4. Детето, което напълно отрече човешкия свят

Така това дете напълно отрече човешкия свят. Хората бяха сурови и груби! Те го раняваха непрестанно! Те нямаха и най-малка представа за света, в който то живееше. Какъв свят беше той! От малката къща с южен прозорец, от който се виждаше само парче небе, не можех да получа нищо, което да ме зарадва и вдъхнови. Пет души в една стая с две железни легла, маса с пет стола, етажерка за книги и зидана печка, черга на земята - обстановка за войник, но не и за едно мечтателно дете, което още живее в един свят, където багрите се преливат в изящни образи и лъчите на някакво незримо слънце плетат непрестанно чаровни приказки, изпълнени с феи и богини, с небесни образи и ухания, с мелодии, които никакъв земен инструмент не може да произведе! Свят, в който ангели живеят, където погледът е усмивка, обноската - милувка, а словото - любов. А в обстановката ми нямаше нито помен от него! Този груб, мрачен свят, затвор и пустиня бе непоносим за нежното, чувствително дете. Мечтаех за красота, за златокоси кукли, за играчки, а какво получих? Малка порцеланова кукличка, с прилепени ръце и крака, с черни порцеланови коси! Това е единствената играчка на цялото ми детство. Получих я, когато лежах тежко болна от паратиф - татко ми я подаде през прозореца. Седях край прозореца и гледах как минават белите априлски облаци по небето - те взимаха чудновати форми - ето полянка с бели агънца - чуден свят бяха облаците - много по-близък до онзи вътрешен свят, в който непрестанно живеех, отколкото външната обстановка, която ми бе противна, чужда и задушаваща.