Учителят каза, всеки от нас да почисти по 10 извора на Витоша. Речено - сторено. В една ранна сутрин не знам как излетях нагоре като „пиле соколово”. Сякаш имах крила на нозете си. Роса по челото, пламък в гърдите. Освен хляб, взех си и една лопатка, а също така и една тенекяна кутия за изгрибане.
Оставих далече и града, и тухпарната фабрика, и селото даже. Ето ме по „Бери душа”, най-стръмното откъм моста; монастиря още спи - и аз си почивам за малко на „Зеленка”.
„Излитам” към околността на „Ел-Ше-дар”. По влагата, по баричките - та при изворите. Природата запяла своята победна песен: пролетно слънце, синьо небе, развита шума, цъфнали цветя, птички - но, кой ти ги гледа - изворите, та изворите! Учителят каза -10. Не е лесно да намериш същински извор. Той си е нещо съвсем самостоятелно; блика си от едно и също място, дава начало на поточе, а понякога и на силна водна струя.
Ланската шума вече я няма никаква. Млада зелена трева е облякла полето с билки и цветя. Бубулечки важно-важно лазят по скалите и тревата. Птички прелетяват и тишина - светла тишина. Влага - нозете ми гмичкат във вода, но где е извора? Ето го! Блести като живо око - гледа нагоре. Коленичила се навеждам, отмахвам от него сухи тревички, клечици. Мия дъното му и нареждам по него бели камъчета. Изгрибам водата, а тя бърже пълни новото коритце - мехурчета се пукат на повърхността. Обграждам го с по-едри камъни, после му прокопавам вадичка да си тече по наклона, да не се разлива така навсякъде. Готово! То радостно тича. Знае си пътя -плиска води по скалите, лази, провира се под тревата и бързо се спуска към други поточета и вадички. И слънце, и птички, и бубулечки - всичко мълчи. И тревата мълчи. Всичко затаило дъх сякаш чакат да видят що ще стане. Само тих ветрец вее по косите ми - разхлажда челото ми от напеклата горещина. Готово! Гледам го с радост; той е мой - частичка от мене. Да е жив и здрав да пои мушици, птици и тревици, също и бубулечки, също и зайче мило. Защо пък не и сърнички, а и жадния пътник. Довиждане, изворче мое!
Търся друго. Где? - Пак по влагата. Ха, намерих го. Сега има да се справям с тревни бустори, натрупали го с жабуняк. Вън, всичко вън! Обграждам го с едри камъни, изгрибам набралата се вода, нареждам дъното му с нови, чисти скални уломъци и - готово! Лопатката ми помага да изкопая нова вадичка.
Наблизо мравуняк - сякаш черна глава необичайно се мърда -мравка до мравка, ако не и мравка върху мравка. Ей сега ще дойдат и ще се напият. Ще си кажат: Я, какво е станало с този извор! Кой наслага тия бели камъчета по края, та и ние по тях да си близнем водица.
Към третия извор - таралеж. Много важен и безстрашен. Върви си грозничката животинка. Изведнъж - друг подобен нему го сподири и двамата се сборичкаха. Захапаха ли се, убодоха ли се, не зная; чу се къс звук, като квичене. Заемам се с работа. Пак изгрибане жабуняк, пак изгрибане мътна вода; каменна постилка, каменна оградка и, ето -чиста като сълза вода се вдига отново и пълни новото бяло коритце. Със запретнати ръкави, боса. Водата изпърво пари, но после - приятно - не ти се оставя. Дъното се вижда - белите камъни там се-засмели - усмивка на красиви уста с бисерни зъби...
Аромат се носи-здравец. О, той цъфти! Обувам сандалите и се лутам край скали и храсти. Охо! Готов направен извор! Някой ме изпреварил -минал от тука. По работата личи - не от женска ръка, даже чучурка от дърво му направена и тече бистра струйка. Да е жив, който е! Юначага е, я какви големи камъни е примъкнал да го огради. Кой ще да е? Не е важно, но само наши хора се занимават с такова нещо.
Слънцето е високо, високо. Само трички мои досега, а трябва още седем.
Пак търсене; не се отчайвам, ще отида чак до „Алеко”, ако е нужно. Ето и четвъртото очистих, и петото, и шестото... Изморих се - сядам да почина. Но какво мърда там от храсталака? Не, това не е от тихия ветрец. Нещо черно главесто се приближава... Костенурка - изплаши ме! Къде се е затирила?! Тя даже и не ме забележи, пък мен сърцето ми се преобърна... Запяха 6 златни струни. Блеснаха 6 звезди. Почувствувах се безкрайно щастлива! Стори ми се, че не на земята чистих тия извори, а в душата си. Сякаш в себе си нареждах чисти, бели камъчета - сякаш клавиши, по които някой просвири стънки невидими пръсти...
Седмият извор ме измъчи, отчая - просто бърлога от тиня. Колкото повече изгрибам, толкоз по-гъста черна тиня заглебват ръцете ми... Оставям го за най-после. Осмият е хубав; просто нямаше нужда от мене... Деветият също е блестящ от собствената си красота. Има и свой наклон, има си и готова вадичка - отмахнах само някои сухи клончета и по края ланска шума. Дъното му чисто, чисто. Малките бели камъчета-осветени от слънцето, сякаш бисери със седмоцветна градация. Мушица се изкачила по висока тънка тревица и се навежда - да се огледа сигур горската малка животинка. - Мили, миличък, викам и пляскам с ръце. Навеждам се над него - плискам лицето си.
Кой си ти, горски красавец? Може би си големият батю на всички останали! Плискам главата си, пия в шъпите си, пея му нещичко. Изворче, изворче, усмивка мила имаш ти! Дай да те целуна, дай още да пия! И поточето му - сребърна струя тече, тече - тича с всички сили в своя път. Но, седмият ме чака подобно ненагласена струна от арфа. Ох, що ми трябваше. А слънцето вече доста наклонява - Люлин цял в светлина. Едвам го намерих пак. Отново влизам в бърлогата. Изгрибам с всички сили. Нареждам домъкнатите скални отломъци. Бърже ги нареждам. Събирам пълен скут дребни камъчета - изсипвам ги върху едрите дано затисна междините. Нареждам други камъни околовръст. Обикалям, пухтя; косата ми се разчорли - падна върху лицето ми. Завързах я както и да е и отново почвам лудо изгрибане. Мисля, че го изчистих... И за да не ме застави пак да изгрибам - просто избягах.
Цяла съм в пот. По лицето ми - порой се сипе. Мокра съм до кости. Нозете ми червени - сини. Направих вадичка и - беж да ме няма!
Ох, мъчно ми е, не съм весела... Седмият - сякаш дракон черен... Простирам се на слънце да се поизсуша. Хрускам корица от хляб. Трябва да вървя. Обувам сандали, грабвам лопатката и торбичката си. - Стой! Внезапно някой ми извика от близкия храст - горският. Уж усмихнат, уж другарски - пък със зъл глас ме запитва: „Какво правиш? Цели два часа те наблюдавам - какво само се навеждаш, а?” Никак не се смутих, но реших да бъда лаконична: „Извори чистя за здравето си”, рекох и се спуснах надолу като планинска коза. Сякаш хвърчах. Тъй тичах надоле, едвам, че не се търкалях. Нищо ми няма - нито паднах, нито се охлузих. Стигнах до Ел-Ше-дар. Нямаше никой. Само чешмичката ни шурти, шурти с пълна сила и сякаш ми вика: „Отивай си, отивай си.” Слънцето забоде остен на Люлин и аз вече се смъквах към монастиря. Изтичах през селото. Сега, по равно шосе. Не виждам никого. Но светът ми се видя тъй красив, както никога. В гърдите ми пее десетострунна арфа. (Да си призная, на седмата струна сякаш... черен дракон бълва, бълва черна тиня. Но мисля, че го прочистих.)
Дома - простирам се за сън, мъртво уморена.
На другия ден - при Учителя. „Кажи нещо за изворите?” - пита. Оплаках му се от седмия. А Той: „Като ги чистите, на кого ги наричате?” „Никому” - невежествено отвърнах. „Не знаех, че трябваше да се наричат.”
Тези извори и сега са пред очите ми, а също и онзи любопитен горски, комуто много се искаше да му поразказвам нещо за изворите.
