12. Пролетна царица в детска оперета

Но войната свърши. Радостно забиха камбаните. Примирие! Завръщаха се от фронта войниците и надеждата пак озари лицата на измъчените, посърнали от глад и терзания хора. Училищата се опразваха от болни и не след дълго ние отново се завърнахме в любимата ни сграда. Там всичко миришеше на карбол, но радостта ни да бъдем отново в познатите обширни слънчеви стаи, бе голяма. Наближаваше краят на учебната година. Приготовлявахме се трескаво за годишният акт. Правехме репетиции на детската оперета "Двете пролетни царици", в която ми дадоха ролята на едната пролетна царица - Розета. Радостта ми бе неописуема. Научих ролята си много бързо и с нетърпение очаквах деня, в който щях да се явя за първи път на сцената на "Свободния театър" да пея с оркестър. Едната царица - Роза, играеше моя съученичка, която впоследствие се оказа крайно страхлива. Настъпи денят на голямото тържество. Поканих мама и татко да дойдат да ме видят на сцената, където щях да бъда облечена в хубава цветна рокля и където поне за малко време мечтата ми да бъда артистка щеше да се сбъдне. Вълнения, трепети, чиста детска радост изпълваха сърцето ми. В последната минута преди да тръгна разбрах, че нито мама, нито татко ще присъстват на тържеството ни. Натъжена тръгнах за театъра. Но когато стъпих на сцената, се изпълних с незнайно вдъхновение. Звуците на оркестъра ме възнесоха на седмото небе. Стиснах здраво ръката на другата пролетна царица, защото тя трепереше като лист и й шепнех насърчителни думи: "Не се плаши от хората, представи си, че са грънци." Аз се чувствах като у дома си. Но когато дойде време да пеем дуета пред княгинята ни-майка, моята партньорка не можа да започне партията си. Аз, която пеех втори глас на дуета, започнах нейната партия, като здраво стиснах ръката й. През малката оркестрова пауза й казах гласно да започне да пее с мен и тя наистина, сякаш пробудена от сън, започна да пее. Дуетът ни не се провали, но първата му част излезе соло сопран. В края получихме бурни овации. Хвърляха ни цветя от страничните ложи, които се осмелих да събирам по сцената и си тръгнах към къщи с пълни ръце. Но сърцето ми беше празно. Мама и татко не ме бяха видели на сцената, те не бяха споделили моя успех, не бяха чули бурните ръкопляскания - и аз вървях към къщи още развълнувана от току-що преживяното, но тиха тъга отново обви сърцето ми - отивах си сама! Другите деца бяха обкръжени от възхитените си родители, които ги целуваха и им се радваха, а мен само учителката ни ме поздрави и ми се усмихна одобрително, а аз побягнах веднага през задния вход и се отправих тичешком към къщи. Да, радостта никога не е пълна, когато не е споделена с обичните близки, а с тях и малката радост е велика.