Животът е сложно явление. Във по-голямата си част е скрит и неизвестен. А малката част, която знаеме от него, това е личният ни опит - науката, изкуствата и природата около нея доколкото я познаваме. Животът се развива по една последователност, по една вътрешна логика, онова, което идва отвътре от незнайното съчетано с външната обстановка получават се нови форми, действия, които ние не всякога разбираме. В това изявление на незнайното става един чуден процес, един дълъг път, извървян с години, записан, запазен в спомена. В един момент може да се събере в една лешникова черупка, както в семката на ябълката се събира животът на цялото дърво, скрива се вътре и когато дойде времето и условията, целия този процес може пак да се яви. Ето това явление е чудното. Разбира се този процес движи един Невидим свят - скрити фактори, мощни и неотразими.
И тъй цял един живот, цял един път извървян за много години, може да се събере в едно житно зърно, в едно единствено чувство, в един спомен. И сега представяте ли си каква сила е скрита в това чувство и в този спомен. Ето защо някои чувства са неотразими и непобедими.
И тъй аз се запознах с Учителя Петър Дънов през 1920 г. в гр. Търново през месец август на събора на Бялото Братство. Като че ли съвсем случайно. Бях отишъл да заверявам документите си в окръжния град, защото предстоеше да замина на запад да уча. Случи се тъй, че попаднах на събора на Братството, който по това време ставаше в Търново. За Бялото Братство до тогава не бях чувал нищо, но с идеите на Братството живея откакто се познавам. По тези идеи и мисли постоянно мислех. Братския живот носех в душата си и го прилагах по свой вътрешен подтик. Тъй че аз бях подготвен отдавна за тази среща и се почувствах в сродна среда. Тук срещнах хора, които ми бяха близки по мисъл, родни, макар че не бях се срещал с тях до тогава. В живота има едно чудесно съчетание на невидимото с видимото, на незнайното с знайното, на рационалното с ирационалното. Това съчетание на незнайното със знайното е едно от най-дълбоките трогващи преживявания. И тъй животът на човек е включен в друг голям живот, свързан с живота на много същества, негови близки, връзките от едно далечно минало се реализират в този голям живот.
Какви спомени оживяват. Какво обаяние и сила имат те. Това знае онзи, който е свикнал да гледа вътре в себе си. Пробужда се един отдавна заспал живот при нова обстановка и се изразява по един нов начин.
Все пак на онзи от далечното минало спомен, върху него трябва да се мисли и възпроизведе отново. Това не са много ясни понятия за човека. Изобщо мисълта трябва да върви напред и да води човека в този сложен свят на спомените.
Ето в Търново дошъл по един най-обикновен случай се срещнах с Учителя и от тук започна онзи чуден път, по който вървях повече от 55 години, който път по онзи незнаен за хората закон ще се събере пак в една лешникова черупка и ще чака времето и условията за своето бъдещо проявление. За това казвам - животът е вечен. Той има почивки, но никога няма да спре и не прекъсва. Чак сега познах този дълбок, скрит ритъм на живота. Той е вечно действие съчетано с мисъл, с идеи, с преживявания. Образът на Учителя оживя в мене с поразителна сила. Възкръсна един живот от далечното минало.
Тъй роден и мил като че намерих себе си. Тъй започна пътя ми в Школата на Учителя.
Намерих Братството разположено на запад от Търново по пътя към Севлиево, в палатки и колиби сред лозята. Хора нови, облечени повече в бяло, живеят общ живот, учат и прилагат едно ново Учение. За мен това беше нещо, което винаги съм очаквал. Нещо, което съм носил в душата си и за което съм мечтал. Сега го намерих реализирано. И тъй в Братството влезнах тъй естествено както в родно семейство.
