Допреди три столетия человеческото кръвообращение не е било известно на официалната наука, но то си е съществувало от милиони години и хорското невежество не е пречело на тоя процес да върши своята работа. Преди сто години, ако някой бе заявил, че ни ограждат милиарди невидими същества, биха го нарекли луд - микроскопът днес ни казва, че в една хапка понякога поглъщаме милиони от тия същества, за които самите ний сме безконечна не- понятна вселена. Има ли смисъл да се отрича, че в нас се крият още неща, неизвестни на нас самите - тия вечни начала, тънки и ефирни, за които понякога имаме само усет, както проблясъкът на светкавицата - тъй бърз и мигновен? В своята гордост на всезнающи можем всичко да отречем - но от факта, че светът не е знаял допреди столетия закона за гравитацията, не значи, че тоя закон не е действал, или от това, че Птоломей и последователите му са мисли- ли Земята плоска като тепсия - че тя действително е била такава.
Вселената е една загадка - такава и ще си остане. Человекът - също. В тая безконечна планина, във всяко кътче са скрити незнайни съкровища и всяко усилие, всяко копване изнася на белия свят неочаквани хубости, блясъци и слава. Човек се качи по един връх, по-далечен и от най-далечната звезда. Всяка крачка разширява видимия му хоризонт, разкрива красота, вдъхва вяра в далечното, надежда за бъдещето. Докога? Докъде? Така може да се питат само тия, които не са почувствали в себе си своята вечна същина, в които не са заговорили времената, преживени в миналото, не е заживяло Онова, което знае своето начало и няма край в Безконечното, с което се слива.
Обективната истина съществува само за абсолютното - за нас съществуват само относителните. И дотолкова, колкото сме съзнали вечното и абсолютното в себе си самия, можем да се доближим и до първоистината. Само вечност и вечност можат си говори и разбират. Всяка апология на «истината» е едновременно и ограничение. Истината не се доказва - тя се живее или се умира за нея. Действителната стойност на една «истина», на един строй, на едно общество може да се разбере, само като се излезе вън от тях: някъде по- ниско - тогава ще стане една мечта по тях, смятани като идеал; или по-високо - да бъдат схванати като една преживелица или заблуда. Църквата не прави изключение от туй правило. Квасът, с който тя някога е заквасена, е дал нюанс на целия ѝ живот и очертал бъдещето на народите, които тя води. Липсата на светлина се е отразила върху всичките постъпки, жестове, състояния в живота. Напразно биха ни уверявали нейните «глави» и «владици», че я имат - целият им живот и животът на вървящите подире им свидетелстват срещу тях. И нашата цяла съвременна култура се крепи не на непосредствени преживявания, а на авторитети. Людите не живеят с непосредствено доловена умствена светлина, която им дарява природата, а предпочитат отразената. Мисълта им търси готовите форми на изказ - оттам едно дезертиране на здравия человечески смисъл в учените глави. Простият человек, който живее непосредствено с чувствата и преживяванията си, без да има готови умозаключения, е много по-богат в своя ценен душевен живот, отколкото «интелигентния», който се за- доволява с клишираните мнения на вестниците и университетските «авторитети», които знаят толкова много, и които ходят сгърбени, превити под тяжестите на съвременния живот, без да могат да го владеят или управляват. А да знаеш, значи да можеш. Несъмнено има области, в които те знаят нещата и законите положително и ги управляват - но каква незначителна част е всичкото тяхно знание от целия живот! Съвременните доктори откриват хиляди и хиляди болести и ги лекуват. Те се смеят на някогашните ескулапи, които са лекували с пиявиците и пущанието кръв, а не могат да съзрат, че светът изцяло, от техните лекувания има толкова и дори по-малка полза, отколкото от някогашните «хекими». И едните, и другите лекуваха и лекуват кожуха на болния, вместо тялото му - затова са и толкова малки резултатите им. В своите повърхностни разби- рания и отвикването да наблюдават нещата с отворено сърце и очи, повечето от съвременните «учени» схващат най-несъщественото, вънкашната форма, физическото, следствието вместо причината. Готовите формули на мислене, макар и възприемани като научни, със своя автоматизъм убиват вътрешния съзнателен живот - оттам и това множество от съвременни «интелигентни» хора, които може да ви цитират двадесет авторитети по един въпрос, без да са намерили време да се спрат в себе си и да си обяснят явлението непосредствено чрез своите собствени схващания. Несъмнено богатството на наблюдения и факти, събрани от официалната наука, е истинско съкровище за човека - но то има и всичките неудобства на съкровището: попаднало в умни ръце, които гледат на него като на средство за разумно живеене, то е благословия; в ръцете на глупците - непомерна тяжест, която свежда главите, изсушава мозъците, помрачава живота. Погледнете съвременните «учени» и вижте колцина от тях самите е ощастливила тяхната наука. Малкото щастливци са всякога и хора творци, отличаващи се със своя живот, морал и разбирания от околното, защото винаги моралният упадък е съпроводен в края на краищата и с материалния. И тогава виждащите, знаещите една по-висока «истина» от загиващата търсят нови пътища.
Могат ли тези нови пътища да бъдат същите, по които е вървяло старото? - Очевидно - не, защото би имало и същите резултати: ако на края на един мост има пропаст, няма нужда да минаваме излишен път, за да се съборим повторно в нея. Новият път би ли се харесал на старите? - Разбира се, не. Стари мехове се разрушават от ново вино. Старото, по силата на инерцията дори, не може да възприеме новото, защото миналото, минало в навици, душевен живот и схващания ще е тая призма, през която ще се пречупи и всеки нов лъч, за да даде... пак стария образ, усвоен от години. Тук въпросът не е за вечно съществуващия Лъч, винаги единен и еднакъв, а за разнообразните по форма, цвят и състав призми-мирогледи, перспективи, или по-право степени на съзнание, през които Той ще минава.
Могат ли новаторите да бъдат добри за старите? - От само себе си се разбира, че на тоя въпрос положителен отговор е невъзможен. Те са неразривно свързани със старото, то е продукт на тяхната мисъл и живот, това е техният свят - и разрушаването му е и тяхна собствена смърт; когато за новаторите новият свят ще е условие за живота им. Във френската революция аристокрацията крещеше, че загива Франция. И наистина Франция на сеньорите, на замъците, на десятъка, на безправните роби селяни, на абсолютния режим си отиде, за да дойде другата, новата Франция, с други разбирания и с права и облаги от държавния строй, разпределени между повече хора. Тоя повик се вдига днес и за хората, изгонени от руската революция. И за тях загина вече Русия - забравят да добавят, обаче - тяхната Русия, на чокоите и мужиците...
Как се дават истините на людете? Бихме рекли - чрез науката и религията. За да бъде по-право, трябва да ги слеем: чрез вдъхновението, чрез искрицата на вечното заложено в нас, хората, защото и по единия, и по другия път се разкрива все истината, отива се към онзи незнаен връх, в съществуванието на който понякога разумът отказва да вярва, но към когото сърцето не престава никога да се стреми.
Престанало ли е да има вдъхновени люде? Дадените форми на истините не са ли дадени чрез хора всякога? Са ли те съвършени? В съвършеното няма изменение, но в човешкото - винаги! Принципите ни са дадени и те са неизменни, но съдържанието, което сме влагали в тия принципи, и формата, в която са се въплотявали, са се нуждаели винаги от корекция. Католицизъм, православие, протестантизъм, лютеранство, методизъм, квакери - това са само наименования на тия временни корекции, с които людете са се опитвали във всички времена да се приближат стъпка към подножието на кръста, гдето бе разпъната истината.
Но всичките тия, които се явяваха да преоценят състоянието на нещата в църковата, бяха вече увързани по един или друг начин със самата нея и естествено бе, че тая тяхна свръзка тежеше както върху мирогледа им, така и [върху] тяхната дейност. Когато съдията е същевременно и страна в процеса, нему винаги ще му липсва достатъчно обективност да се произнесе справедливо, поне толкова, колкото един външен, незаинтересован, зрител би могъл да го стори. И вследствие това, заинтересовани решения бяха произнасяни толкова векове, че хората забравиха за разпознават истината; фалшивата стока бе продавана тъй дълго, че и вкусът на истинската започна да се забравя...
Но ний имаме даден критерий от Великия Учител, с който твърде лесно се установява фалшивият тон: «По плодовете им ще ги узнаете» - ни казва Той.
И не е ли естествено да се запитаме днес: важна ли е религията в живота ни? Ако не - то напусто са се пролели толкова кърви в миналото, да я защищават, насаждат и пазят. А не е ли и лудост с най-скъпата цена - кръвта, человечеството да си купи безделица? Ако ли пък е важна, и дори нещо повече - по- важна от всичко друго в живота, то логично е да погледнем на целия съвременен живот с всичките му нещастия като неин резултат - неин плод. Не е важно какво е говорено, а що е направено. Ако народите се сблъскват днес, то е от лошото насочване - те си кръстосват пътищата, вместо да вървят успоредно към Абсолютния. Очевидно е, че нещо съществено трябва да липсва, преди всичко - направлението. При тия условия целият сегашен живот е лесно обясним. Раздвоението в душата на религиозните водители - едно да проповядват и друго да живеят, е тласнало вървящите след тях тълпи към тоя хаос, в който нещастията, кървите и сълзите са повече от всичко. Когато главата се колебае - опашката се люшка. Тежко на слепите, които от слепци очакват да им, бъде показан пътят! А действително днес, почти без изключение, в държавите водят слепци. Где е законът на Божествената любов, която християнинът трябва да живее? Дори самите проповедници и свещеници на различните вери и секти, които уж всички общуват непосредствено с Бога, не се чувстват като братя помежду си. Те самите не разбират Вечното и не вярват в безсмъртието си. Инак тия, които имат слънце, биха ли палили свещи, за да се греят на тях, биха ли събирали земни богатства и тъй треперяли за утрешния ден и неговите разноски? Безверници, които се облягат всецяло на материалното, живеящи така, са логични на себе си; но Християните, които постъпват по същия начин, нямат оправдание.
Христос остана за евреите един сектант, който допринесе за пропадане на царството им, понеже раздели мненията и вярата им. За последователите си Той бе философ, учител, пророк, Богочеловек. За книжниците и фарисеите, за властимеющите крепители на старото - син на един дърводелец, скитник от място на място, разрушител на традициите, неуважаващ преданията, закона и старинното, един луд человек, обладан от бесове, който е прибрал подобните на себе си и смущава реда. Що е днес Христос за съвременното общество в действителност? За милионите - едно име, за което си спомнят на Коледа и Великден; за значителна част - един източник за преживяване, сигурен доход; за сравнително твърде малцина - жив Бог, Въплотено слово, път, истина и вечен живот, една неумирающа същина, един принцип във вселената, един могъщ лъч на Бог Отец, който, като литне в световете, ще занесе Неговото благовестие, отвори очите на слепите, нахрани гладните, напои жедните, възкреси мъртвите. Христос - това не е личност, а форма на Божата милост. И в разните времена тя е носила и различни имена. За персите Христос (което ще каже Спасител) е бил Зороастьр; за евреите навремето си – Мойсей*; за индусите - Буда; за мюсюлманите - Мохамед. Всички те са показали пътя, истината и живота на своите народи, в разните времена, за разните раси, по начини, най- пригодни за средата, в която са се явявали. За мохамеданина един е Аллах и Мохамед е Негов пророк. За християнина един е Бог Отец и Негов възлюблен син е Исус Спасителят, чрез Когото ще дойде спасението.
Като малки деца, от хилядолетия ний повтаряме думите на Тоя Спасител, а забравихме, че Той искаше да ги живеем, че Голгота не беше дял личен само Негов, а път, през който трябваше да мине всеки, който искаше да бъде съвършен, за да се слее с Отца си на небето. От зрители на Неговия живот, ний трябваше да станем спътници на Неговите стъпки и ако искахме да имаме дял с Него на небето, трябваше да вкусим и от горчивата Му земна чаша, и от Неговата собствена съдба...
В съвременното християнство, взето изцяло, с всичките му институти, обреди, длъжностни лица и религиозен живот, за един безпристрастен изследовател има много разумни неща за времето си, но и нищо християнско, освен името. Нито формата, нито съдържанието, нито, най-после, принципите, които стоят в основата на всекидневния му живот, имат нещо от това, което някога Спасителят Исус говори и живя - невъзможно противоречие, съществуващо от столетия. Всяко време е имало своите хора, които, чувстващи това раздвоение, тоя нелогизъм, лицемерие и прекрито хищничество под светото име на Христа, са вдигали своя глас. И винаги най-силните и изобличителни думи са били тия на Исуса, казани срещу книжниците и фарисеите, които само името си промениха, но никога не престанаха да съществуват. Някога такива хора ги горяха или измъчваха до смърт; днес ги отлъчват или преследват, като не се скъпят и на клевети. Това, което не може да се отрече, се мъчат поне да го зацапат. И не търсят далече нужната за това кал - достатъчна им е и собствената...
Има мнозина днес, за които държавният строй и институти не са най- добрите възможни, но са най-изгодните. Има и едно грамадно множество, което чувства само тяжестите им. Но когато някой отиде при тия мъченици и им посочи, че сегашният живот може да бъде заменен с други, по-добър, обоснован вече не на изгоди и човешки мъдрувания, а на Божията любов и истина - всичките заинтересувани крещят в един глас, че се руши морал, руши строй, руши църквата.
Кой морал - Христовият ли? Где е приложен той досега?
Кой строй? Установеният върху основите на християнския закон за братството и любовта ли? Где е това благословено кътче на земята?
Коя църква? - Тая, в която няма нищо освен името Христово ли? Христовата църква се не руши и не може да се руши - тя е вечна като самия Спасител, като самия человек, но тя не лежи в тленните каменни храмове, нито в обрядите, установени от хора, нито във формите на свещениците, за които Христос не казва никъде ни дума. Тя има нещо по-съществено от всичко това - тя се корени в душите, които растат, както и телата, само че през векове и векове; в тяхното свършенолетие, когато те ще разберат живота си, миналото и бъдещето - «ще възкръснат», като познаят единия Отец на небето; в тяхната жажда за сливане със своя Първоизточник, израз на която е чувството на Божата любов и общото братство. А днешната църква, нейните водачи и сами себе си изобличават със своите постъпки. Те уж вярват в свободната воля на хората, а разбират само своята свободна воля. Всяко друго, несходно с тяхното, мнение, те таксуват като еретическо, забравящи, че ако Бог е създал Своите деца такива и слънцето грее на всички еднакво, те не трябва да знаят повече от Него. За Бога хората са еднакви - всички са Негови деца - и осемстотинтях милиона будисти, и тристатях милиона християни, и двеста и петдесеттях милиона мюсюлмани, и стотях милиона езичници - за Неговите представители на земята, които уж тълкуват волята Му - би трябвало да бъде същото. Ако Той иска и допуща нещо, те ли ще Го възпрат? Ако някой Го е похулил или заблудил по- малкия си брат - те ли ще Му въздадат? Не е ли Негова милостта, както и въздаянието? А че съвременните държавни проповедници на «Словото Божие» са скъсали отдавна с тоя велик източник на сила и благодат, свидетелствуват преди всичко делата им, собственият им живот, безплодните благословии, които раздават, най-после - самите им лица, които с нищо не напомнят тия на основателите на християнството, поне такива, каквито те самите са ги нарисували по иконостасите си.
А нима Бог е говорил и се откривал само някога в миналото на Своите вдъхновени хора и пророци? Престанал ли е Той днес да говори на Своите чада? Ако не е престанал, защо официалната църкова се противопоставя на всеки, който говори от Неговото име? Или тя по себе си не вярва и на другите? Или трябва да допуснем, че след като води и напътства стадото си през толкова векове, тъй хубаво го подготви, та Бог не може да намери нито един человек, заслужил Божията милост и благословия, нито една душа, достойна да ѝ проговори? Нека си отговорят сами...
Не. - Бог е говорил в миналото, говори и сега. Всяка чиста душа, която живее по Неговите закони, може да разбере думите Му и да възприеме истината Му. Но за това е нужно много чистота и много знание, и повече от всичко - любов; но не тая дребна любов вълча, която се чувства чрез стомаха, а любовта на Исуса, Който, умиращ, може да се моли за убийците си; любовта на слънцето, което еднакво грее на «праведни» и «неправедни»; любовта, най- после, на Отца небесни, Който е всичко създал и всичко търпи като любящ баща.
От две десетилетия близо между нас в България тая любов се благовества. Тя хлопа на всяка врата, която е имала възможността да я чуе, кани всяко сърце, готово да оживее под нейните Божествени лъчи. На мнозина е известен тоя, който благовества това, още повече го знаят само като име, обилно затрупано с клюки, клевети, даже проклятия. Дори няколко книги излязоха да покажат колко е опасно за България неговото учение. Един се не посвени дори катастрофата на Добро поле да препише нему. Едно забравиха всички тия: народите се отказват винаги само от фалиралите си водачи, когато явно виждат, че те ги водят все към пропаст. И ако те се озъртат и търсят днес нови - за това са виновни самите тия, които са ги докарали до тоя хал. Но разбира се, по-лесно е да хвърлиш товара си върху другия, отколкото да признаеш греха си - това е в реда на нещата - сегашният ред на неща, истинността на които именно тоя «еретик» се е решил да оспорва, и то в името на Христа и Неговите думи и живот.
И ако вий, съблазнени от клеветите по неговия адрес или от любопитството, възбудено от пасквилните комедии, гдето автори изнасят платеното си схващание за него, отидете и чуете тихата му реч и видите кротките му очи, вий неволно ще се запитате: где е живял този човек досега, за да е тъй спокойно лицето, тъй благи изразите му, тъй голямо търпението му?
Тих е гласът му, а все пак прониква навсякъде, мирни думите му, а разтърсват издъно и понякога говорят тъй, както самата съвест говори - бавно и неотразимо.
Кой е Дънов? Едно обикновено име допреди години, една загадка днес - и легенда - утре. Ний ще оставим клеветниците да се ровят в живота му и търсят фактите - за нас, едни случайни слушатели, той е несъмнено знаящ человек, който владее себе си, владее и познания, за които малцина и подозират. Трябва да чуете някоя негова беседа, след като сте слушали на наш поп или владика, за да разберете всичката бездна от знания и сила, която ги дели. За него Христос е жив, Той говори и всеки, който има уши, ще Го чуе и разбере. И който Го разбере, ще оживее и възкръсне. А който е разбрал безконечностга на Бога и своя живот, той не може да стои вече в гроба си неподвижен. В Христовото знание гробове няма. Те са само едно условие, чрез което се доказва безсмъртието. Съвременното право, строй, обичай, институт са далеч от Христа, чиито принципи са висшата мъдрост, достъпна человеку, и върху които разумно трябва да се обоснове животът във всичките му разклонения. На съвременния живот не липсват знания, човешка мъдрост и достатъчно богатства, за да бъдат всички щастливи - едно обаче му не достига, и то най-същественото - Божествена любов...
И ето, от двадесетина години казват, този человек говори и разяснява на своите слушатели, тълкува и живее тая любов на дело. И под това влияние тук-там из България се раждат вече малки комунки, на подобие на някогашни- те апостолски, гдето всеки внася и работи колкото може, а получава колкото му трябва - един принцип, въведен във всяко семейство и негова основа. А около него се трупат (по думите на тия, които описват живота му, за да викат общественото мнение срещу него) и евреи, и мюсюлмани, и православни, и католици, и протестанти, професори и доктори, офицери, прости работници, и бивши придворни дами, фабриканти и хора на крайните квартали. Всички те мирно се редят един до други и внимателно слушат словото му. Коя сила владее и примирява толкова противоречиви интереси и на каква почва можаха тия хора да намерят допирни точки, наричащи се братя и сестри, когато вън, в живота, ний всинца сме свидетели, ги разделят тъй много условности и дълбоки пропасти?
Един «писател» нарече тоя необясним за него факт, общението на толкова различни хора, помия, която съвременното общество е изхвърлило там. За един безпристрастен зрител тая помия е по-мирна в своето държане, по-чиста в своите думи и отношения, по-висока в своите стремежи, по-пожертвувателна за бедствията на ближните, по-интелигентна изобщо, отколкото околните - странна помия? Не могат ли нашите свещеници и подобни православовци да превърнат целия ни народ на такава възпитана «помия»? Наистина тогава те биха доказали на дело силата на Божата благодат, която сега всекиму са готови да раздават - срещу заплащане, разбира се.
«Моето учение е учение на Любов, на братство и сестринство, на абсолютна свобода, в която всеки зачита правата на другите. И най-големите са готови да бъдат слуги на малките и слабите. Това е то Божественото учение. Това е казал Христос и това ще говори Христос, който иде сега от горе.» - Така говори Дънов сега, повтарящ думите на Исуса отпреди две хиляди години - нашата църква го намери, че се е самоотлъчил от православието. И тъй си е - ако самият Христос си няма място в нейните обреди и живот - какво ще търсят там тия, които повтарят думите Му и след две хиляди години се мъчат да живеят живота Му? Нашите свещеници и досега не могат или не искат да разберат сякаш, че това, което Исус е направил, е твърде много и твърде велико за человека, но не би имало никаква смисъл за един Бог, на Когото всичко е възможно и Му се покорява по една Негова дума, че животът Му е най-висшият човешки възможен живот и най-низшият Божи - че на Голгота те се сляха в една искра, чрез която Богочеловекът оживя във вечността, за да освети завинаги пътя на следващите след него по-малки братя. А ний се дръпнахме настрана пред страхотното зрелище на Разпятието и се задоволихме да Му кадим само тамян и пеем химни, тъкмо тогава, когато Той ни чака от хилядолетия да Го последваме.
«Гледай човек да бъдеш, обичан от Бога, и ти да Го обичаш; да познаваш всички твои братя и сестри, да ги обичаш и да бъдеш готов да се жертвуваш за тях.»
...«Не да говорите: «братство и равенство», а затвори да има; «да се любим», а да убивате.» (Беседи, 4-та серия, стр. 220).
Знай нещо и го живей, но това да е в хармония с Бога и Неговия син - «Ти не си роден да бъдеш беден, ти не си роден да бъдеш грешен, да бъдеш човек без характер, нито да бъдеш евангелист, нито православен. Ти си роден да бъдеш син Божи, ти си роден да бъдеш человек свободен» (Беседи, 4-та серия, стр. 215).
Знамето на истинската свобода чрез всеобгръщащата Божествена любов е подигнато отново след две хиляди години. Силна и здрава ръка го държи. Словата, казани преди хилядолетия (гледай псалом 82-рий) и повторени от Исуса на преследващите Го свещеници и книжници - И не е ли писано в писанията ви: «И рекох, Богове сте» (Евангелие от Йоана, глава 10, стих 34), - проечават наново не като дума само, а като израз на самосъзнание, което върви по стръмната пътека, чрез която се стига не до Бога Отец - фикция някаква, която плаши хората като страшилище, крияще се в мрак и неизвестност, а до един действителен баща, който е кръвен родител със своите деца, и чието богатство е и тяхно богатство, и чиято мощ е и тяхна мощ - когато умеят да се слеят с Негова- та воля. Бог е жив и Неговото творение е живо. «Проучавайте великата природа, всички велики закони, давайте поощрение на всеки един да мисли, да чувства, не се спъвайте.» (Беседи, 4-та серия, стр. 202). «И тъй, впрегнете ума на. работа, четете, мислете, любете - не мене - себе си, мъжа си. Една жена, която е жена, да люби мъжа си и мъжът да люби жена си, но не да се захласвате, защото захласванието не е любов. Хармонично да любите, дом с дом да се любите, общество с общество.» (Същата страница.)
«Духът Божи работи последователно. Невежата, и християнин да е, пак си е невежа. Тия недостатъци Духът няма да ги отмахне отведнъж. Изисква се нещо сериозно, размишление се иска. Трябва да работиш над себе си, съзнателно да работиш. Как размишлявате вие? Вашите съзерцания не трябва да бъдат както индуските съзерцания. Всеки ден може да съзерцавате. Първото нещо, което трябва да спазвате, е: тия ваши умове, да ги турите на работа и да не критикувате никого. Ако искате да се развивате, вашият ум не трябва да бъде като червей. В себе си, във вашата душа трябва да бъдете тъй снизходителни към хората, както към себе си. Но бъдете последователни: мислете за другите тъй, както за себе си» (Беседи IV, стр. 199).
«Щастливи ли сте били досега? - пита той своите слушатели. - Онези, които са щастливи, не прилагайте мойто учение. Но онези, на които домовете не са щастливи, приложете моето учение, и животът ви ще се подобри.» (Беседи, серия IV, стр. 196.)
Какво иска тоя човек от своите слушатели? - Той го казва: «И във всичките си беседи аз имам за цел да ви накарам да мислите и да любите.» (Бесе- ди, серия IV, стр. 189)
Да мислят, сиреч да видят нещата в тяхната действителна стойност, преценени от голямата висота на Голгота - пред очите на вечността, която гледа оттам, всичкото наше изглежда дребно, нелогично, детинско...
«Учени хора има, външните учени хора, като обърнат ония крила горе, аеропланите и ония супердреднаути, в един час могат да пометат един град, като хвърлят шрапнели, по-дълги от един метър, после ония бръмчила отгоре спущат бомбичките много майсторски. Тия учени имат знания, но съвременните хора знаят само да разрушават. Те нямат това велико изкуство, да градят. И съвременната култура от осем хиляди години насам е култура само на разрушение. И ако някой оспорва това, ще кажа: покажете ми един град, който е направен преди хиляди години и да е останал здрав, или един човек, който от няколко хиляди години да не е умрял. И такава една култура, че земята е пълна само с кости и лицето ѝ е пълно само с развалени градове. Имате една култура на вечно разрушение, която гради и разрушава. Защо? Не че тя е лоша, тя приготовлява света за нещо по-велико.» (Беседи, серия IV, стр. 191) «Туй, дето казват: «светът да се оправи, народите да се оправят» - това са метафизически фрази. Какво нещо е един народ? Един народ, това е една семка развита - един човек, развит в своята голяма форма. Следователно, какъвто си ти в семката, т.е. в началото, такъв ще бъдеш и в края. Един народ е краят на един човек, и следователно този народ е създаден за човека, за да се види какъв е той; и ако вие, българите, искате да се знаете какви сте, какъв е народът ви, погледнете на всекиго отделно, той е първоначалният индивид.»
«Нас не ни интересуват народите, нас даже и човечеството не ни интересува, нас ни интересува Словото Божие, нас ни интересува чисто Божественото. Цялото человечество - това си ти!» (Беседи, серия IV, стр. 182)
Слушащите тия думи тръпнат от важността и значението на индивида, на всеки един, за голямата стойност на отделния камък при общия градеж. Целият свят си ти - бъди человек, бъди частица от голямото незнайно, стреми се към Него, препълни се от Неговата любов и тогава за Сина всичко ще е възможно, както е и за Бащата! Исусовите думи, казани преди две хилядолетия, оживяват в неговата уста. Целият вътрешен живот на тогавашния и сегашния человек се възсъздават пред очите на слушателя, добиват смисъл, стават ясни. Започва се преживяването - оттам началото на съзнателния живот чрез мислите и принципите на Исуса. Дънов като че ли хваща слушателя и го дига в една замайваща височина, отгдето миналото и сегашното се доближават, като да ги не делят десетки столетия. Голгота се ясно изправя, Исус оживява и думите Му заехтяват през тъмнотата на времето, като току-що да са казани. Истината намира думи и изказ, пътят се очертава, животът от мъчение и безмислица става неминуемо стъпало към усъвършенстванието на вечното в нас, искрата Божия, таяща се в душата на всяка твар. Могат ли слушателите, при тоя безконечен простор, който им се очертава, да живеят с дреболиите на всекидневния живот? Могат ли изкуствените граници на вековните наслоения, няма- щи нищо общо с Истината, която освобождава, да възпрат пламтящите души на тия, които имат уши и искат да слушат? Не, разбира се. Обществено положение, религия, пол - всичко това са условности, само облекло на вечната същина, която действително живее в нас. Самосъзнали развитието си души, пробудилите се, независимо от дрехите, които носят в момента, всички се явя- ват на призива за работа върху себе си за добиване познания, които ще облекчат живота; работа за помощ на близкия, защото словата Исусови са вечни принципи в природата, които, разбрани и схванати, засягат и обхващат всички области на человеческото знание, като оттикват границите им до безконечността.
Пътят, който е минат веднъж от богочеловеците, съществува, може и трябва да бъде минат от всички. «Бъдете съвършени като Отца си на небесата.» С думите на Исуса, с подражание на Неговия чист и разумен живот, Дънов се мъчи да убеди слушателите си, че между пропастта на хилядолетията, които делят хората от Голгота и небето до днес, може да бъде хвърлен наново мост, по който да минат достойните и отидат при своя Небесен Баща. С проницателност, която учудва, той разбира законите и ги чете във вечната книга на вселената. Един просветен ум, наблюдаващ земните предмети и явления, и да не би имал никакво понятие за тежината като сила, би я прочел по самите форми на предметите, би схванал законите ѝ по явленията, ставащи пред очите му. Едно възвишено съзнание, вдигнато да почувства и види нещата от височината на своята безконечна същина, не може освен да мисли поне с най-малките мисли на Исуса, да разбере думите Му и вътрешните причини, които са Го заставили така да говори. Природните или Божите закони са написани във всички същества, във всички предмети и вселени - защото те, в своята съвкупност, са качества на Бога, в Когото живеем и се движим и няма момент, в който те да не ни въздействат и не се отпечатват върху нас и околното. И достатъчно е да имаш уши, за да чуеш и очи, за да видиш. Тогава всичко става естествено, а мъдростта и знанието - присъщи качества, заедно с голямата Божествена любов, която сега человеците напипват по части като слепци и я наричат: «всемирна гравитация», «сцепление», «химическо сродство», «любов», «симпатия» - много имена на една само същност - качество, с които человечеството, зърнало Първичният лъч от прозорците на своя тленен затвор, е накичило своята «наука».
С вдъхновени думи на истински виждащ в далечината на миналото человек, Дънов разкрива на своите най-разнообразни слушатели същността на света, законите, които го управляват, сиреч Бога. Някои от тях, расли в мъките на живота, в безнадеждието и липсата на духовна перспектива на съвременния материалистичен живот, поглъщат жадно словата му. Други, изпили до дъно разочарованията на суетата, усещат струите на надеждата да ги облъхват; трети, работили изключително чрез мозъка си и достигнали до неразрешимите въпроси за съвременната наука, със затаен дъх ловят думите му, които дигат було- то на незнайното и разкриват неограничени простори за изследвания и знания. И всичко това е обвито с една атмосфера на любов, която обгръща всичко, разбира всичко, прощава всичко. В неговите уста и думите, обикновените всекидневни думи, добиват дълбок смисъл, когато ги погледнете от височина- та, на която ви е увлякъл. Трябва да го чуете веднъж и да проследите как думи- те му ще се отекнат в душата ви, за да разберете тия жадни за истината разно- образни хора, които се трупат около него от всички народности, от всички вери, от всички краища. Някои от тях, наивни в своята измъчена душа, удивени от неговото всезнание, неизчерпаем океан, пред който те се губят, чакат всеки момент да станат чудеса, да се разкрият тайните на небесата, да се види Бог; други, сдържани, проучват и мълчат - трупащи богатството на знанието и мъдростта, за да ги приложат в новия живот, отделните единици на които тепърва се формират-живо т по принципите на Спасителя Исуса, живот по принципите на разумната жива природа, чрез която Бог ни изявява Своите закони. Но да се схванат тия закони се иска чистота, нечовешка чистота в мисли, чувства и дела - защото само през чисто може да мине чистото. И слушащ говоренето му и гледащ живота му, понякога на страничния человек се струва, че това е един висок връх, спуснат отвесно от всички страни, без ни едно междинно стъпало около му. Като че ли никой от слушателите съзнателно не е дорасъл да крачи след стъпките му на оная шеметна висота, гдето ги води неговото знание и интуиция. Оттам и несполучливите опити да бъде разбран изцяло от тях или от нас, които го гледаме отстрани от любопитство, било най-после от тия, кои- то отиват, за да открият прицелни точки за своите клеветнически стрели. Приживе той има съдбата на свръхчовеците - да го отричат и своят мнозина и различни хора, виждащи в него ту своята антитеза, ту пък в една негова незначителна частица - целия свой мироглед и оттам - да го мислят, че е тъкмо като тях самите. И тогава собственото си противоречие те приписват нему и собствените си качества виждат в неговите дела. Още веднъж старата истина, че всеки съди за другия по себе си, получава лишно доказателство. Водачите на нашата църква, за които всички хора би трябвало да бъдат братя - и само братя - дори и когато им са врагове, не можаха да открият нищо добро в учени- ето му. Те са се отдалечили толкова много от Христа, че са забравили думите Му и са готови да провъзгласят всеки за еретик, който им ги припомни, повтори и настои да се живеят, или сам живее. И когато го осъждат, те не говорят за принципите на Исуса, а за своите догми, икони, обреди и форми; като че ли нашата църква не лежи върху Христа, а върху тия человечески, следователно изменими винаги неща. И когато народите им изнемогваха в нещастията си, те се безпокоят повече за дрехите, външното, несъщественото, отколкото за самите хора. Това е нелогично - и все пак то е една действителност.
Със своя живот и учение Дънов според нас не руши нищо - той само работи и вдига факела, да се види същинското положение на нещата. И тогава неговите думи изобличават неволно всички тия, които се идентифицират със строя, църковата и морала, не защото последните са това, което Исус е говорил и донел на хората, а само защото са морал и институти на нашето минало, като забравят такива, че и детинството е наше минало и все пак никой не можа да остане дете през целия си живот. «Истината» не е достатъчна само да се говори, тя трябва да се посее, т.е. да се живее и по плода ѝ да се познае доколко тя е истина. Нашата църква има свой плод, достатъчно видим за всички - но отрича възможността и правото на други да сее. Тя, в лицето на своите висши
«пастири», хвърля анатема на «еретиците», а след туй разгръща Евангелието и чете на същите слушатели: «Любете враговете си» - едно такова противоречие, което никакъв съзнателен живот, който е свикнал да си дава отчет за думите и делата, не може да издържи. При такова положение на нещата, когато моралът в цяла Европа се разклати, когато егоизмът, накичен или не с етикета «свещен», тласна человечеството по кървавите полета, разсипа милиарди и разплака милиони, ръководени от своите пастири и благославяни от свещениците си, чудно ли е, че обществото навсякъде, а също и в България, започва да туря на преоценка своите ценности; че се явяват смели хора, които им напомнят забравените истини и вечните закони на нашия «Татко небесен», комуто всеки ден ломотим набързо молитви между две престъпления?
И нашият «ред» на нещата е тъй далечен от Тоя, с името на Когото се кичим, че достатъчно е да настои някой за изпълнението на думите Му, за да мине в очите на съвременниците си за анархист, еретик - и какво ли не още, но в никой случай - за християнин. И това е много естествено. Ако се признае един подобен на Дънов за християнин, с неговия живот и това, което проповядва и учи, тогава неволно би се запитал всеки: Ами нашето «християнство» що е? На какво се обосновават нашият морал, църкова и строй - освен на предания и езически закони?
Няколкото цитати, които взехме наслуки от беседите му, достатъчно ясно характеризират гледа на Дънова върху целия съвременен живот. Според него най-важното е человек да мисли и обича с велика Божествена любов - всичкото останало ще дойде от само себе си. Но и мисълта му трябва да бъде акт на едно самосъзнание, както и любовта му. Подсъзнанието, съзнанието, самосъзнанието и свръхсъзнанието са етапите, през които минава и ще мине всеки човек. И от всяко стъпало ще съзре истината, ще разбере пътя, ще зажи- вее живота. И много, много от сегашното в неговите очи ще добие друг вид, гробът ще бъде отхлупен, всичките несъществени форми на нашето битие ще останат като ненужни в него, а другото ще се устреми към новия живот, в който големите ще служат на малките не по принуждение и не по дълг, а с радост.
Красотата на тоя нов живот е тъй величествена, че само при възвестяването ѝ Иерихонските стени на старото се рушат от само себе си. Дънов ли е крив за това? Ний не искаме да ставаме съдници в случая, но на всеки безпристрастен зрител, който си даде малко грижа да чуе едната и другата страна, става явно, че и тук, както и някога преди хиляди години, както и много пъти оттогава в историята на християнизма, на едната страна стои рутината, преданието, кълнящо се в златото на олтаря, а отричащо самия храм; стои наслой- ката от думи и разбирания на заинтересувани, за които църквата и понастоящем е доходен източник за живот - и чистия усет на една възвишена душа, която е разбрала думите на Исуса, мъчи се да ги живее и да научи другите да живеят; която иска мечтите да станат действителност, която вярва и знае, че те могат да станат действителност.
За мнозина дори, които вървят след него от години, той е «спасител». И те са прави. Нима ний не наричаме доктора, който ни е отървал от тежка болест, или хвърлилия се да ни извади из реката, когато се давим, спасители?
За тия, които Дънов е спасил от пороци със своето слово и вдъхнал надежда за нов живот, той е спасител.
И за тия, които чрез него разбраха безкрайността на вселената и любовта Божия - той е спасител!
И за тия, които започнаха да се радват на света, след като бяха тъгували цял живот - той е спасител!
Има души гладни нахранени, има души жедни напоени, има слепи прогледнали - е ли той спасител за тях?...
Бог се изявява чрез частицата нетленно в человека, във всеки человек. И всеки, който може да помогне другиму и облекчи безкористно страданието на близкия си, с какво и да е, е изпълнил само волята Божия. - И това ли се вменява в грях на Дънова?
Него обвиняват охотно и за греховете на всекиго, който, случайно или не, се е прилепил при него, като че ли той е създал цялото му минало, прекарано в «православие», проявление на което са всичките му отрицателни качества сега! Понякога се иска човеку, четящ печатните клевети на тия, които виждат сламката в очите на брата си, а гредата в свойте не чувстват, да се запита: Толкова ли е важно за България съществуванието на един шарлатанин (както е нарекъл в печата един от православните християни Дънова), та църквата се безпокои за него повече, отколкото за петдесеттях хиляди апаши, които пълнят затворите и улиците ни, десятките хиляди нещастници, които подлагат телата си, за да изкарват насъщния си хляб, сто петдесеттях хиляди инвалиди, които тръгнаха с попска благословия на бойните полета, гдето оставиха другари и собствените си ръце и крака; стотях хиляди вдовици и невръстни сираци, които протягат ръце за милост и чакат подаяния, защото няма кой да им даде работа и подслон; стотиците учени, доктори и професори, които гордо твърдят, че в тяхната наука няма място за «хипотезата Бог».
Изглежда, че Дънов е по-важен. И те имат право. Той говори какви трябва да бъдат тия, които не само споменуват Исусовото име и думи, а и живеят принципите Му. Той рисува новия живот на щастие в хармония с тия Божествени закони - а в тоя нов живот няма доходи само от споменуванието на Христовото име...
От друга страна, и разбиранието на това учение изисква знание, самовдълбявание, наблюдение, една душевна еволюция, която не всеки може да има - оттам и идейната реакция, която то среща в някои кръгове. Многото страдали, люшканите от живота, изнемогващите под ударите или тяжестите му, имат най-достъпни души, защото са разбрали суетата на временното. Само гладните са търсили винаги храната. Ситите и доволните са гледали винаги да запазят своето доволство и «ред», който им е позволявал съществуването на това
«щастие». И днес, когато доволните или затварящите съзнателно очите си пред фалшивостта на тоя строй, семейство и общество, осъждат Дънова, че иска да наруши тяхното спокойствие и благатен «ред», безпристрастният зрител би могъл да ги запита: От името Христово ли го съдите, или от своето собствено? Ако е от името Христово, къде са вашите дела, но истински християнски дела, кои- то ви позволяват да говорите от Негово име? Ако ли говорите само от вашето име, с какво ще докажете, че сте по-прави? С насилието и клеветата ли? Нима миналите две хиляди години не ви научиха, че Голготата е само преддверието на безсмъртието? Вий сте умни, твърде умни, за да повярвате в «глупостите» на един «лъжеучител» и «шарлатанин», но защо се тогава безпокоите тъй много? Забравихте ли какво каза някога преди векове Гамалил:
- Ако това учение е лъжливо, то ще загине от само себе си - защо се тревожите? - а ако е от Бога - всуе се тревожите!... Вместо да спорите и клеветите - не е ли по-добре да заработите, «отци»** наши църковни? И когато вашите градини родят нещо по-друго, отколкото сълзи, нещастия и смърт, каквото досега са давали - всички «самоотлъчили» сами ще се върнат при вас - кой би бягал от доброто? Да вървиш с народа си и времето е достойнство на всеки интелигентен человек, но да вървиш с Исуса Христа е една необходимост, без изпълнението на която всеки, носещ името Христово, върши фалшификация. Време е вече натрупаният през вековете товар под общото име «Християнство» да се разрови и само истинското, нечовешкото, дадено ни с Новия Завет, да бъде турено в основата на хората в сърцата им, където е истинската църква, да се заживее християнството! Сигурно при това ще трябва да се простим и с много, което ний самите, за хатър на интереси или поради невежество и угодничество, сме трупали под закрилата на Божественото име. Но що значи нашето, дребното, тленното пред Истинското и Вечното; ако ний действително вярваме в него? Времето на думите мина вече - сега животът иска дела. И този, който ще може да му ги даде - ще бъде слушан и ще води - всичко останало или ще разбере Истината и възкръсне, или ще остане една хубаво варосана гробница, в която има само кости и смрад.
Само Божата Истина е Истина!
________________________
* Гледай «Деяния Апостолски», гл. 3, ст. 22: «Мойсей каза за Христа: «Пророк като Мене - нищо повече!» (Второзаконие, гл. 18, ст. 15) (бел. а.)
** «Един е вашият Отец горе на небето.» (Евангелие от Матея, Гл. 23). (бел. а.).
