Жежко лятно пладне. Общият обяд завърши. Учителят не се прибра в стаята си, а отиде на поляната и седна на катедрата (един навес красиво изработен, който ние наричахме катедра). Ние - една група млади сестри Го последвахме.
„Може, рекох, да упражним вчерашното упражнение", каза Учителят. Вчера е дал упражнението „Колко съм доволен", но аз не съм присъствувала вчера на даването. Въпреки това, сега се наредих заедно с другите. То е леко, ритмично и приятно. Редицата се люшна най-напред пред катедрата, а после околовръст на поляната. Учителят също се нареди отстрани на редицата.
„Колко съм доволен..." Тогава мелодията нямаше още тест. но самата
54
мелодия и самото упражнение имаха това съдържание. Колко бяхме доволни, наистина. Не, слабо е това. Колко бяхме щастливи. И не само аз, и не само ние. Цялата поляна беше щастлива - излъчваше щастие. Въздухът трептеше от щастие. Слънцето лъчезареше от щастие. Лазурът се усмихваше и ветрецът леко ни галеше, проникнати от щастие. Той - Братът на най-малките, беше щастлив. Щастлив, че изпълнява волята на Онзи, Който Го е пратил на земята при най-малките, да им донесе радост и щастие.
Много пъти паневритмични упражнения се заучаваха или упражняваха и привечер, за да имат възможност повече братя и сестри, върнали се от работа да присъствуват и участвуват. И обстановката тогава биваше приказна.
Вечерта слизаше бавно със синкава омара. Лазурът на небето постепенно избледняваше, после потъмняваше и от там започваха да надникват една по една звездички. Долу на поляната се люлееше редицата. Често и луната се подаваше и дълго и ненаситно гледаше и се усмихваше. Гледаха боровете стройни и мълчаливи. Гледаше и Витоша в далечината учудена и възхитена.
Често ставаше нужда да се запалят и лампите и да продължи играта дори до 10 часа.
Оркестърът свири в средата на поляната. Редицата се люлее. Зрителите гледат. И всичко се топи от радост и удоволствие.
Боже, какъв живот! Какъв красив живот! С какво го заслужихме?
Ще помни земята кога е стъпил на нея кракът на Брата на най-малките.
Но нека се върна на една по-раншна утрин.
Пристигнах от село за лятната ваканция сутринта в 7 часа. В мое отсъствие същата пролет е дал за пръв път няколко паневритмични упражнения. Никой не беше ми писал и аз не знаех нищо за това. Когато стъпих на Изгрева и се отправих към поляната, идвайки от нея ме срещнаха познати сестри и братя, които не мога сякаш, че да позная. Гледат някак особено, радостно, усмихват ми се весело, стъпват леко, леко сякаш, че не ходят, а се плъзгат над земята, сякаш танцуват.
Обиколих полянката. Учителят се беше вече прибрал. Всички се бяха прибрали. Нямаше никой, но се носеше една тържественост, една лекота, нещо празнично из нея. По-късно надникнах в трапезарията, в кухнята. Там сестрите също сякаш танцуваха. Готвят и пеят, готвят и пеят някакви нови, красиви мелодии. На обяд добих същите впечатления. И тогава седнах и написах едно писмо в Стара Загора на моите обични приятелки - Бучка и кака Райна за танцуващите сестри: „Не зная какво е станало с тях. Те са променени. Те не ходят, а танцуват, не говорят, а пеят. Всичко тука лъха музика и красота."
Когато на другата сутрин ме заведоха на полянката и се наредих и аз в редицата и се завъртя колелото разбрах, всичко разбрах, защото го опитах. И тогава написах второ писмо, което завърши така: „Старите подмладява, а младите прави да летят тя - Паневритмията дадена от нашия обичен Учител!"
