Надка: После всеки си има път, в различни посоки работи. Брат Петър Филипов беше тъй. То неговата къща е отворена. Колко хора ключове имаха. Отиваха, посреща, изпраща ги. В.К.: Аз, например, не бих си дал ключ. Не, впрочем аз също си бях дал ключ, преди да замина за чужбина. Ха-ха-ха. Аз дори повече май направих, оставих си ключовете на Борис Николов и той не ми ги върна, забравил къде ги сложил. Но не бих си отворил къщата за всеки. Надка: Не си го изработил. В.К.: Аз, например, не мога да приемам и да изпращам непрекъснато. Не съм готов за тая работа. Надка: Не знаеш каква радост е, какво нещо. В.К.: Не е лесно, никак ама. Някой път не можеш да успееш, а трябва да се приготви, нали, всичко, а същевременно трябва и да се почисти. И психически да се нагласиш за прием на гости. Може би бих направил нещо друго, което други не биха го направили, но това да приема и да изпращам, не мога да издържа. Надка: Ами да, то всеки човек не е за тази работа. В.К.: Всеки е различно устроен, да. Надка: Ти пък други работи правиш. В.К.: Всеки си има сзоето място. да. То са необходими качества за това нещо. Това не е малко. Да приемаш и да изпращаш хората, да. Това е много трудно. Надка: Ами брат Божил, гдето ти казах. Жена му не иска гости, а той отива при гостилничаря и уговорва за приятелите от Тополица там като идват, да се хранят там безплатно. „Колкото приятели дойдат днес от Тополица, аз плащам. Ще ги храниш, каквото искат, ще си вземеш бележка." И отива после и плаща. В.К.: Не спят при него, нали? Надка: Не спят, как ще спят. Те идват и се връщат. Рейсове има, но за обеда да се нахранят и да си свършат работата, и си отиват те. Обаче бати Божил отива и плаща. А той бе един книжар, продаваше книги и после чукаха там, сандалки правеха, това-онова. В.К.: И с тия малки парички, с тия малки заплати. Надка: Малко парички. Жена му нищо не работи. Любка, гдето е в Пловдив сега, бе на една годинка. Божил й казва: „На ти 2 стотинки за Любка, кравайче да й вземеш, а пък ти, ако искаш да ядеш, ще дойдеш да готвиш на градината на майсторите и ще се храниш." Че ходихме веднъж, че постлахме черга, сложихме трапеза. И помогнахме за готвенето, седнахме, нахранихме се, занесохме една кошница със сливи, сварихме компот. В.К.: А пък коя беше, гдето носи котлите с храната? Надка: Баба Петра. От Карагеоргиево, тогава Ченге беше името на селото. В.К.: Значи носи торбите с хляба в в дисагите и котлите с храната. Надка: Не всеки ден, но няколко пъти го е направила. Но не е малък жест. В.К.: Не е малка работа. И то пеша на кобилица. Надка: То е от Айтос километра. От Айтос до градината е три и до селото - 4. Не е малко. Все пееше. Като дойдеше, ще каже, ний нали отивахме и пеем „Ний сме славейчета горски". Като ни види и вика: „Хайде „Ний сме славейчета горски" да ми изпеете, пиленца. " Много мили, много спомени имаме ний. Богат живот имахме в Братството на Айтос. Бати Филип, бати Киро, бати Божил, всяка вечер гюмовете с бозата, идват у дома, сестрите Габровски, други имаше Касабови, той беше началник на пощата. Събират се у дома, тати винаги вземаше голяма къща под наем, салон с три стаи и в малката стая за Учителя, само за него имаше легло. Нито той спеше, нито някой. Малка стаичка, молитвена стаичка.
