инструмент в лицето на един, който носеше името човек!...
Дали притежаваше човекът морални сили и здрав ли беше гръбнакът? Късно е вече да се питаме. Обикновените учители в човешките училища за класни упражнения никога не дават задачи, които да не могат да се решат -никога не дават материал, който не е бил предварително проучен, овладян, за да могат учениците да работят уверено и получат желания резултат. Такъв е реда в нашите училища. Всичко е съобразено със силите и възможностите на учениците. Колко повече Един Велик Учител щеше да се съобразява със силите на учениците. Той е имал пред вид възможностите на учениците, тяхната морална стабилност, техния устрем, тяхната устойчивост. Неговите ученици не бяха събрани сега в този решителен момент само между стените на салона в школата. Нека се върнем на премията - три месеца да не каже човек лоша дума, да не допусне лоша мисъл, да не възприеме лошо чувство, да не извърши лоша постъпка. Истински поход в опасните и непристъпни области, лесове и бурни морета и нещо повече - да насмогне човек себе си. Касаеше се за онова, което Христос навремето беше казал на знатния момък, който всичко бе опазил от младостта си, а сега му предстоеше да продаде и раздаде всичко и да тръгне след Него. “Да тръгне след Него” - не бе нищо друго, а да забрави себе си - най-тежката и най-трудна задача в човешкия живот, най-смелото и най-решителното изкачване на шеметна височина... да стане господар в един свят, където човек му предстои да се сражава с фурии. Защото какво значи да контролира езика си, мозъка, сърцето, волята - ненадминат героизъм в света, където много “герои” лежаха в лаври и много паметници и мавзолеи се вдигаха напразно. Мярката беше безупречна и валидна за всички времена и за всички светове. Да станеш господар на езика, на мислите, на чувствата и да туриш в ход доброто, това беше борба с тайфуни. Думите имаха магическо въздействие, а колко повече мислите, чувствата, делата. Да владееш тези четири свята, и да застанеш крепко до вратите на тези органи, които признават само умни, добри, правдиви и силни господари е наистина героизъм. Истински герой и мъж достоен е той да се сражава със стихии и да не позволява на нежелателни гости да влязат вътре в свещената обител!
Странно хрумване - Един Учител говореше и думите Му бяха тежки и ценни като златен пендар. Кой можеше да Му се противопостави и да каже -не е така! Премията бе оповестена. Мислите и чувствата бяха мощни оръжия и непознати светове заредени с мощна енергия, лабиринти, които криеха своите тайни. Човекът се беше обърнал вече към тези съкровища, които лежаха близо до него, решил да използува огромните ресурси.
Използувайте тези ресурси за благото на своите ближни и за вашето благо. Мислите и чувствата бяха ръце на душата с които тя манипулираше. Служете си с тях, за да проявите истинския човек. Имаше ли човек и ученик от ония, които Го познаваха и слушаха да не разбират същността и смисъла на тази премия? Изискваше се поне за три месеца да се направи един опит - истински подвиг. Да се зарегистрира този успех, за три месеца поне да се санкционира тази победа по време, когато на човека бяха казали - Стой настрана, сега нямаме нужда от тебе, ще те повикаме, когато ни трябваш. Сега ти не можеш да бъдеш господар. Господари сме ние. Ние сега ще уредим света по наше разбиране, ще турим “нов ред” и ще посочим път на човешките общества и народи. Път и ред, от които нямаше умен човек в света, който да не настръхне.
А тук в центъра на Балканите в прекрасното и закотвено още пристанище - Изгрева, през едно ранно утро на септември 1939 година Той говореше за премия на човечността и показваше най-съвършения път за постижение -Добрата мисъл, доброто чувство, добрата дума и добрата постъпка. Приложени дори и за три месеца, те можеха да упражнят необикновен ефект. Един завършен кръг беше очертан и основата на най-величествената сграда беше поставена - сградата - човека. Защото какво представлява човека ако не притежаваше тези четири неща, четири скъпоценности, които единствено му даваха право да носи това име. Този образ бе излят като скулптурна цялост. Направи го Той по време, когато на Земята се готвеше най-страшната буря, направи го по време на най-тъмната реакция, по време, когато да се унищожи един човешки живот, беше равно да се смачка една дървеница. Времето беше събрало в огромните си шепи отрицателните и положителните сили, които водеха борбата от незапомнени времена - една борба, която сега получаваше своята връхна точка и най-върховния драматичен израз. Победата щеше да бъде нанесена. Ония, които мислеха бяха уверени. Не гадаеха и не тълкуваха - уверени бяха - Неговото присъствие на земята беше ярко доказателство и нека кажем, премията положително е била спечелена и нека тя да е била спечелена макар и от един. Победата на един е победа на всички. Ние не питаме и не доказваме, нито убеждаваме. Човекът беше роден, дъхът на прииждаща пролет стигаше и през заснежения простор на късния февруари или в началните дни на март, когато започват да прелитат първите ранни птички по нашия небосвод.
“Разумният свят изисква от всички хора да живеят братски и по любов. Разумният свят е отегчен от безпорядъка, който хората са внесли в света, от кривите човешки мисли, чувства и постъпки и заблуждения”. Продължава нататък: “Човешките недоразумения се отразяват във великия свят и произвеждат големи катаклизми, разумният свят е решил да накаже хората не с потоп, както едно време, но с огън. Хората са изкопали подземни скривалища, за да се пазят от собствените си бомби, но къде ще се скрият от огъня, който слиза отгоре? Този огън ще разтопи земята на дълбочина от 25 метра. Къде и как ще се крият хората от този огън? Какво ще стане тогава с човечеството? Вярно ли е това или не, всички ще го опитате. Няма да остане човек на земята, който да не мине през този огън. Вие трябва да бъдете готови, да издържите на този огън както издържаха тримата момци в огнената пещ. Този огън е започнал да действува вече. Че наистина той действува вижда се от разстройството на нервната система на хората, от техните психически и физически заболявания. За онези, които следват Божия път, този огън е благословение. За онези, които не следват този път, този огън е мъчение. Желая ви да следвате пътя на любовта.”
Къде е човекът и до колко е развита неговата сетивност, за да чува и вижда не само грубата предметност на този свят, но и онова, което е над него и зад всичките форми и възприятия, които лежат за човека “несъществуващи” и “нереални”? Известни неща спират вниманието и тогава човек дръзва да тръгне по техните следи, за да се отзове не в някакъв далечен и непознат свят, а в света на изкуството - сферата, където се кръстосват необикновените мисли и чувства, за да се родят ония форми - чисти и възвишени, които будят у човека, чувства, разположения, настроение, наречени с името наслада, обикновено и познато име. Преживяното е далеч, много по-далеч от това понятие, което стига своята универсалност в света на емоциите, за да спре до обикновения живот. Човечеството е надхвърлило отдавна оная младенческа възраст, когато първичните сили са изпълвали целия вътрешен мир и всичко у него е било сложено елементарно и твърде диво в границите на един крайно обикновен живот. Онова, което някога е задоволявало човекът, по-късно неизбежно е било, загубва своята сила и блясък - границите са преодолени и ледът се разпуква. Настъпва пролетта. С обикновената човешка реч целим сега да осъвременим идеята, еднакво млада и стара, преминала като блестяща нишка от незапомнените времена, чийто пламенен дъх е бил уловен от библейските поети и мислители, за да стигне днес до нас сияющ и обновен от младенческия пламък на новата мисъл, новото чувство и новата етика. Някакъв обновителен вятър озонирала е атмосферата и бавно е подготвяла умовете и сърцата на хората, за да приемат и преживеят онова, което до вчера се е смятало далечно, недостижимо, а за някои дори и абсурдно.
Пред нас още стои разтворена книгата “Езикът на Любовта” - наново тръгваме на дълго пътешествие, пътят е чист, сияен и нагорен и на места пак се спираме задъхани от много вълнение.
Неподозиращи хоризонти се разкриват и новата идейност искри от нова светлина и живителния пламък пак ни докосва и онова по което сме бленували цял живот, навлиза навътре и надълбоко, не от една страна, а от безброй посоки, за да обхване с пламъците си, не само отделния човек, а цялото човечество. Хората ще бъдат принудени да мислят и не само да мислят, но и да почувствуват тази идейност, която има магическото свойство да се налага по силата на нещо неудържимо, което извира отвътре. Невъзможно е да се спре тя, както е невъзможно да се спре потока от живот, който повлича пролетта, когато идва, претоварена от топлина и светлина.
Светът на изкуството се превърна на фокус, който разпръсва и събира светлината и топлината - два живителни елемента, чрез които животът навлиза в нова фаза и обновеният отвътре човек, не само слуша музиката, но и мисли, чувствува, преживява и накрая пита: Какво се е случило, какво става?... Ораторията на Хендел, прозвучала в акустичните и модерни зали с големите хорови и оркестрови възможности, не може да бъде само изпълнение и само прослушване-тя не е само предмет на наслада или забавление. Класическото произведение от рода на Хендела, по време, когато зад подиума стои едно светоразбирание, което отрича Бога, няма да се съобразява с вкусовете, разбиранията и целите на същото. Ораторията на Хендел е жив апотеоз на Върховното, Великото, Незнайното, пред което хората изглеждат нищожни, слаби, бедни и неуки. Какво изразява стила на ораторията - ние не правим и нямаме намерение да правим разбор върху това произведение, ние само питаме, какво съдържат свещените думи в нея, това мощно Алилуйя и това свещено Амен? Ораторията е известна. Едно произведение от такъв мащаб, не може да не бъде наситено от идейно съдържание и от идеен смисъл - при това тя цели нещо, цели онова великото, което Хендел е почувствувал, когато е прочел първата дума от либрето, за да го изяви, не за хора кукли, а за живи хора, които като него, също като него трябва да преживеят и думата Алилуйя, и думата Амен, и думата Милосърдие и Утешение. Всред големите противоречия и страдания той ги е преживял като лъч, който раздира тъмата и слиза при него кротък и ласкав, топъл и нежен като майчинска длан, която се слага над пламналото чело на бълнуващото дете. Изкуството не е свят само за наслада и за забавление - изкуството е израз на дълбоките мисли и чувства на възродели се хора, които служат на една велика кауза - човекът.
Гениалният композитор не ни дава сладък и вкусен плод, за да задоволи нашия вкус, той ни дава твърда храна, която да я дъвчем и правилно и много да я дъвчем, за да вникнем в съдържанието на онова, което наричаме изкуство, музика, богата и пълна душевност в която големите хора са живели, хармонията, която е прониквала умовете им , сърцата им и ги е карало величествено просто да ни покажат шеметните върхове, които нямат нищо общо с обикновеното и елементарното разбиране за живота, за света, за Вселената, за Бога. Това е вярно не само за произведението на Хендела, но и за всички ония, които чрез музика, поезия и приложните изкуства са дали израз на тази идейност, която няма нищо общо с обикновения език на изкуството, което служи да стопява скуката на обикновените хора. Как ще отзвучи душата, сърцето и ума на онзи, който нищо не знае и нищо не разбира от съдържанието, което се крие зад думата “Амен” или зад думата Алилуйя? Тоя възторжен вик, мистичен и дълбок, който се изтръгва от дълбините на човешката душа, изпълнена със свещен трепет и любов към Неизвестния Бог на евреите, и Живия, Опитания на всички, които са горяли в този пламък? Ще кажат - ние ценим изкуството, изкуството е универсално. Да, и ние така мислим, ала това разбиране на изкуството не е нищо друго, а влизане в залата на някой музей. Колкото музейните предмети могат да будят възторзи, толкова и музиката на Хендел ще извиси душата и ще изтръгне сърцето. Влизането в концертните зали без разбиране, без сърце, без душа, без чувствителност не е нищо друго, а показно представление, игра на артисти на сцената, които след падането на завесата нахлузват пак обикновената одежда, одеждата на безидейността. Човек е сляп и глух за тоновете и краските на други светове.
Изкуството не е обикновена проява на дар, талант и гениалност дори. Изкуството е едно от великите проявления на Словото, на Мощното, на Великото чрез което се прехвърля мост към човека, за да го приближи при Себе си и застане смирено пред Своя Баща, пред Своя създател, пред Любовта. Музиката, поезията са висши еманации на Словото, говора на Великото чрез което се цели да се извиси човешката душа до първоизточника, за да уталожи жаждата си от най-чистите извори на красотата, на истината, на светлината, на любовта, за да се даде импулс и тласък към онзи живот красив и осмислен отвътре. Задачата, целта и идеала на човека, които определят неговото съществувание, целят само това - да влезе в свещения кръг, да познае Великото и да реализира задачата на Битието. Великите творби раждат възвишени чувства и светли мисли, човек преживява свещени моменти - то е идване в контакт с един висок свят и с едно общество от висши и напреднали същества, които идват да поднесат на човека чрез плодовете на музиката своето лично високо идейно преживяване. “Ако имахте уши да слушате тяхната песен" - казва Учителят. “Говорът, музиката, пеенето са велики неща, с които Бог е надарил човека. Той говори на хората чрез Словото, чрез песента, чрез великата хармония. Ако можехте да слушате, вие щяхте да чуете любовната песен на ангелите - слушайте гласа на Вашия Творец, Който днес ви говори. Слушайте както ние Го слушаме, слушайте любовната песен.” Песента в която се пее за отношението на душата към Великото. Нещата не лежаха вече така прости и реални от физическо гледище. Зад пищната багра имаше нещо друго, зад хармоничния акорд, звучаха неподозиращи октави, там, където свършваше човешкото започваше Божественото, там, където науката замлъкваше, започваше другата неизявената, непознатата наука, която учеше човека на изкуството да слуша и да вижда великите неща зад обикновените. Зад всичко стоеше и светеше Словото. Нека отричат тези живи мостове, тия нагорни и светящи стълби по които слизаха и се качваха незнайни пратеници, неизвестни служители, висши същества и приятели на човечеството, които идваха и си отиваха, за да поднесат на човека, на душата му не само вест долетяла от Безкрайността, но и неземни дарове за които душата жадуваше. “Слушайте!”... Светящи мигове и думи казани на този събор, които не можеше да не бъдат изслушани благоговейно, и да се преживеят не само по времето на съборите в края на август или в началото на септември и казани не само за нас, но и на всичките дошли от цяла Европа гости. Нещо се случи тогава, то се долавяше не само от думите, но и от душите, умовете и сърцата на всички ученици -то изпълваше цялата атмосфера и човекът тръпнеше - беше дошъл в досег с Великото. Изживяното не се забравя и нещо повече изживяното тогава не бе единичен и неповторим миг; книгата стои пред нас, печатарското мастило, ръката на стенографа бяха успели да уловят момента и живия топлия дъх на истината остана да сияе не само до наши дни. Като свещен елей във вечността щяхме да отнесем преживяното, когато се разкрива пред душата образа на новата идейност, когато ти казват: Слушайте, не само песента на ангелите, а и гласа на Великото, което излива сега щедро Своята благословия. Една ръка се простира към човечеството. В тази длан човекът можеше да сложи своята, за да премине невредим през очистителния огън, който беше запален вече в света.
Всичко казано щеше да звучи и мощно и тихо, величествено и скромно и до нас пак щяха да стигнат думите: “Когато човек се постави на своето място по дух, по душа, по ум, по сърце Бог ще му проговори - да ви проговори Бог, това значи да сте Го познали. Посети ли ги Бог те ще изпитат голяма радост. Станете служители на Бога, Който днес ви говори.” - съборна беседа, 26 август 1939 г. Из тома: “Езикът на Любовта” - “Три ценни неща”.
Годината е отдалечена вече от нашето време, ала новата идейност с която започнахме този жив откъс от нашия живот под заглавието - “Съборите" блести все по-силно и по-силно. Живите идеи имат това свойство, че те за разлика от мъртвите, растат непрестанно. Един ден те ще стигнат като узрели плодове до всички хора по лицето на земята - “Приемете тези лъчи в себе си, за да имате изобилно живот, знания и свобода, които да посветите за служене на Бога, Който ви е дал всичко. Не се безпокойте за вас и за света.” Ще ги чуят всички, както сме ги чули и ние, ще се говори за тях и тяхното разбиране няма да представлява никаква трудност.
Съборите са история на едно Братство, на едно учение, отразено до голяма степен в тия задушевни - и сърдечни срещи между хора, които бяха събрани не по силата на някакви лични интереси, не и по силата на обикновени човешки закони, а по силата на най-силната и устойчива спойка - Любовта, чрез която Той привлече всяка душа по отделно, всяко цвете от този огромен букет, чието ухание нямаше да спре само до тези, които свидетелствуваха, а щеше да се разпростре далеч, по-далеч от историята на една нация, за да обхване света, че тук в България това средище на духовен живот през двадесетия век живя и работи Той - Учител, поднесъл на човечеството духовно съкровище и живите принципи на братски, любовен живот между хората. Казаното и преживяното през тези събори никога нямаше да изчезне и тяхната живителна сила щеше да преживее вековете. Една победа бе нанесена и Великата Реалност щеше да гледа човека и до слуха му щяха да стигнат мощните думи: “Аз съм. Дойдох, за да ти кажа, приеми новото, което е слязло на земята и е спряло като натоварена кола пред прага на твоя дом.”
Имаха ли право старите хора, когато казваха: Бог слиза да вечеря с чистите по сърце. Слиза ли Великото на земята? Слиза и тогава на земята настъпват велики преобразования, тогава се раждат велики люде, тогава копнежите на народите за братство, единство и мир се превръщат на мощна вълна и историята отбелязва времето като епохален момент.
Никога съборът на Рила и на Изгрева не е бил така внушителен, богат и задълбочен. Европа още свободна сякаш беше дошла да почерпи кураж и сили за предстоящите изпитания и бедствия, за да отнесе частичка от подквасата, която беше нужна на целия свят, за да участвуват всичките народи в новото, което идваше в света.
Всичко през това лято беше лъчезарно, спокойно, красиво - от кристално чистото августовско небе, до разкошните утра, от щедрото преливащо Слово до голямата радост, която се разливаше от сърцата на всички, намирайки жив отклик в песните, които се носеха възторжено и непрестанно през тези богато съборни дни. Беше наистина като прощален сезон на едно четири десетилетие, което си отиваше, отнасящо със себе си романтиката и безгрижието на века -никога вече след това нямаше да се изрази в този тон живота на Братството, тази многообразна гама на багри, които преливаха от душите на всички присъствуващи. Изпращането на гостите след последния ден на събора се превърна на апотеоз на топли братски чувства - семейството се разделяше. Никой не се запита, кога ще се съберем наново? Нямаше изгледи тогава, няма изгледи и днес. Какво ще бъде утре, никой не може да каже. Европа дойде, видя Учителя и склони глава пред величието на двадесетия век, който в едната ръка държеше меча, а в другата палмата на мира. Пратеникът беше дошъл, за да омекоти коравата длан на тежката съдба, която бавно и неумолимо се спущаше над бялата раса, за да ликвидира със старото, за да направи изпитанието поносимо и съхрани в скрижалите си, в сърцето си - вярата. Непокътната тя трябваше да се запази - негли за това Той избра този съдбоносен момент, най - бурния, най - сгъстения, най - тревожния.
Съборът започнал на Рила приключи на Изгрева, гостите бяха изпратени.
Дали подозирахме, когато влакът ни отнасяше, че никога вече нямаше да преживеем такъв събор, че никога вече небето на Рила нямаше да ни гледа с такава царствена синева, никога птичките нямаше да пеят така възторжено и никога на земята Той нямаше да насища с речта си, богата и свежа, атмосферата, въздуха със обилната светлина и топлина?...
Всичките неща на Земята са конечни и тленни. Безконечен е само Той - Великия, Вечния - безконечни са Божиите закони, които лежаха като основание на Вселената. Тях никой не можеше да измени. Върху тези закони беше изградено Учението, Учение, което носеше белега на Божествеността, душата на Реалността. Нямаше да се намери сила, която да спре течението и се противопостави на укрепващата мощ, която течеше и поеше поразената от дълга суша земя - обновяваше изнурения дух на обезвереното човечество и с топлата и мека майчина ръка изтриваше сълзите на изстрадалото човечество. Ръката, която държеше меча беше разслабена, над света се простираше друга десница - мощна, животворяща. Жаждата за мир беше жажда за любов, за радост, за светлина, за свобода.
