Идеята за братството лежи близо до човека. Всеки човек на земята, който е имал брат знае какво значи братството. Друг е въпросът дали братството е реализирано; хиляди са примерите, когато в едно семейство братята живеят като врагове, проявявайки краен егоизъм. За да се осъществи идеята, нужни са материали и те да бъдат висококачествени. Братство не може да има между хора неразумни, нечестни и несправедливи, между хора, които не разбират нищо от любовта и от жертвата. Не е достатъчно група хора да са събрани на едно място да живеят общо и да се хранят общо, за да образуват братство. Нужни са други елементи. Механически образувани групировки, могат всеки момент да се разформироват, ако интересите изискват това; едно явление, което се среща дори и между тези народи, които се заклеват в братска дружба. Братството е висш университет за който се иска ценз, любовен ценз. Отношенията между членовете на едно братство трябва да почиват върху искрена обич, доверие, безкористие. Епохално събитие е на земята да бъде учредено братство. Една причина отвътре и един център стоят там и по законите на любовта се образува братство.
Когато физиономията на братството е вече очертана, Учителят свиква събор. На този пръв събор са поканени трима души. Те се поглеждат озадачено и се питат: Събор с трима души?... Изворната вода се събира капка по капка, докато скритото водохранилище се напълни и тогава бликва. Всичките процеси в природата започват с малки величини, започват бавно, медлено като изгряващото слънце, което никога не бърза! По същия начин работеше и Учителя. Той не бързаше, защото строеше за векове. Първите събори започват в началото на първото десетилетие на нашия век - за последен събор взимаме този, който стана през 1939 година - последен, защото след това избухна всеобщата война. За редовни събори не можеше да става и дума.
От трима души, които образуват братство и присъствуват на първия събор, братството прораства на стотици хора, а по-късно и на хиляди. Думата братство в нашето съзнание винаги ще бъде свързана с думата събор. Думата събор получава своето дълбоко и мистично значение, не защото всичките копнеещи за великото се събират на едно място, а поради това, че тези дни се превръщат на истински духовни празници - една братска среща, която получава своето дълбоко значение, че в центъра стои Той.
Ние не сме свидетели на първите събори. От тях забележителен си остана за нас последният, който стана в Търново през 1925 година. В Търново стават съборите от 1909 г. включително и този от 1925 г. Пред нас са беседите държани в Търново през последните събори - те представляват едно внушително цяло. Там са дадени принципите на учението. До 1916 г. беседи по стенографски бележки няма. За тези години ние научаваме от протоколите. Какво собствено представляват протоколите и защо се наричат така. Край Учителя е едно общество от изпитани верни ученици на Учителя. Те добре разбират, че трябва да се съхрани Словото. То е премного живо и интересно за тях. Но как? Никой не поема инициатива за нещо друго, освен тая на един от тях, който по професия е бил протоколчик - вероятно той трябва да е бил краснописец и умеел да следи мисълта. Друго по това време не знае - да се води протокол беше въведен ред в учреждение. Друго средство няма, трябва да се водят протоколите. В същност това са беседи от Учителя. Стил и начин на подреждане беседите може да е своеобразен - но протоколите са на лице _ братството се очертава като семейство - обстановката е сърдечна, проста, скромна и уютна Говорят си дружески, естествено е всичко. Задават въпроси, Учителят отговаря. Протоколите един ден трябва да бъдат напечатани, и ще бъде ценно да се запази стила и духа на времето, на обществото, на начина на общуване. Един аромат стига до нас и ярката следа ни повежда кротко за ръка, за да ни покаже красотата и чистотата на онова голямо дело, което започваше да се оформява. Протоколите се водят старателно и всичко ценно и значимо стига до нас в кристалния си вид. Всичко в тях звучи топлосърдечно, задушевно, като в един дом. Отношенията са прости, сърдечни, тези първи хора на Учителя са свалили от себе си всичките ненужни доспехи на времето си и са пристъпили при Него с всичката чистота на сърцето и с всичката жажда за духовното. Те са знаели пред Кого стоят и достойно заемат местата си в историческата обстановка за която един ден ще се говори. Когато четем протоколите, тръгваме по стрелките и слушаме сигналите - всичко сякаш ни е познато, били сме сякаш през тези години на нашето юношество и сме слушали, слушали новото, което жадувахме.
Не закъсняваме - през първите години на второто десетилетие на нашия век, ние вече сме там. По-рано и не можехме. Братството по това време има вече внушителен вид, набрало е вече своите хора, поканените се отзоваха да участвуват в един живот, който тепърва щеше да навлезе в решителната си фаза, за да получи своя цялостен вид и който тепърва щеше да сияе не само в страниците на протоколите, а и в страниците на многобройните томове съборни беседи, където животът на съборите щеше да бъде отразен в пълнота.
Съборите до 1926 г. стават в Търново. Разположен на историческите хълмове, на двата бряга на река Янтра, това средище на минала култура и държавен блясък, тоя път щеше да разтвори вратите си не за царе, монарси, завоеватели и патриарси, а на обикновени хора, мъже, жени, млади и стари, които се стичат от всичките краища на България - села и градове, за да присъствуват на събор. Думата събор вече звучи необикновено - тя става символ на духовна среща между ученици и Учител, между разумни хора, които искат да се опознаят и да разменят най-хубавото, а най-вече искат да видят и да чуят Учителя. Съборът следователно неусетно се превръща на голям празник, най-големия през годината, празник който по един внушителен начин получи специфичен облик и кристализира във форми, които никога нямаше да изчезнат. Братството на Земята беше възможно и отношенията бяха израз на обич и доверие. Една велика идея получаваше своята пълна реализация -беше радост да присъствуваш на събор, да слушаш Учителя, да се срещаш с много хора и да се потопиш в една рядко хубава и задушевна атмосфера.
Търново беше синоним на висок планински връх - светлините му предаваха необикновена красота, а водата на реката особена прелест. Всичко е вълнуващо просто и тъкмо за това незабравимо. Когато и да се върнем на тези години, ние се срещаме със светлината на този град, където прозвуча мощно Словото на Учителя - за първи път тук Учителят разкри новата идея за “Колективното съзнание”, тук прозвуча “Новото човечество”; “Мировата любов и Космичната обич”. Тук Той очерта пътя на духовното развитие - “Трите основи на живота”. Когато си спомняме за Търново, виждаме меката заобленост на Трапезица и Царевец, Янтра и нейните жълто - кафяви води и зад този изглед - Събора на едно място, което носеше името лозе, далеч от града, през месец август - усещаш топлата жар на лятото и красотата на звездните нощи.
Бяхме двадесетгодишни, когато за пръв и последен път присъствувахме на събор в Търново. За пръв път тръгваш на север с група приятели, едва имаш пари да си купиш билет и не знаеш, как ще се върнеш. Презбалканската железница, криволичеща през много тунели ти прави впечатление, ала съзнанието, че отиваш в Търново на събор обхваща всичко - за нищо друго не мислиш. Не се питаме как ще прозвучи на днешната младост нашия възторг, нашия устрем и нашите идеали. Дали бяхме изтъкани от друга материя -не мислим и не се питаме - необикновени хора ли бяхме ние - младежите от това поколение? Различавахме се само по едно нещо - имахме идеали. Живеехме за нещо, което ни поглъщаше изцяло. Животът ни предлагаше съкровища, които никъде другаде не можехме да ги намерим. Бяхме чули призива на нашето време и на нашата съдба и тутакси оставихме всичко, не попитахме никого и тръгнахме на събор, тръгнахме към Него, тръгнахме към Неповторимото, което ни зовеше сякаш това беше зов на нашата звезда. Беше знак на предопределение и удар на епохата и ние не я отминахме. Отзовахме се при Него, отзовахме се при братството, в един братски стан, едно няколко декара място и една стая наречена колиба, запазила името си докато мястото бе одържавено. Към славното минало на Търново бе прибавена още една историческа страница, богата и свежа, която ще разкаже на поколенията - как ставаха там съборите на братството.
Бяхме братство, следователно живеехме общо, хранехме се общо. На това място бяха построени много палатки. Това не бяха модерни палатки ушити и построени на колчета, каквито днес правим за летуване по планината. Това бяха просто сковани колиби без врати. Наредени една до друга за хората от едно село или град. Беше чудесно, интересно и с особена радост и безгрижие ние лягахме и ставахме и за нищо на света не бихме се лишили от тях и не бихме ги разменили с нашите удобни легла в затворените и зидани стаи. От тях можеше да гледаш небето, дишаш чистия въздух и беше весело с дружина - ние бяхме пет момичета в една такава колиба. Беше месец август, нощите бяха топли и звездни, а утрата с ранното ставане бяха прекрасни. Призори някой свиреше “Събуди се братко мили”. Тази цигулка и тези звуци, този нощен покой и тази заря на изток - един романтичен век отшумяваше и щедро сега се разсипваха последните светлини от него - никога това щедро време нямаше да се повтори, но преживяните чувства щяха да ухаят по един неповторим начин. Когато дойдохме, намерихме всичко готово. Братята се бяха погрижили за всичко. По това време на нашия паралел е топло - никой не можеше да изстине, или се разболее от това, че спеше на корави легла направени от суха ръженица. Каква обстановка и какво събитие, разчупило леда на условностите, по някакво чудо се измъкваш от опеката на семейството и идваш тук; на двадесет години си, никой не те изпраща, никой не те посреща, не мислиш какво ще ядеш, не мислиш ще ти трябват ли пари. Мислиш само за едно - летиш със тази презбалканска железница и мислиш само за Търново.
Сега, когато се връщаш на тези години, усещаш непобедима нужда да се спреш на детайлите, за да изглежда акварела чист и внушителен. Последният събор в Търново - 1925 година, първият за нас. Всичко ти прави силно впечатление и те вълнува. Наблюдаваш, съзерцаваш и преживяваш тази красота, която се стеле пред очите ти. Не знаеш откъде извира тя и как да назовеш всичко с едно единствено име. Дали тя идваше от това, че бяхме млади и непрекъснато се смеехме, бъбрехме в колибата при ставане и при лягане, дали очарованието на звездните нощи, или от полската тишина, нарушавана от сърцатата песен на щурците, или от миризмата на окосеното сено, или от красотата на предутринния час, когато те събуждат с музика, или от незабравимия момент, когато се изправяш заедно с всички наредени в стройни редици мълчаливи и съсредоточени да чакаш първия слънчев лъч и да пееш: Фир-Фюр-Фен?... Не си забравил нищо, дори и белотата на дрехите и тази на забрадките. И накрая, когато започне беседата - първата през този ден. Тогава усещаш, че само това си чакал, че само за това си пропътувал толкова път, само за това си готов да понесеш караницата на твоите домашни, които не са съгласни с тебе, само за това си мечтал през всичките дни до този момент. Всичко останало сякаш е рамка - същественото, значимото е заключено в Неговата реч. Разбираш, че векове си ожидал този миг. Когато Той свърши и последният тон стихне, следиш с горящи очи Него - Той се отдалечава между шпалир от хора, които му струват път на крака, следиш и ония, които събират моливите и тетрадките, в които стенограмите са отбелязали следите на живата Му реч. Поток от чувства събужда всичко това и ожидаш един момент, когато тези скромни стенографи ще отключат своите писмена и Словото ще тръгне към печатницата. Изпращаш всички с топли очи и благодариш преди книгата Да е дошла в ръцете ти. В колибата след това кипи работа, чуваш тракането на пишещи машини.
Това е Търново, това е събор. Зает си цял ден от сутрин до вечер с работа, която никога не си вършил, работа, която те завладява, работа, която вършиш с песен и с обич. “Там хората живеят братски” - щеше да звучи по-късно песента. Живеехме братски. Ароматът на този живот никога нямаше Да го забравим. Закуските, обедите, вечерите бяха общи. Никой не ти поиска накрая пари, никой не ти прави сметка колко си ял. Един съвет малък или голям не знаеш, се грижи за стола, за провизиите, за готвенето. Десет дни трая събора. Спомняш си за камарата, голямата камара дини, които непрекъснато докарваха, спомняш си за маслините, за чая, за хляба, за големите казани, за чайниците които вряха цял ден. Цялата обстановка дишаше живот - нямаше платени работници - всички работеха доброволно, беше радост да се работи за общото. Имаше нещо ново, необозримо, невиждано до сега, а всичко изглеждаше толкова просто и естествено; затова то беше толкова величаво, като малките величини, които крият чудеса. Правеше го Той. Имаше нещо зад всичко, една ръка редеше този ред и една мисъл предаваше красота на ежедневието, което никога вече нямаше да бъде ежедневие. Пружините бяха скрити за обикновените зрители и за обикновените историци, които винаги подхождат сухо и повърхностно - Събор?... Какво значи събор на братството, събор свикан от Него?... За нас тайната лежеше открита, тя ни гледаше право в очите и ние бавно и почти тържествено я сричаме. Впрочем не, няма да я кажем, няма да я сричаме - ще кажем само, че беше въпрос на принцип, важен, главен, решающ тъкмо през нашето време и през нашия век на отявлена жестокост и безлюбие. Той правеше това, Той чертаеше тая чудна панорама да изглежда всичко непринудено, естествено, красиво, топло, светло, блестящо. Той даваше тон. Не беше така лесно и просто, както изглеждаше. Живият център функционираше идеално.
Среща с Учителя през тези дни имаха всички. Всеки имаше какво да Го пита и какъв проблем да решава. Какъв богат материал - всеки човек една съдба и всяка съдба уравнения с много неизвестни, които Той довеждаше до правилно разрешаване. “Приложете поне една стотна от това, което ви казвам, за да се обновите.”
Съборът ни обогатяваше духовно и идейно. За всички съборните дни се превръщаха на духовни празници.
Следващите събори ставаха вече в София. Изгревът се оформяваше.
В Търново по неизвестни причини властта забрани съборите. “Отказват да ги правим в сърцето на България, тогава ще ги правим в главата на България - в София” - спомням си тези думи. Така страниците на една глава от живота на братството отшумява. На следващата страница четливо можеше да се напише думата “Изгрев”.
Животът на братството навлезе в друга фаза, за да получи своя завършен облик до 1944 година.
