Бяхме на някакъв строеж. Аз се бях качил на скелето на третия етаж. По едно време по невнимание се отплеснах отгоре и полетях надолу. Във въздуха по някакъв начин се преобърнах, после паднах на една дъска от скелето, че после от там се изтърсих на друга по-надолу и на всеки етаж нещо се намираше, на което падах и омекотяваше удара ми. Накрая се озовах на земята. Всичко това стана за секунди. И този път едвам оживях. Успях да се възстановя много трудно. Когато бях по строежи в провинцията на всеки 15 дни идваше Мария Тодорова с една раница и ми донасяше храна. Беше правила разни неща и аз се хранех от тях. Донасяше ми и вещи за облекло. Управата на затвора я пускаше на свиждане, оставяха ни свободни и не ни пречеха. Знаеха, че аз няма да им създам неприятности. Изобщо за свижданията ми с нея те не ни пречеха, а ни съдействаха като се правеха, че не забелязват нищо. Спомням си бяхме по едни села, строехме там и беше време По черешобер, а с Мария се разхождахме по поляните, ядехме череши и лежахме под дърветата и разговаряхме дълго за всичко. После тя си тръгваше и след 15 дни идваше отново. Понеже беше с раница наричаха я „туристката". Понякога от затвора ми викнат: „Майсторе, туриста дойде!" Аз се усмихвам и тръгвам към нея.
Дори в затвора, където пренощувахме аз бях помолил управата да ставам в 5 часа и да ме пускат да се разхождам там долу на двора, че имам нужда от разходка. Те се съгласиха, не виждаха нищо лошо в това. Аз се разхождах непрекъснато и през цялото време се молех и правех молитви, а над главата ми бе синьото небе. Никой не знаеше за това мое занимание.
А на седмия ден от седмицата, т.е. в неделята аз не обичах да седя в затвора между стените му. Исках да бъда под свободното небе. Обикновено казвах на дежурнйя милиционер, че трябва да бъда в неделя на обекта, за да подготвя работата за понеделник. Отначало затворниците ми се сърдеха, защото се страхуваха, че по този начин ще ги накарат да работят и в неделя. Но аз веднъж взех онзи, който протестираше и с милиционера отидохме на строежа. Той ни остави и отиде да си види някаква негова работа. Но погледна мен и другия и каза: „Борисе, аз на теб имам доверие и ви оставям сами. Да не ми направите беля, че тогава никога няма да можете да излизате в неделя и ще ви се затегне затворническия режим." „Бъди спокоен. Аз съм насреща." Бяхме прудепредени, че никой от двамата не трябваше да бяга. За мен беше сигурен, а тези думи бяха за другия затворник. Аз поставих в една тенджера да врат няколко картофа и лук на огъня, който запалих. Поработихме спокойно като подреждахме материалите за следващият ден. На обед се нахранихме от моята гозба, извадих от курабиите на Мария и се почерпихме. След обед милиционера дойде, видя ни двамата, че сме там, зарадва се и ни заведе в затвора. На следващият ден затворникът се приближи и ми прошепна: „Следващата неделя идвам пак с тебе!" Аз се съгласих. Така с него се измъквахме от затвора и пребивавахме под свободното небе. Той схвана това и го оцени. Често вдигаше глава към Небето, въздишаше и отново се хващаше за работа. Тази връзка със свободното Небе го ободри, освежи го и пречисти неговото състояние. Беше вкусил от свободата, която идваше от свободното Небе, което висеше над главите ни. Затворът в този момент го нямаше и ние за миг се чувствувахме като свободни човеци.
