От сутрин до вечер на ул. „Опълченска" 66 се движеха хора в една необикновена върволица. Всеки дойде по някаква нужда и иска среща с Учителя. Там имаше сестри, които ги посрещаха и ги настаняваха или в трапезарията, а при хубаво време отвън на пейките и те чакаха кога ще бъдат приети от Учителя. Можеше някои да чакат с часове и да не бъде приет от Учителя. Понякога може да чака и няколко дни. А кога ще бъде приет, това го решаваше Учителят. За всеки имаше определено време и то се определяше вътре в човека. Там беше неговият часовник. Учителят не може да те приеме, ако твоят вътрешен часовник и твоите стрелки на умът и сърцето не са застанали точно на онзи час и минута когато е твоето време. Някои биваха приемани веднага. Затова тази върволица от хора беше необикновена. А да се посрещнат толкова много хора трябваше и домашни помощници. Освен леля Гина там беше и сестра Янакиева, която се грижеше за кухнята и неизменната Василка Иванова. Понякога идваха и гости от провинцията и те приспиваха в приземния етаж при Василка. Така веднъж идва една сестра Еленка Цочева от Айтос. Вечерта след като Василка е приключила с разтребването на къщата дошло време и за сладки приказки. А за сладките приказки няма определено време. То се разтегля с часове. Както си приказвали сладко, сладко, изведнъж пред тях застава Учителят и държи в ръцете си една чиния с ябълки. Те се стресват, уп-лашват се в момента, как така Учителят се явява при тях, но поемат ябълките от Него, за да си похапнат. Учителят казал: „Една малка почерпушка!" Изведнъж Учителят изчезнал внезапно и пред очите им, така както се бил и появил. А Елена Цочева запитва Василка: „Ама ти не заключи ли вратата?" „Охо-о заключих я и можеш да провериш". Василка се засмива загадъчно. Стават двете, проверяват вратата и виждат, че тя е заключена. Сядат, оглеждат се и разбират, че Учителят е дошъл по някакъв друг начин, необикновен за тях и непонятен. Но те ядат ябълките и това е доказателство, че Учителят действително е бил при тях. Изяждат по една ябълка и таман решават да изядат още по една и Учителят отново се явява пред тях и държи чиния с портокали. Продумва: „Още една почерпушка за сестрите". Той отново изчезва и те веднага стават и отиват да проверят дали е заключена вратата. А тя отново е заключена? Изяждат по един портокал и след малко Учителят се явява за трети път пред тях и им поднася чиния с мед, с две лъжички да си засладят накрая. „Още една почерпушка за вас". После се усмихва и тихичко казва: „Това, което видяхте сега, то е за вас и няма да го разказвате за сега. Ще го разкажете след години". Минаха години и днес ние го изнасяме за учениците от вътрешната Школа, а не за онези, които търсят чудеса под път и над път.
