В живота на Братството и специално в живота на ученика има една забележителна дата. Човек трябва да се въоръжи с много кураж, за да се спре на нея, да огледа целия простор, който се открива пред очите, да огледа мястото на което е стъпил и да каже: “Благословен да е Този, Който идва в името на Отца.” Бихме могли да се изразим и с онова кратко възклицание на оная добра жена, която беше казала на Христа: “Блажена утробата, която те е родила“. Не казваме тези думи, защото знаем отговора, който последва: “По-блажени са тия, които слушат и прилагат.” Да, този кратък отговор на Христа съдържа магическия ключ на силата, на познанието, на прогреса. “Блажени, които слушат и прилагат”. Как другояче ще се разбере едно учение - опитно учение, чийто плодове могат да се видят и опитват, едва, когато то влезе в живота.
Но нека се върнем на темата - годината 1927 може да се смята за епохална година, когато на годишния събор открит на 19 август в 7 часа сутринта, Учителят държа първата беседа от цикъла съборни под заглавието “Пътят на ученика”. Беседите бяха държани в новия салон на Изгрева. Същото лято от провинцията телеграфически бяха извикани архитект и работници майстори - зидари. На тях им бе казано, че на Изгрева ще се строи салон. Строежът започна. Миналата година беседите се държаха на открито на поляната. Сега щяхме да влезем в салон - просторен, светъл непременно със сцена настояваха музикантите. За по-малко от месец с общи усилия при неплатен труд салон бе изграден в този вид в който е до днес. Бяха успели да го измажат и отвън. Не остана време само за дограмата. Но през август е много топло, прозорците могат да се сложат и по-късно, както и стана. Учителят беше казал: “В света едва ли би се намерил по-светъл салон от този салон”, където да се говори Словото Божие - добавяме ние по евангелски; в света едва ли имаше по-светла зала - университетска в която щеше да се поднася най-сложната наука, науката да се обича и да се живее.
От тази паметна дата съборите щяха да станат на Изгрева и беседите Щяха да се говорят в този салон. Тази първа година, нямаше още столове, седнали до дъските учениците щяха да слушат Словото за пътя на ученика. За първи път там щеше да се дадат знанията за ученика в най-сгъстен вид. Събраните беседи в този съборен том от 1927 година бяха връчени на ученика ~ тази книга сякаш бе кулминационна на голямото богатство, което Той остави на земята. Много съжаляваме, че от тези дни нямаме подробни бележки. Никой не можеше да помисли какво значение щеше да има всичко, което бе преживяно през годините, когато Той беше на земята. На никой не му идваше на ум да помисли за онова, което щеше да се случи по-късно - сега например. Всичко, което се опитваме да възобновим днес е продукт на нашите спомени - пред нас стоят само беседите и те като сеизмографни знаци сякаш ни направляват. Външните неща след някоя и друга година могат съвсем да избледнеят, ала има нещо, което никога няма да изчезне и да се забрави. Защото то се живя и преживя богато и пълно - живот на братството.
Новият салон сияеше от белота, светлина и чистота. Слушахме беседите - Пътят на ученика. Съборът този път започна в петък. Учителят по този повод каза: “Този събор е пръв по рода си, първият, който започва с деня на Любовта.“ Небето през този ден беше кристално чисто, нямаше абсолютно никакво облаче, бледосин лазур сияеше, дълбока и безкрайна глъбина, която поглъщаше нашия поглед - очите не се насищаха да гледат небето през този ден. “Това небе, казваше Той - е небе на ученика”. Онова, което щеше да се случи учениците го почувствуваха още първия момент - то приличаше, когато велик диригент вдига палката и още с първото вдигане усещаш, че нещо забележително ще се случи, изпълнението ще бъде гениално. Ние не слушахме беседи за първи път и този събор не беше първия на който присъствувахме, нямаше да бъде и последен, необикновеното в него не се състоеше и в това, че имахме салон, това по-скоро бе следствие на друго, което се мъчим днес да уловим. Не беше и това, че животът на Братството навлизаше във решителна фаза - течението бе гладко и естествено, не и за това, че на Изгрева имаше вече атмосфера. Всичко лежеше другаде - причината старателно беше скрита в онова, което предстоеше да се разкрие - новото за ученика, едно дълбоко познание за човека и фазите през които живота е минал, и най-после скъпия дар, който се поднасяше на едно същество, което се раждаше тепърва на земята, същество, което копнееше и ожидаше този час. На този ден и година, на този светъл празник бе решено да се отвори новата страница за един живот, който бавно пристъпваше - този събор с право можеше да се нарече събор за ученика, предназначен за него с всичките завои и опасности, с всичките фази и върхове. Между всичко казано съществуваше неразривна връзка и свободен улей през който към ученика се преливаше всичко, което му беше нужно, необходимо. Този ученик разбираше какво се говори през тази 1927 година и той именно, а не друг казваше мислено на своя Учител: “Говори още, Учителю, говори.” Ученикът беше този, който усещаше времето, което летеше; той беше този, който задълбочено слушаше и попиваше всичко, за да го разработи и го направи свой живот по-късно. Това, което каза Учителя не само беше нещо ново, неказано и нечуто до тогава, но то носеше и живителния сок при изграждането на новия човек, новото общество, родено на земята. Образът беше очертан релефно - никой не можеше да сбърка - ученик ли бе или не. Вече имаше отличителни белези.
Ученикът за който говореше Учителя беше този, който разчиташе само на собствените си знания, усилия и работа. Той не чакаше нищо на готово, и не криеше в ръкавите листчетата, когато правеше класно упражнение. Той не се надява на чужд труд и от никого не иска подаяние. Решава задачите сам, без да обременява другите. Няма противоречие, страдание, скръб, която да го демобилизира. За него всичко представлява математически уравнения, които непременно трябва да реши правилно, ако преди това е учил, те не го затрудняват. Учителят по това ще познае учениците, прилагат ли знанията, когато с тях му предстои да реши задачите си. Нищо даром не се дава. Законите в обикновеното училище, бяха закони и в тази висша школа за човечност в която имахме щастието да учим, да слушаме великото за пътя на ученика. И нещо повече, от характера на задачите може да се определи степента на развитието; колкото една задача е по-трудна, толкова ученикът е в по-горен клас, където са предвидени по-мъчни задачи. “Велико изкуство е да бъде човек добродетелен.” Всяка добродетел е един клас, една задача, която трябва да се разреши. Много сили и време, много изпитания и работа чакат ученика докато навлезе в света на Любовта, на Светлината, на Мира и на Радостта - тези четири свята, които представляват идеал за ученика, както казва Учителя.
На ученика е дадена програма за работа и за живот. Всичко е ясно определено, точно, в най-изискани и чисти тонове. Никой не може да сбърка, нито да пострада. Правилата са изпитани. Търпеливото чакане пред портите на източните школи става безпредметно. Събраното познание от векове по тези въпроси, събрани капка по капка, загубва своята цена и блясък. То избледня и се стопи. Пътят към познанието, пътят към себевладането, пътят към ученичеството бе очертан релефно, стрелките по този път сияеха, сигналите работеха отлично. Жаждата на ученика щеше да бъде уталожена. Всичко дишаше свежест и чистота.
На брой беседите бяха девет. Тези беседи не бяха сякаш като ония, които бяхме свикнали да слушаме, които траяха обикновено час, час и няколко минути. Сега, обаче, времето не се усещаше - часовете минаваха - час, два, три, а може би и повече, защото по-късно, когато прелиствахме томчето беседите варираха между 40 - десет и 70 - страници, не по-малко. Да се слушат тези беседи, седнал на дъсчения под с подвити крака, да слушаш без да шавнеш, в салона царуваше абсолютна тишина, никой не мърдаше, никой не прояви нетърпение. Беше необикновен празничен час, неповторим, имаш всичкото усещане, че явлението е рядко. Накрая на една беседа Учителя се обръща към всички и казва: “Сега някои от вас казват: много продължи, а други, учениците казват: още, още продължавайте.” Думите трябва да са минали като гръм по цялото събрание, всеки ще е разбрал мигом на кое място беше застанал, всеки за себе си знаеше какво се таеше дълбоко в него, къде падаше Словото -като благодатен дъжд за който ученикът е жадувал като изжаднялата за влага земя.
Сега, когато се връщаме на този събор, ние няма да повторим онова, което се каза за ученика, не е наша цел това, нито ще направим опит за коментар, не е нужно това. Нашата цел е да споделим преживяното и основната идея, която тъкмо тези беседи събуди у нас. Всеки би могъл да прочете това издание, което веднага се изчерпи. Нуждата от него не успя да покрие и второто издание. Всеки бе се погрижил да извади основните мисли и да вникне в съдържанието на казаното. Ние също направихме това. Опитахме се да вникнем в съдържанието на казаното. Онова, обаче, което искаме да кажем нека е наше лично мнение, преживяно и почувствувано, не сега четиридесет години по-късно, а онова, което почувствувахме тогава. Учителят говори за неща, които не бяха казани на земята по никакъв повод и не можеше другояче, защото нямаше за кого да ги говори. Не може да се говорят неща, които не съществуваха и на никого не бяха нужни. Нито преди 500 години, нито преди 1000, а и преди 2000 години, не можеше да се очертае пътя на ученика, така пълно и релефно, както Учителят го направи през тая юбилейна 1927 година. Учителят каза: “Пътят на ученика това е новото, което днес навлиза в живота на човечеството.” Учебник не се дава в ръцете на дете, което не знае още азбуката. Ученикът беше роден, той имаше определена физиономия и в неговите ръце можеше вече да се сложи учебник. На Земята живееше Учител, а там където имаше Учител, непременно Ще има и ученици. Ученикът ожидаше, чакаше, копнееше за това, което се случи през тоя годишен събор.
Пред погледа на ученика се очертаваше новото, не само отвън - тая прииждаща пролет, която идваше да обнови целия живот на човечеството, но и отвътре - дълбок процес, който засягаше най-скритите сили чрез които му предстоеше да работи и да учи. Ученикът вече се различаваше от обикновените хора, заделен в една особена категория, която го правеше винаги да бъде буден с открит поглед към всичко, което ставаше вън и вътре в него. Непрекъснато зает, времето за него добиваше друго значение, всяка минута скъпа, той е в непрекъснато учение, както някога, когато е бил ученик в обикновеното училище с тая разлика, че сега му предстоеше да учи великата наука за живота. Той няма време да се занимава с това, какво правят другите хора, как учат те, докъде са стигнали в своето развитие, какви методи прилагат; той никога не се спира да огледа техния живот, да го прекроява, да дава образци, да критикува, да проповядва, да морализира. За него погрешките на хората не съществуват. И да ги види, все едно, че не ги вижда. Зает е с тия четири неща, които Учителят рисува като идеал за него - Любовта, Светлината, Мира и Радостта. “Единственото нещо, което го интересува, това е правилния живот.
Ученикът не търси богатство, слава, почит, любов, подкрепа. Той не се озлобява, не се отчайва, не се съблазнява, не се разколебава, не се съмнява, не се оплаква. Ученикът само учи, радва се на страданията, на противоречията.” Той се е отказал от всичко, което би му попречило по пътя, пожертвувал е всичко, раздал е всичко и думите на Христа: “Раздай всичко и ела да ме последваш” - звучат близко и познато. От всичко се е отказал, за да получи “Едното”. Това едно сега той го държи крепко в ръцете си. Близо до себе си той чува благословията на Учителя си и от този момент той казва: Ти си Мой Учител; а на него му казват: “От този момент, ти си мой ученик.” Новото пристъпва, великото бъдеще се очертава пред него, перспективите са блестящи. Открива се нов свят на работа и на творчество, на прозрение и превъзмогване, на светлина и красота - неимоверен труд и много усилия. Както цигуларят докато стане виртуоз много време, усилия и труд е употребил, така също на ученика му предстои неимоверен труд, учение, усилия.
Всичко, което се даде в “Пътят на ученика”, бе дадено със замах, с любов. Като опитен хирург Той направи трудната операция, без да докосне частичка жива тъкан. Значението на всичко казано не засягаше само братството и учениците в България, казаното имаше значение за цялото човечество. Целеше се да се прекъсне процеса на храненето с некачествена храна - на учениците от целия свят се предлагаше прясна, свежа и чиста храна. С всичко, което бе дадено в “Пътят на ученика” се целеше да се реформира всичко казано и писано в окултната литература по този въпрос. Нова и свежа струя се внасяше в разбиранията по тези въпроси и тази струя нямаше да спре само тук. Много остарели теории се бяха напластили с течение на времето - сега новото идваше да внесе светлина върху много въпроси. Под лъчите на тази светлина старото се стапяше и изчезваше. Един ненужен баласт щеше да се разпадне.
Учителят очисти атмосферата и отвори пътя на ученика, показа му отявлените врагове в лицето на лъжеучителите, които спъват неговия ход, даде му правила, как да се справи, даде му оръжия, как да се бори и как да реагира на домогванията на ония, които добре познаваха цената на душата. С всичко казано Учителят даде тласък на новата мисъл като направи връзка между четирите фази през които ученикът е минал - четирите живота, които текат в него. Не докосна здравото, което можеше да се използува и очерта здравия и безопасен път на ученика, който не се страхуваше от работа, от труд, от изпитания и от страдания.
Годишния събор на 1927 г. бе забележителен за Братството и специално за ученика. Тогава беше 19 август - Преображение. Небето сияеше от лазурната синева и кристалната чистота сякаш звучеше от небесни хорове - това беше небе на ученика. Жив отзвук и отклик от Безкрайността приветствуваше Учител и ученик, които се бяха срещнали на земята през един век, който можеше да се нарече епоха.
