14. Макрокосмични песни

(в. „Братство", бр. 144, 22.XII.1935 г., с. 1, 3)

14.1. Вдъхновение

Изобилна радост се сипе с пълни шепи върху майката земя.

Блестящи, усмихнати слънчеви лъчи пълнят, напояват въздуха с кристал­на свежест.

Няма вчера и няма утре. Всичко е само усмихнато „днес", което безгриж­но тананика. -

Душата се възправя над дреболиите на живота и поема с пълна сила топъл вятър, напоен с много светлина и с много радост.

Тя се издига на пръсти и целува собствения си кръст.

14.2. Реалността

Когато дреболиите затихват и техните спомени се разнесат като сенките на облаците по житните полета, излиза реалността на моя живот и прозвучава с пълна сила в сърцето.

То отеква в дълбините си предвечната песен на всемира и се радва.

Преодолените несгоди са му придали мекота, а надеждата и вдъхновени­ето са го окрилили с устрем и радост.

14.3. Животът

Тече животът: могъщо всеобхватно движение, което раздухва пламъците по слънцата и ги кара да заливат с животворящи лъчи безмерното простран­ство.

Тече животът, велик и многообразен: тук еднодневка, там многовековен дъб, в чиито клони пеят хорове от птички, тук дете, което се кичи с цветя - и то самото едно прекрасно цвете, - там белобрад старец, сраснал се с принципи­те на живота и вече смогнал да им се усмихне.

Тече животът - сребърно сияние, което блика из дълбините на незнайно­то начало, към неподозирана цел, готов [да] целуне срещаните по пътя несгоди.

14.4. Звезди

Трептят звезди: бездна от светове.

Океан от пространство, време и благоволение.

Всред океана на неизмеримото пространство се носи и нашият малък кораб.

Плискат о него ласките на звездите и вълните на времето; век след век.

И от неговата куверта, аз, блуждаещ пътник, гледам океана и тръпна пред неговото величие.

Ние всички, непознаващи сами себе си странници от забравен към неиз­вестен бряг.

Трептят звезди: бездна от светове.

През тиха нощ един разсънен странник стои на кувертата на кораба и се вслушва в шепота на бездните, в които невидим хор повтаря: алилуя, алилуя, алилуя.

14.5. Неизменното

Над тревожната игра на живота бди едно неизменно усмихнато съзна­ние.

Милионите векове минават като мигове, а на неговото гладко чело, както по повърхността на океана, по която бразди лодка, не остава никаква следа.

В прегръдката на неизмеримото пространство, уютно сгушени, дремят светове: чудни, непознати нам светове.

Палят се звезди, озарени от Неговата усмивка и отново гаснат, докосна­ти от Неговия пръст.

И вечен си остава нашият непреодолим стремеж към Него и тихата пе­сен на Неговата усмивка, която е единственото истинско благословение на земята.

Орион