13. Пролетната царица заспа дълбок сън

Но този успех от първата ми истинска проява на сцената ми даде криле. Мечтата ми да играя и пея пред хората най-после бе осъществена. Бях радвала и забавлявала цяла зала в течение на един час и тези хора ми се бяха отплатили накрая с възторжени аплодисменти и цветя. Това бе първото предвкусие на оценени усилия в живота ми, първото насърчение, което бях получила. Та нали най-голямата ми мъка бе това, че никога не можех да зарадвам, най-малко родителите си, които винаги му упрекваха за нещо, сякаш не вярваха, че от мен може да стане човек. А тази мисъл ме докарваше до отчаяние. До този момент аз нямах вяра в себе си, но първия лъч на това светло слънце изгря там, на сцената. Аз вече знаех, че въпреки всичките ми недъзи и физическа слабост, въпреки простото ми облекло, в мен има нещо, което може да радва хората и нещо голямо, топло, обнадеждаващо бе изпълнило за миг гърдите ми, което обаче бе осъдено скоро да изчезне, като напъпил цвят, който умира, преди да се разцъфне, защото никой не е разбрал тихия му зов за слънце, никой не е го е полял с освежителна струя, с която да подкрепи крехкия му живот. Новородената вяра потъна някъде дълбоко в мен и като спящата царкиня заспа дълъг сън, за да се събуди след много години от докосването на магическата тояжка на живота, която единствена е в състояние да изведе на бял свят всичко ценно и красиво, спотаено от векове в човешкото неосъзнато и неразгадано естество.