НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

3.2.1.3. Възвръщането

3.2.1. Изповеди ТОМ 26
Алтернативен линк

ВЪЗВРЪЩАНЕТО


Брате, защо ми говориш за любовта на Бога? Защо ми говориш думи на нежна обич? Аз ги забравих отдавна. Сега те звучат в слухът ми като далечни неясни тонове. Думите ти ме горят, унищожава ме погледа ти, гласът ти раздира сърцето ми. Чрез него като че ли ми говори моят Отец, който надяна пръстен на ръката ми... Плачи, ридай недостойни сине, ти разпръсна бащиното наследство, а сега наместо проклятие той те приема отново под покрива си и те прощава. Ето, пак златна халка заблестя на обгарялата ти ръка. Не ми говори любовни думи, не ме гледай тъй; блещи слънцето на очите ти, звучи хармонията на душата ти, отвикнах от доброто, желая в миро да умра, дано си почина.


Аз съм пътник. Аз имам земята за постелка и небето покривка. Но когато си спомня за там цяла настръхвам в слух да чуя някакво известие от далечната родина... И пратеници от там ми говорят, че Бащата тъжил за мене... Да вярвам ли? Аз никога не ще се върна там; изпокъсана е дрехата ми, отдавна сандалите се разпиляха от краката ми. Нима мога тъй да явя при Него? О, пътниче, аз искам крайчеца на дрехата ти да цалуна, прахта от обувките ти, донесена от свещената земя да обера, да я зашия в мускичка, да я нося на гърдите си и често да я цалувам.


Пътниче, пътниче, върви по своя път, напразно не зови ме към Бащиния дом; кажи ми как ще влезна там, как ще стъпя с изранените си крака върху чистите бели стъпала на двореца и где ще сложа разбитата си снага? Тук никой никога не ме прие. Дордето имах от наследството, разгулни другари пропиляха всичко, но сетне чужденец им станах, защото нямах нищо. Сега вървя из пустия друм и с последната останала сила се моля за смърт... Но... споменът за веселбите с добри другари в бащиния дом не ми дава покой. Аз искам, макар и отдалече да надзърна, макар и от хляба на слугите му да ям, само в дворовете му да остана като последен слуга и водя конете му на водопой.


Сън... Страшен сън!... Аз пак виждам старият елмаз да блещи на ръката ми. Той, Баща ми отново ми го подари. Аз бях на неговата гръд... Чух когато м думаше, обливайки ме със сълзи: „Сине мой, сине мой!" Облякоха ме отново в бяла тога, обуха ми скъпи сандали, напоиха с хилядогодишно вино... мене! Вчерашния окаяник! И ето някой шъпне на ухото ми: „Окаяник, окаяник, где беше вчера?" И ми напомняше за безумствата ми на чужбина и с пръст ми посочваше вратата. О, знай, защо ми напомняш за вчера? Всичко забравих аз - пак съм в милият дом. Покорните слуги ми се усмихват и с любов ми слугуват, аз пак съм син - простеният син от велик и предобър баща.


Но, ах! Дълбоко паднаха отровните ти думи, невеселите брате! Дълбоко зейнаха старите рани и кръв изтича от тях... Удряй, бий, мъчи ме, ти хладно усмихнато чудовище на възпоменанието,, но кажи где още ще сложиш замахнатия нож, не виждаш ли, че рана до рана клокоче и струи се ярка кръв на неутешено страдание...


Аз чакам и те благославям. В прегръдките на добрата си майка съм. И ней изливам накипялата болка... О, моля те, разгърни по-добре и ме прегърни, и във вечната си прегръдка изцери вековните рани... Ти майко моя, окъпана с толкова кръв, и мене умири, и мене дай покой. Из тебе ще пълзят буболечки и мене ще милват, треви ще пускат корени в моята гръд и в сърцето ми ще разплете корени бодлив трън и ще смуче животът от изстиналата ми гръд.


Смучи, храни се, чудовище! Но дойдеш ли до сърцето ми, птиците, които ще минат край тебе ще се почудят като видят върху бодливите клоне кървавата роза на моята страшна скърб. Слънцето ще огледа лъчите си в недоизплаканите ми сълзи, накапали по нея, вятърът ще ме цалуне и птичка ще кацне на клончето и аз ще й разправям за моята скърб, ще изпея всички песни, които още помня от бащиния дом, ще й разправя как веднъж аз видях един човек; очите на когото бяха благи, дълбоки и прекрасни, самият той беше нежен като видение, усмивката му беше лъчезарна, ръцете му приличаха на цветя и като песен на арфа звучеше гласът му. Когато аз му казах, че го обичам, той ми отговори, че бил от друг свят. Стига беше тази дума, за да си припомня един образ на далечното минало - где, как? Но що питам? Где има неща по-прекрасни от ония в дворовете на бащиния ми дом...


Птичко лекокрила, изслушай ме докрай, спри за малко дъхът си, защото само в шъпот мога да ти предам красотата на моя възлюблен, за чудната му доброта, за това слънчево дете моят обичен спътник. Слушай... тогава цъфтяха нежните цветя. Аз плачех върху листенцата на теменужката в спомени за родината, той мина покрай мене тогава прекрасен като цар, за миг спрях бликналите сълзи и възрадвана се усмихнах в удивление.


Тогава си спомних кой беше... Но, теб не ще кажа, знай само, че го любя като Бога.


Птичко, птичко лекокрила, я литни на воля из висинето, я иди си при твоите другарчета и не слушай вече моята жална песен. Пей из висините песента на твоите отци, пей из вълните на небитието и когато бъде натъжена нежната ти душица, пей за спомените на един забравен син...


Изгубва се тя из ефира, далече замира сладката й песен. Затварям очи и тъй замирам... Но през окъпания ми от сълзи поглед се разтваря широк светло розов път, извиращ от безкрая. По него тържествено шествие от блестящи ангелски крила свирят с арфи. Между тях носящ на звездна носилка с ореол на слънчева диадема седи баща ми. Той весело ми кимна и ласкаво ми се закани. Пред него седнал на мълниеносна колесница припуска недоволния брат, който събуди чужбинските ми възпоменания. Той ме грабна от земята, прегърна ме в трептущи от любов обятия и жарко ме зацалува. Обви ме в светлата си мантия, подобна на утринно небе и ме турна до коленете на баща ми. Той ме погали, съедини ръцете ни с възрадвания брат. Тогава се устрои дивен празник. Цялото небо пееше. Баща ми гладеше бялата си брада, брат ми играеше самец хоро пред всички възрадвани царедворци, майка ми завита в синкав вуал с милиарди бисери обсипан ми прати въздушна цалувка и ми прошъпна: „Дете мое, аз ти дадох тяло, баща ти духът, аз те родих, но Той те обезсмърти. Аз съм майка на невръстните, но връстните вече не стъпят на майчините колене, а работа вършат на нивата на баща си.


Тогава... О, небе и вси небесни певци, от где извря спътникът ми от чужбина, моята светла любов? Баща ми весело му кимна да се приближи при него. Съедини ръцете ни. А той ми каза: „Сега не познаваш ли ме кой съм?" И вярно е, че го познах. Познах те, мой мил, не ме питай кой си ти - аз те зная от пред вековете.



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ