15. ЩАСТЛИВО ЗАВРЪЩАНЕ

На 3.I.1944 г. приключих с военната си служба в гр. Скопие и се завърнах в домът си в София. Прекарахме тревожна Коледа в очакване на въздушно нападение. Наистина такива не закъсняха и на 10.I., същата година англо-американците извършиха две големи бомбардировки над София. Първото нападение беше в 12.30 часа по обед, а другото в 22 часа вечерта. Пораженията бяха много големи. Столицата загуби своя хубав и привлекателен вид и се обърна на един жалък съсипан град, над който беше изсипан гневът и омразата на днешните модерни и цивилизовани варвари.

Напущането на армията за мен дойде тъкмо навреме и аз, както всички тогава столични жители напуснахме домовете си и покъщнината, събирана с труд и икономии и със семействата си заминахме в разни посоки. Ние се установихме първоначално в Стара Загора, а след това в с. Баня, Карловско. От 10.1.1944 г. нашият народ беше под напрежението на непрестанни въздушни нападения и на виенето на сирените, които предупреждаваха за въздушна опасност. Между впрочем и политическото положение беше объркано и неясно, а бъдещето - неопределено. В страната постепенно се разрасна силно съпротивително движение, което влезе в сериозна вътрешна битка с тогавашната българска власт.

Все повече се очертаваха възможностите за нова комунистическа власт в страната, още повече че руските войски бяха наближили нашите граници. Навлизането на съветската армия в България и извършеният държавен преврат на 9.IX. 1944 г. докараха на власт Отечествения фронт и определянето ни на страната към Съветския съюз.

Германците бяха напуснали пределите на България. Настана известно успокоение. Евакуираните граждани, чиито домове бяха запазени започнаха да се завръщат в София. Във връзка с това завръщане искам да предам една наша опитност с Учителя.

На 8.IX.1944 г. аз бях в с. Мърчаево при Учителя, а семейството ми беше при близки хора на Изгрева. Апартаментът ми беше доста пострадал, но не разрушен. Беше празен, целият ми багаж и покъщнина бяха в с. Баня, Карловско.

На 8.IX. 1944 г. в с. Мърчаево Учителят ми каза, че може да се прибираме в София и че вече няма никаква опасност от бомбардировки. Той направи някои изказвания, които за момента ме доведоха в недоумение. Така например, между другото Той каза: "Шумкарите слязоха от Балкана и пристигат в градовете и селата, народа ги посреща като герои тържествено. Също така затворниците разбиват затворите и сами излизат на свобода. На тяхно място влизат тия, които ги бяха затворили." и др. Аз недоумявах на тези думи на Учителя, защото за мен тези неща още никъде на бяха се случили и явно, че дотогава не отговаряха на действителността. Всичко това, което каза Учителят обаче стана след това, след идването на 9. IX. 1944 г.

След тази среща късно вечерта, доста изморен, аз се върнах на Изгрева, където пренощувах. На 9.IX. сутринта осъмнахме с извършената промяна и с ново правителство под шефството на Кимон Георгиев. Поради създалото се ново положение, ние не заминахме веднага да си приберем багажа, а останахме още три дни в очакване. На 12.IX. същата година чрез брат Боев, който отиваше за с. Мърчаево помолихме да попита Учителят какво да правим и още същата вечер получихме писмо от брат Боев, който ни съобщаваше следното: "Питах Учителят за вашата работа и Той каза, брата и сестрата да заминат да си приберат багажа, а Веска да остане до тяхното завръщане на Изгрева."

Заминахме за с. Баня, Карловско за багажа. Пристигнахме на гарата, помолихме началника да ни отпусне вагон за София. Той каза, че има мобилизация и има нареждане да не се дават вагони на частни лица, но ни предупреди като близък човек, че при това положение едва ли ще получим скоро вагон и в най-добрия случай това няма да стане по-рано от 2-3 месеца. Ние го помолихме да вземе капарото за вагона, а когато и да дойде вагона ние ще чакаме. Той се съгласи, макар че смяташе, че няма смисъл и това няма да ни ползува. Ние отидохме в квартирата си и на другия ден започнахме с помощта на мои близки хора да събираме и опаковаме багажа и да се готвим за товарене, като че ли всичко беше наред и вагонът е налице. В това отношение жена ми беше по-уверена от мен и смяташе, че вагонът ще ни се даде много по-рано, щом като Учителят ни е пратил, казваше тя, Той ще ни осигури и скорошното завръщане. След целодневна упорита работа на събирането на багажа легнахме си вечерта да спим. През нощта към 3 часа аз се събудих и не можех да заспя повече, поради разни тревожни мисли и предположения във връзка с неясното и трудно положение. Жена ми и тя се събуди и виждайки безпокойствието ми каза: "Не се тревожи. Учителят ни е пратил. Той ще уреди всичко, за да се свърши работата добре и бързо. Ще видиш, че вагон ще ни се даде." В отговор на тези думи по невидим някакъв чуден начин в стаята над нас във въздуха се даде силен гърмеж, като изстрел от пушка. Аз попитах жена си уплаши ли се, а тя каза "не", защото това е потвърждение на моите думи. Вагон ще ни се даде и още утре ще товарим. Аз бях по-голям скептик и не можех да приема това, основавайки се на думите на началника на гарата. Рано сутринта жена ми ми каза да отида да проверя за вагон. Аз я гледах в недоумение. Отидох на гарата. Още отдалеч началника на гарата ме посрещна радостно с висок глас: "А бе, господин полковник, какво е това чудо, вагонът ви от снощи е тука и ви чака. Хайде, бързо товарете, защото не се знае да не последва заповед за отклоняване." И наистина това беше чудо!

Целият ден товарихме и вечерта вагонът беше готов. Началникът ми каза да вземем здрави куфари, добре да затворим навсякъде, независимо от техните ключове и пломби. Не се знае, времето е размирно, а при това положение възможно е вагонът да пристигне след дълго време. Може да стане разбиване, ограбване и пр. Всичко беше направено. Вагонът беше предаден, а ние си извадихме билети и с първия пътнически влак заминахме за София. Пренощувахме в София, в домът си, и на сутринта, изненадата ни беше изключително голяма, звънецът иззвъня и получихме съобщение, че вагонът е пристигнал на гара София и да отидем веднага да го освободим. Удивително! Вагонът е пътувал или с нас или с някой друг влак непосредствено след нас. И досега не мога да си представя как стана това второ чудо, ако мога така да го нарека. При това вагонът дойде съвсем невредим, че при най-трудни обстоятелства бяхме под едно голямо покровителство и се прибрахме отново в своя дом. И макар, че апартамента беше доста пострадал, ние бяхме пак щастливи и доволни, защото отново си бяхме под своя покрив и собствено жилище.