Аз излезнах пред началника на затвора с предложение да създам една бригада от тези затворници, които да работят. Защо да седим тук и да ядем готов хляб, когато може да си го изработиме. Те ме изгледаха подозрително. Обясних им, че съм майстор и след като прегледаха подробно досието ми се съгласиха, защото разбраха, че съм бил такъв. Аз организирах курсове за мозайкаджии, 2 курса по 30 затворника. Отначало затворниците не искаха, смятаха че това е уловка на управата. Но някои се съгласиха. Убедих ги. „По-добре да работим, а като работим сме на въздух и светлина и все едно, че сме свободни." Мина дълго време докато възприемат тази идея за свободата. Отначало имаше затворници от земеделската партия, а те бяха няколко групи и непрекъснато се караха. Отивам аз при тях и им казвам: „Слушайте какво ще ви кажа. Ние всички тук сме на едно и също дередже и вместо да си помагаме, за да излезем живи от тук след време, то ние сега си вредим и помагаме на тях, за да ни унищожат всички до един." Казах им го много твърдо. Те ме изгледаха слисано. Не очакваха такава логика. А те бяха всички политици с образование и бяха изпечени за всички логически постановки. На следващият ден всички дойдоха и се записаха в курсовете. Започнах да ги обучавам. Накрая се усмириха. После ме среща политическия секретар на затвора и ме пита: „А бе, майсторе, какво ги направи тия, че се умириха? Аз толкова време им изнасям политически лекции и нищо не помага." „Убедих ги, че трудът е песен." Тогава имаше такава песен за труда, че който работи живота му ще бъде песен. А имаше и такъв лозунг на комунистите, че трудът е песен. Комунистическият секретар се изненада и ме потупа по рамото. „Работи, майсторе, така те искам!" Аз му обясних, че искам да направя бригада от тези затворници и да започнем да работим по строежите извън затвора. Полза ще има и затвора с парите, които ще получи от нашия труд, а и държавата ще има полза, защото ние ще строим, а няма да лежим и да ядем готови пари. Той се съгласи. Управата на затвора се съгласи и след време ние отидохме на първия работен строеж. Изкарваха ни сутрин с камиони, закарваха ни на строежа, оставяха ни да работим цял ден, на обед ни донасяха храна от затвора, а вечерта отново ни прибираха. С нас имаше милиционери за охрана, но аз бях предупредил затворниците, че който се опита да бяга, лично аз ще го съдя. И нито един затворник от моята бригада не направи нарушение. Работата навън за тях беше и трудна, но психически се освободиха от голямото напрежение. Започнаха да виждат света около себе си със затворнически очи. Почувстваха се наполовина освободени от затвора. Това им хареса и се стараеха в работата.
Имаше провокатори между затворниците, а аз бях между политическите затворници. Имаше един криминален затворник, който бе поставен като отговорник над нас, и макар че беше затворник, то управата на затвора го постави на този пост, за да ни контролира. Но той се държеше много лошо с всички. Той ругаеше и псуваше работниците от бригадата. За него те бяха затворници, но за мен бяха работници. Аз се изправих срещу него: „Не позволявам да се унижават работниците ми!" „Кой си ти бре, че не позволяваш?" „Аз знам кой съм, но не позволявам да се псуват и ругаят моите работници в мое присъствие." Всички от бригадата ми изръкопляскаха. Поздравиха ме с аплодисменти, защото не смееха гласно да изкажат одобрението си. Онзи по-зеленя от яд. Отиде и ме наклевети на управата на затвора. Викат ме в канцеларията. „Ти защо бунтуваш хората?" „Аз съм за справедливостта. Когато нещо не е справедливо аз му казвам - не. А когато е справедливо - ще си мълча." „Ти издигаш култ към личността тук." „Аз издигам тук култ към труда. За мен той е свещен. Чрез него ние си изкарваме прехраната. От резултата му вие ще получите награди и похвали, а държавата няма да харчи пари за нашия хляб." Онези млъкнаха и ме отпратиха. След време идват ония надзирателите в килията ми и казват: „Вземи си багажа и ела". Имаха решение да ме накажат. Заради това, че аз бях майстор на бригадата не ме затвориха в карцера, защото нямаше кой да ръководи, но решиха да ме накажат по друг начин. Заведоха ме в стаята на циганите и там ми определиха място за спане. А всички цигани бяха криминални затворници. В затвора бе строго забранено да се смесват политически с криминални затворници. Влязох вътре, а те са се построили в две редици като войници и бяха направили шпалир. Бяха около 30-40 човека. Излиза водача им, стар човек с брада и ми казва: „Майсторе, дай си ръката и да те поздравим. Ние знаем защо те изпращат при нас. Ето ти най-хубавото легло. От тебе се иска само едно - да дойдеш, да легнеш, да станеш и да си отидеш. Другото е от нас." След това се обърна към циганите. „Освобождавам майстора от задълженията и дежурствата за подържане чистотата на стаята." А в стаята бе такава чистота каквато и наполовина нямаше в килиите на политическите затворници. Наистина те ме уважаваха много, защото се бях застъпил за затворниците и затова, че бях организирал бригада за работа. Когато някой от циганите получеше колет ми подаваха и на мен от скромните ястия. „Майсторе, моята циганка е чиста, на ти от моя писмет." А каква организация само имаха! Два месеца стоях при тях, а после ме върнаха. Като ме върнаха аз поисках да бъда поставен в самостоятелна килия и да няма никой при мене. Управата много се учуди, защото за затворниците най-тежкото наказание е да бъдат поставени сами в килия и да няма с кого да разговарят. А аз в килията си почивах и работех с мисълта си непрекъснато. А това е първостепенна задача на човека. Да работи с мисълта си и да се моли с душата си - това е целта на ученика на земята.
С циганите се разделихме много приятелски. Човеците са навсякъде едни и същи само когато заработи и човешкото у тях. А човешкото у тях е онази Божествена нишка, която присъствува във всеки човек. Такъв спомен имам от тези цигани. Но иначе не обичам циганите. Ние знаехме от Учителя, че заради едно тяхно отклонение в Индия те са били наказани от Небето и са били изпъдени от Индия, за да се скитат по света. Сега бяха скитници и затворници. Аз също бях за тях скитник и затворник. Но бях майстор, който с труд си изкарваше хляба в затвора. А това те го ценяха много високо.
Постепенно бригадата се оформи като много добра. Свършвахме много качествена работа. Спомням си като построихме една сграда образцово, то началниците бяха наградени от правителството. А за благодарност управата на затвора издействува по този повод амнистия и бяха освободени преждевременно от затвора към 30 човека. Всички плачеха от радост, идваха при мен и благодаряха. Пуснаха ги, а трябваше да излежат още 10 години в затвора. Но за работата им в затвора намалиха присъдата им наполовина. Един от освободените помолих да отиде при Мария и да й съобщи някои новини от мен. Той непрекъснато се радвал пред нея не само че бил вече свободен, но че имал професия, с която можел да изкарва прехраната си. А по ония години това беше цяло богатство. А с тази професия, тогава правенето на мозайка се ценеше много и се плащаше много добре, защото се строеше много, а във всеки строеж трябва да се правят мозайки. А това са стъпала, площадки, бани, балкони, приземни етажи за Магазини и т.н. След като бяха освободени толкова много хора заради труда положен в моята бригада останалите започнаха да се стараят още повече. Началниците на затвора видяха това и постепенно смекчаваха режима на затвора. А това не се даваше даром. Ние го бяхме изработили, но някой дойде в тях и разбуди и задвижи онази струна на човешкото у тях. А тази струна бе Божествената струна, която бе изпратена от Невидимия свят и това бе помощта на Учителя.
