3.14. ЗНАМЕТО Е СПАСЕНО

На 25 срещу 26 септемврий 1918 г., т.е. цели 10 дни след нещастния пробив на Добро поле, полкът се оттегли по заповед от укрепените си позиции по "Баба планина" и "Перистер" за гр. Скопие. На 26 сутринта пристигна в гр. Ресен, където влиза в общата колона на дивизията. От този ден до 2 октомврий - цели 7 денонощия, полкът при най-неблагоприятни условия, под натиска от противника, извърши тежки преходи, като изминаваше на ден по 30-55 км, а на 2 октомврий към 10 часа преди обед пристигна и се разположи до селото Царакиново - 20 км югозападно от Скопие на бивак. Тук, с официална заповед и за пръв път му се съобщи страшната новина за фаталния пробив, също и за оставянето му във временно заложничество, понеже попаднал в числото на тия наши злочести войски, които са се намирали западно от Скопския меридиан. Заповедта гласеше още: "Спасявайте знамената и унищожете ценностите, за да не попаднат в ръцете на противника." Заповедта бе тежка, но категорична, а неизпълнението й носеше страшни отговорности пред историята и народа. Всички ценности скоро се обърнаха на пепелища, но кой би дръзнал да изгори символа на нашата чест, в свещените дрипи на който се криеха толкова много духовни ценности, завещани на грядущите поколения - извор, от който те винаги ще черпят вдъхновение за морална и физическа мощ! А кой би бил спокоен зрител на предаването му във вражески ръце? Това не можеше да стане, макар че враговете ни бяха стегнали тясно кордона, с който бяхме обградени. Кордонът трябва да се пробие, макар че ще трябват още рискове, а може би и жертви. Потребно бе да се намерят героите, които да се подложат на нови смъртни изпитания, като поемат всички отговорности, но знамето да спасят. Полкът можеше временно да се лиши от него в новото си робство, а след това, ако съдбата би пожелала, той пак ще се събере под неговата сянка.

И лесно бе да се намерят героите между редовете на този славен полк, храбрите и доблестни войници на когото заслужаваха по-друга участ от тази, дарена им от един позорен договор.

* * *

2 октомврий бе ден красив и слънчев, но съкрушителна скръб и тежка тъга донесе на полка, който едва тук - на 20 км от лобното място - Скопие, разбра и почувствува горчивата участ, която му поднасяше злата съдба, като отплата на героизма, проявен от него в кървавите борби срещу враговете от целия свят.

Към 1 часа след обед, в малка селска къщица, близо до самия бивак, при командира на полка бе повикана една малка група офицери, а заедно с тях и ст. подофицер Христо Петров, известен на всички в полка по своята храброст, неустрашимост, силно здраве и голяма неизчерпаема енергия. Това бе героят на полка, който притежаваше вече III степени от кръста за храброст, защото за него бе чуждо подлото чувство на страх и затова винаги, по желание бе участвал във всички най-опасни нощни предприятия на полка и с големи отличия. Жребият бе паднал и сега върху него - той бе избраника на командира на полка. Последният му довери тайната и възложи тежката и опасна задача - да пренесе знамето в България, като му даде всички потребни за случая наставления и добави: "Ако пренесеш знамето благополучно ти ще спечелиш славата на негов спасител, ако ли паднеш убит в дългия и опасен път и знамето пропадне, то този, който те изпраща сега е запазил и за себе си един куршум! Предавам в ръцете ти честта не само на полка, а и тази на българската войска!"

Храбрецът изправи гордо глава, а в очите му заиграха светли пламъчета - израз на неговата готовност да се саможертва, но на подвиг велик да отлети! След това подгъна колене и целувайки ръка на началника си, проговори буйно: "Не, аз няма да умра, а знамето ще спася!" Тръгна. Разреши му се да си избере негови верни другари 6-7 души и с тях да замине. Веднага командирът на полка откъсна знамето от дръвцето му, опаса на голо тялото на героя и му пожела щастлив път, като заповяда веднага да го снабдят с храна, пари и здрави коне от I картечна рота.

Безстрашният Христо, горд, подбодрен и весел влезе в бивака, носейки на себе си скъпия предмет. Той жадуваше по-скоро да тръгне, макар че пътя му минаваше през размирна Албания, в горите на която много чети нападаха наши транспорти, обираха ги, а войниците избиваха; пък и Сърбия не ще му даде по-добро гостоприемство, но пътя там минава.

Към полунощ малката чета бе готова, а между редовете й бяха неговите верни приятели - смелите ст. подофицери Васил Водов от с. Бориловец, Кулско и Никола Воденичарски от с. Ново село, Видинско. Там той довери и тайната за всякаква случайност. Добре снабдени с карабини и здрави коне те изчезват невидимо из бивака същата нощ.

А в полкът още след пладне бе обявено, че знамето ще бъде "изгорено", за да не попадне в ръцете на противника, който не скрито бе заявил, че то ще украсява музеите му в Париж! Назначен бе командирът на 3 рота капитан Бояджиев с един взвод от ротата си скрито, но тържествено, с отдаване последната чест на "знамето", представлявано сега само от дръвцето и навития около горния му край кожен калъф, да го изгори и обърне на пепел, в близката до бивака, едра царевица, без какви да е остатъци. Не след много време, из царевицата се разнесе дрезгава като плачът на отчаянието команда: "На знамето, за почест!", а след това черен стълб от дим се издигна от нея и разнесе из бивака. Когато пък пространството се изпълни с тъжната мелодия на "Кол славен", свирена от музиката на полка при това скрито погребение, тежка скръб потисна душите на хилядите славни борци, а очите им обърнати към свещения дим, търсеха да видят скъпия предмет... и сълзи едри закапаха по изгорелите им лица. Мнозина скрито минаваха и бродеха през свещената царевица - нова гробница на тяхната слава, но нищо не откриха, защото следите и остатъците бяха дълбоко заровени, а всеки имаше желанието да притежава поне прашинка от свещения прах...

Лети нашата славна четница на своите здрави коне, минава долове, дерета и гори, кръстосва непристъпните усои на албанските планини и приближава вече сръбската граница. Пътищата са задръстени от обози - германски и австрийски - отстъпващи към Сърбия и през нея за земята си, а нашата бърза експедиция върви безспирно, пътища не търси, а отбива се от тях, препятствия не познава, опасности я не спират.

Срещнатите албански бандити са били нищо за тях - нашите сами налитали на тях и без пощада са ги унищожавали и бързо отминавали.

Сръбската граница е близо, но и храбреците остават малко: едни от умора и неиздържливост изостанали, други загубени из горите, трети може би убити, но героят Христо върви безспирно, макар останал само със ст. подофицер В. Водов и Н. Воденичарски. Конете не издържат и падат от глад и умора, но те вървят все напред и напред. Гъстата мъгла, легнала неподвижно по сръбската граница криела опасни изненади за тях. При все това, те се чувствали по-свободни, но не за дълго. Втора седмица вече почва от тяхното излизане в тежкия походи те си позволяват едно кратковременно спиране за отмора и ориентиране. Но внезапно из мъглата с див рев се нахвърлят върху тях няколко сръбски войници и насочват оръжията си срещу тях. Васил Водов и Н. Воденичарски успели да избягат и се скрият из гъстата мъгла, а Христо Петров хвърлил оръжието си и се предава доброволно на сърбите, като ги помолил да го заведат при капитана им, за да му съобщи важни новини за българската армия, от която той е дезертьор, след което да моли да го оставят да живее в Сърбия. Той добре разбрал, че тия сърби са пост от граничното им охранение и скроил плана си.

Обезоръжен и каран от сръбските войници към ротния им командир, който бил някъде назад из мъглата Христо влиза с тях в разговор и се оплакал, че е много гладен. Снабден с парче хляб, което веднага изял, а след това запушил и дадената му цигара, интимно почнал да им разправя за живота на 51 полк в Сърбия, когато е бил гарнизон цели 9 месеца в нишката област през войната. Увлечени в приятния разговор, сърбите се поотпуснали и станали по-доверчиви към него. Но навлизайки по-дълбоко в гъстата гора, в която и гъстата мъгла би била надеждно прикритие, Христо скоква и като светкавица хлътва в гората, където тъмносивата мъгла го поглъща. Вик и куршуми го подгонват, но той е невидим и безспирно бяга с бързината на елена, криволичи из гората, увира се в тесни пролуки, шибан жестоко от сплетените клонища, но все бяга, бяга, а след него близката застава се спуща с голям шум от крясъци и свойствени псувни на сърбите. Умората настъпва и се налага. Христо пада като отрязано дърво на земята. Той не изгубва съзнание, но безпомощно гледа през гората синьото небе, а страшна треска от преумората разтърсва изтощеното му тяло. Гърмежите престават, шумът се отдалечава в друга посока, опасността е отстранена, но Христо няма сили да се изправи и на всеки опит да стори това, той падал по-тежко върху земята. Жестока мъка къса сърцето му, горещи сълзи бликват из очите му, а едната му ръка притиска плътно скъпия предмет.

Нощта настъпва, никакви гърмежи не се чуват и гробно безмълвие изпълва гората, през което едва се долавя шепота на умиращите й окапващи листа. Някъде отблизо вълчия вой разбива безмълвието и се разнася из гората, където и замира. Тежка дрямка натиска и затваря очите на героя и той се унася в лек и приятен сън... всецяло паднал вече в ръцете на съдбата.

Колко време е спал той не помни, но когато отворил очи, той забелязал, че мъглата е просветнала, което значи, че денят е настъпил. Гладен, изтощен, но отпочинал вече, Христо скоква на крака и почнал скитаницата си из гората, за да намери изход из нея. Цели 3 дни и нощи, почти без почивка, гладен и хранил се само с шума героят броди из опасната гора, но мъглата не се вдига, за да се ориентира къде е. Едва на четвъртия ден към края му, когато злополучната мъгла почнала да почернява, той дочул скърцания на някаква кола и човешки говор. Настръхнал от изненадата, той се метнал върху земята и с голяма мъка пропълзял по посока на спасителния шум и забелязал път, по който се движил някакъв български транспорт от много волски кола, към които за изненада на всички обозни войници, не напътил. Присъединил се към тях той разбира, че и те бързат за българската граница и че не е далеч вече "Връшка чука", западно от г. Кула. Обозът спира за вечеря и нощна почивка, а Христо след като се нахранил продължил пътя си към българската граница, към която пристигнал към разсъмване. След една по-дълга почивка, той преминава благополучно и това място и се отправил свободно към гр. Кула, където и пристигнал към пладне. Приет в комендантството, където открил тайната, той бил добре нахранен и с кола изпратен за гр. Видин, където пристигнал късно през нощта. На другия ден предава срещу разписка знамето на допълняющата дружина, а днес същото знаме е в 36-и пех. полк в гр. Оряхово, предадено му от бившата жандармерийска дружина.

Така героят Христо Петров след дълго пътуване, всред много рискове и смъртни опасности, при тежки страдания - физически и душевни, пренесе полковото знаме благополучно през Албания и Сърбя в отечеството си. Честта на полка бе спасена! Подвигът е добре оценен и ст. подофицери Христо Петров и другарите му Васил Водов и Никола Воденичарски - негови сподвижници до сръбската граница, бяха наградени с повишение в по-горен чин и наградени с кръст а за храброст I степен от военния Министър, а впоследствие при голяма тържествена обстановка с участието на целия гарнизон и присъствието на много народ от града и селата при площада на паметника, Негово В. Царят чрез началника на гарнизона, награди героите със особения скъп знак "за спасяване знаме", а самото знаме - със сребърна гривна, върху която са написани техните имена.