31. СЪДБОНОСНОТО СЛАДКО

Аз напуснах армията в началото на 1944 година и то още твърде млад, със запазени сили и добри възможности да бъда все още полезен. Всички мои близки и колеги бяха изненадани от това. Нямаше в момента никакви причини, с които да се оправдае това нещо. Аз бях още доста млад, жизнеспособен, здрав, с бодър дух, много добре подготвен и то за големи длъжности в армията. Посрещнах това съвсем спокойно, уверен, че то става за мое добро, макар че то беше извършено с някаква враждебна цел. Напуснах армията, разделих се с подчинени и другари весело и приятелски и се завърнах в София.

Началникът ми, който стана причина за това уволнение, много скоро след това разбра, че е направил голяма грешка и беше готов да поправи същата, обаче аз не се съгласих и с него също така се разделихме приятелски. Имаше и по-големи началници, които също така бяха готови да направят всичко за мен, но аз отказвах. Дойдох си в София, срещнах се с Учителя и разбрал, че и Той мълчаливо одобрява станалото, и че всичко става за някакво по-голямо добро по отношение на мене. Четири дни след завръщането ми дойдоха големите бомбардировки над София. Семейството ми - жена и дъщеря, без мен мъчно биха се справили със създаденото тежко положение.

След станалите бомбардировки и големите разрушения всичко беше объркано, хората като подплашено стадо бягаха в различни посоки, блъскайки се и пр. Влаковете не можеха да поберат пътниците, въпреки че пуснаха много и различни видове влакове - пътнишки и товарни, и то в разни посоки. Други софиянци пешком или с други различни превозни средства се отправиха към близките населени места край София. Спомням си, че Учителят казваше, че евакуацията е трябвало да стане по-рано, за което Той е предупредил някои лица, но това не е било изпълнено. Веднага след бомбардировките аз запитах Учителя и Той ми каза да напуснем София. Този съвет ми беше необходим, защото в мен имаше и друга мисъл, ако няма да има повече бомбардировки, да не се евакуираме. В такъв случай човек не знае кое е по-добре, та това да направи.

С товарен влак, е доста ръчен багаж се настанихме в закрит товарен вагон и въпреки че беше зима - 12.1.1044 г., пътувахме с още много други бягащи хора през нощта и на другия ден към 9 часа стигнахме в Стара Загора. След един месец напуснахме и Стара Загора и се настанихме в Карловските бани, където останахме до края на евакуацията.

С помощта на мои бивши подчинени, аз получих добра работа още през месец февруари и във всяко отношение бях обезпечен материално и много по-добре, отколкото ако бях останал в армията, и то в Скопие, далеч от семейството ми и при още много други трудни положения, които бяха създадени тогава.

Независимо от всичко това, мои добри приятели от най-добри чувства към мен ми бяха приготвили една много голяма служба, за която и аз бях съгласен да я заема. Повече от амбиция, отколкото от някаква нужда. С това аз мислех да компенсирам накърненото ми честолюбие и да докажа на моите недоброжелатели, че аз и без да съм в армията, мога да бъде нещо по-голямо, отколкото бях там. Всичко беше в ред, обаче този проект не се осъществи и аз останах малко разочарован. По-късно аз разбрах, че Учителят е попречил на това и то за мое добро. Защото тази служба, без аз да знам, е била свързана с голяма опасност за моя живот.

Учителят по Свой особен начин ми разкри истината и то по следния начин:

"Бяхме, каза Учителят, в Пловдив на гости с един наш брат. Домакините ни посрещнаха добре и ни поднесоха сладко да ни почерпят. Но, как стана, че сладкото влезе в кривото гърло на нашия брат. Той се задави и щеше без малко да умре. Добре, каза Учителят, че Аз бях там и като видях голямата опасност за живота му, бръкнах в устата и с пръста си извадих сладкото и го изхвърлих настрана." След малко мълчание Учителят каза: "Представи си, за едно сладко човекът щеше да умре, но аз не позволих това."

Сладкото, което аз щях да изям, го изядоха други и платиха с живота си. По-късно аз разбрах и оцених голямото добро, което Учителят направи за мен. Той спаси моя живот, за което съм Му безкрайно благодарен. Заслужава ли човек да стане жертва за едно сладко. И сега пак си задавам въпроса, дали само в този случай Учителят е спасил моя живот и ровейки се в своето минало, аз виждам, че може би има и други случаи, за които също съм задължен на Учителя, понеже и тогава Той е спасявал моя живот. Но за тях аз ще разкажа друг път.

Наистина, колко чудни са понякога пътищата, с които ни се помага по невидим начин от Небето.