В общия, особено в специалния клас, Учителят често подчертава, че окултният ученик трябва да се научи сам да си помага в живота, да не очаква на чужда помощ. Той поставяше за пример американските студенти, които работят като помощници в някой ресторант, палят отоплението в някоя голяма къща и др., като по този начин си помагат - завършват на свои средства някое специално училище или университет - и като така, не остават никому задължени.
Веднъж Той ни каза по-определено: „Каквито пари имате в себе си, раздайте ги, за да не разчитате на нищо и отидете някъде да работите за една седмица при съвсем непознати хора; като че ли се намирате в някой европейски град без пет пари; никого не познавате, но трябва да се нахраните по честен начин. Все ще съумеете да свършите някаква работа, за която и да не ви платят, все ще ви нахранят поне.”
Една сутрин, вървя по „Московска” и слизам по „Раковска”. Малко по-надолу от ъгъла, почти до самата улица, вляво накладен огън и върху пирустия в голям тиган се пържат мекици. Голямо беше моето изумление, когато в този мекичар познах нашия прекрасен брат студент-математик Жорж Радев, който с дългите си деликатни пръсти взимаше от един покрит съд тесто, разтегляше го и го хвърляше във врящото масло да се пържи. Наоколо му се набрали гладници млади и стари и с усърдие хрускат пресни мекици, после, в тенекяна кутийка хвърлят стойността на изядените мекици. Спирам се - учудена, крайно изненадана.
- Абе, Жорж, какво правиш тука?
- Правя си задачата, каза той усмихнат. Другите отидоха на постройките, но мене, като не ме бива за-тежка работа, мислих и намислих това. Заповядай, покани ме той на мекици.
Взимам си една малка мекичка и оставям една малка паричка. Той се сърди:
- Вземи си парите, вика и стой не си отивай.
Завчас, Жорж Радев, математикът студент с грамадното чело, грабна една голяма стиска тесто, разтегли го, опържи голяма-голяма мекица, слага я върху тънка хартия, поръсва я изобилно с дребна захар и казва: „Буюр!” Протестирам:
- Не съм гладна! Какво ще правя с такава голяма мекица, не мога да я изям. Жорж, сърдя ти се!
Разбира се, не говоря истината - гладна съм...
- А не можеш я изяде, а, казва, не те ли знам какъв ми си ти мъжага, като пипнеш нещо да работиш.
Тъй ме наричаше той и когато му четях сантиментално плачливите си стихове: „Такъв мъжага като тебе и тъй да хленчи, я остави такива!”
Неговата задача ми напомни, че и аз трябва да се заема. Но где, кога, как - не знаех. Мога и да плета, и да шия. Не ще ми убегне и никоя къщна работа. Но пита се, при кого да отида, що да кажа...
Най-после, едно свежо есенно утро (1922 г.), решавам. Да става каквото ще, почвам. Рано-рано, приготвям се, а сърцето ми тупа, тупа тревожно. Дадох на една бедна жена всичките си парички - целия ми капитал от 30 лв., запасах престилка, сложих в джобчето си сантиметър и оная чамуга мъжки часовник - цяла кромидова глава. Но защо ми е, питам се и този сантиметър, и този чужд часовник!? И аз самата не зная защо. Може би за да ми напомнят непрекъснато, че днес, точно днес трябва да почна задачата... Да не забравям, че се намирам на чужда земя, че ей сегичка слезнах от парахода, на непознато за мен пристанище и че съм ГЛАДНА, трябва да заслужа поне един обяд. Не, никакъв пост, Учителят не дава нито да постим, нито да просим...
Подготвям се с „Добрата молитва”, а на слънчевия възел все нещо трепти, трепти, плахо чувство ме обзема - тежка задача. От Евангелието ми се паднаха .Деянията”. Апостол Павел казва: „Всякак ви показах как трудеще поминах между вас и за всички мои нужди тези мои ръце послужиха.” Какво съвпадение! Това наистина ме окуражи. Но все пак, скорошната ми задача „нощем на Витоша” ми се видя нищо в сравнение с тази. Гледам Витоша при слънце - голяма и приветлива. Небето лазурно, а новата ми задача пълна с нови неизвестни мракове. Ами, ако влизайки някъде ме срещнат познати или съграждани, какво ще кажат за мене!? Те, задомени, настанени; с челяд, с имот, ще ме изгледат съжалително и ще кажат: До тука ли си го докарала - да ходиш тук и там по къщите... „Ха тананикай си пак, нали все си пееш - ха де!” А чамугата часовник все цъка и цъка и от джобчето се подава крайчеца на навития ми сантиметър.
Плаша се, почти ще се върна. Днешният ми патрон е апостол Павел. Моля му се като на приятел да ми помогне, да ме упъти, но той ходи с мене мълчаливо, да види как ще постъпя. Глухо и самотно ехтят стъпките ми по каменния тротоар. Витоша блести...
Влизам в един двор. Стара жена тупа килим, прострян на въже. Поздравявам я с плах гласец: „Моля ви се, оставете ме аз да изтупам килима или да свърша каквато и да е работа.” Старата жена ме изглежда строго и сърдито ми отвръща: „А моите ръце защо са, сама ще си го изтупам.” Отново съм на улицата. Пак мисля, че апостолът на труда и на славата е при мен, но тук той сякаш казва: „На времето си, аз направих своето, сега на тебе е реда.” Изреждам няколко къщи - „Няма, няма работа, няма!”
Часът е вече ДЕВЕТ. Времето лети, пък аз още скитам без работа. На едно място тъй блъснаха вратата пред лицето ми, че едва ли не паднах: „Комунистка проклета! Такива се завират по къщята, уж работа дирят, а то да оглеждат като какво има!” Отново поемам, звъня, моля, нищо. На едно място ми отвори спретната домакиня. Зарадва се на молбата ми. След една седмица ще подготви за шев - дава си адреса - кани ме. Не, не без пари и красивите й очи ме гледат с топло съчувствие.
След една седмица! Ами днес задачата!? Но нали днес съм слязла от парахода на чуждото пристанище и ... съм гладна. Заболя ме, душата ме заболя... Едвам че не заплаках: О, нека да отида там, където имат нужда от помощ. Там, при тия, при които Ти, Святий отиваше, които те чакаха, които ти се радваха.
Големите къщи заредяват. Ето ги малките схлупени къщурки -разградени дворове. Сиромашко пране по въжетата, а часовникът качва към 10. Сантиметърът навитичък издува джобчето ми, като че ли се извинява, загдето не може да ми услужи. В едно от тези никакви дворове -възрастна жена пере в корито. Поздравявам с пресладък плах гласец:
- Добро утро!
- Добро утро, керко, шчо правиш. Седи да си починеш - подава ми столче.
- Не съм уморена, диря работа. Дай да ти изпера прането!
- Не, керко, ние сме сиромаси, сами си работиме. Немаме пари.
- Но аз без пари ще ви работя.
Моля се, извивам си гласеца, но жената решително отказва.
- Но аз мога и да шия - добавям окуражена. Сега гласът ми е по-твърд.
- Да, каза усмихнато и ме загледа с майчински очи, но пари сака да ти дайме, а ний сме бежанци от Солун, мажето ни зидари - едвам колко за лебо. Ушче като дойдофме овде, обшчината ни даде шаяк за две палтиня за чупите и така си седи, молци ке го ядат - пари немаме за шиене.
- Без пари, викам, почти изплаквам аз и от очите ми хвърчат сълзи.
- Мори, Стамено, мори снао, дека си, вика белокосата жена и ето, на вратата се показа млада жена с румени бузи, иде насреща и се усмихва: „Шчо мари майко?” И старата благородна жена, сресана на път й съобщава радостната вест, че Бог им праща помощ, се сетил за них. Снахата ме повежда. Вътре - бедно, чисто - дъските бели - подновени от търкане с прости черджички. На сред стаята маса. Платът е пред мене. Разгръщам кафявия вълнен шаяк, меря. Двете момичета - ситно сплетени косици около челото - не могат място да си намерят от радост, че ще облекат нова топла дрешка. Тя оставя ножиците и излиза. Неволно се навеждам над плата и го целувам, също и ножицата. Песен сега - ще изпълня задачата си, и почвам си тиха песенчица. Меря, кроя, тропосвам, пробвам. Розовите личица и на малкото, и на големичкото сияят. Сърцето ми пее, пее; отдъхвам си, като че ли съм прехвърлила висок баир. Старата е вече простряла прането, спуснала е ръкави и сяда срещу ми да преде - не, скача:
- Ти керко, нали си от ристиянско дружество - ти не яйш месо, нали. Тебе Бог те прати, керко, ти си ангел за нас. Шчо да те гостаме, викат.
- Сгответе постно, казвам, а може само хляб и лук.
Дали горките си изляха всичкото масло в рибената манджоавния, но ние всички обядвахме такова вкусно ядене, що само една бивша солунска богаташка може да приготви. И аз съм честита - блажена - макар и на чуждо пристанище, аз намерих свои, които ми се радват и на които се радвам. Душата ми ликува, пея, пея. Младата шета, а старата отсреща на стол най-сетне стисна хурката и преде ли, преде. Не може да ми се нарадва.
- Едно време Бог ходил по земнята, и сега пак ходи. Ти от Бога си ми пратена. Како ти е името да молим Бога за тебе? Да си жива и здрава, вика, и дорде живиш все добро да те найдат.
А в сърцето ми, сякаш златна птичка трепти, подскача. Свечерява се.
- Утре пак ще дойда, казвам след сладката вечеря, довиждане!
Изпращат ме чак до улицата.
На другия ден не се лутам никак, право там. Радост! Причакаха ме като Господа. Надойдоха и други бежанки, предат, цъкат с език и ме гледат с широко отворени очи: „Господ пак оди по земнята”. Те питат за целото ми име, за точния ми адрес, та со пари на них да шия, но не зная защо, оставих ги само с малкото ми име.
Като работя, чувам ги какво си приказват, как некого си от солунските бежанци го хванала Павловата клетва. - Каква е тази клетва, запитах. Апостол Павел сега е мой патрон и бива си да узная нещо повече за него. Дали не той ме доведе при своите некогашни съграждани! Започна старата жена:
- Он е живил у Солун. Ние знаем и у коя маала му е била и кукята. Па лоши солунски момчиня го замеряли с камъни, били го, плювали го, нападали го с лоши думи, той все търпел, търпел. Но те се хвърляли та му скубли брадата и „длъгата коса”. И веднъж, като много му домъчнело, той извикал: ,Добро да не видите, Солунски деца!” Оттогава солунските младежи все болеят и в нищо им не върви. Веднъж толко много го били, че го умъртвили и го хвърлили в боклука на край града. Но ето ти го, един ден апостол Павел иде отново в града, пак се залавя за своите рогозки и своята проповед за живия Христос, когото казва той, че видел е с очите си.
Работих няколко дена. Уших палтинята - изгладих ги, а снаха и свекърва ме прегръщат и плачат.
- Ами ние шчо да ти дайме.
- Нищо, казвам, моля, нищо - аз от сърце ви работих - а това за мене е всичко. Но младата ме целува по бузата и бута в ръката ми десетолевка и насълзена ми казва:
- И ние от сърцето ти ги даваме.
Взех паричките още топли от милите й длани. За тез пари после си купих две томчета БЕСЕДИ - така нахранена, напоена и развеселена, с мир и много радост изпълних задачата си, която наскоро ми отвори пътя за следването ми за средно, полувисше и висше училище. Тъй, с иглата в ръка, аз победих всички пречки в дългото ми следване.
