Животът ни на Рила потече спокойно за известно време, по инерцията, която бяхме получили от времето на Учителя. Така в същия стил протекоха и следващите няколко години. Годината обаче през 1949 ще остане паметна в живота ни на Рила. За мене събитието, което преживяхме през тази година и което приех като злокобно знамение, остави неизлечими следи в душата ми.
Хилядо деветстотин и четиридесет и девета година и през нея бавно но сигурно настъпваше, топлото и ведро лято. Отново сме в приятно, пълно с радост и очакване оживление за Рила. В средата на месец юли, багажи, хора, продукти, всичко е вече горе. Лагерът е устроен и заживя своя приказен живот. Спокойно течаха дните в този чуден, пълен със светлина и стремеж към чистота живот. Дойде и 19 август, първият съборен ден останал по традиция, още от времето на Учителя. Още в зори, гъсти плътни облаци покриха небето, облаци наредени като люспите на някакво допотопно чудовище. Изправен до кухнята, тревожно гледах все по-бързо притъмняващото небе. Потънал в тревога, замислен, някой ме побутна по рамото, беше брат Михаил Влаевски и сподели: „Николай, виждаш ли тези облаци, посочвайки към тях, те показват, голяма, страшна депресия, дъжд, студ, вятър, сняг. Познавах Михаил, този симпатичен наш брат, художник и фотограф по професия и знаех, че е добър метеоролог. Но не като човек чел и учил дебелите книги по тази дисциплина, а като практикант. От дълги наблюдения, а художниците са наблюдателни хора. Той си беше направил правилни изводи за промените на времето от облаците, вятъра, неговата посока и скорост, и още по много други признаци, които само той си знаеше. Изслушах го с внимание, но... В такива тревожни моменти, оставах напрегнат и готов да реагирам срещу всяка изненада, която дойде. Малко след това заваля дъжд, валя през целия ден и през нощта. На сутринта поспря, направихме голям огън на площадчето пред кухнята. Хижата, която сега има там, не беше още построена. Този голям огън направихме, за да могат братята и сестрите и най-вече децата, да се изсушат и затоплят, тъй като всичко беше подгизнало от вода. Облаците, обаче все така мрачни и зловещи седяха над нас. Привечер духна студен вятър, стана студено и още през нощта започна да вали сняг. Сутринта мокрият сняг, на големи парцали застилаше вече земята. Запалихме в кухнята с усилия огъня, тъй като всичко беше мокро. Не след дълго чайниците кипнаха, горещата вода - първата помощ беше налице. Конярите, които бяха там с конете си, като видяха обилно падащия сняг, подбраха конете си и побягнаха още в зори. Разбрах, че се намираме пред тежки изпитания и затова след като раздадохме горещата вода за чай, съобщих с висок глас: „Слабите и по-възрастните братя и сестри да се приготвят и придружени от млади и силни, добре познаващи пътя, да си слезнат било през Сепарева баня, било през Говедарци". Слезнаха някои, брат Боян с болният крак не се съгласи и остана. С конете да слезнат, беше невъзможно. Кални, хлъзкави пътеки, мокри коне и самари, сняг, вятър, виелица пък и те конярите и конете си бяха отишли.
Снегът продължаваше да вали и ставаше все по-студено. Очакванията ни, че ще престане и някак времето ще се оправи не се оправдаха. Всички се прибрахме в палатките си. Останаха дежурните в кухнята, за да приготвят нещо за обед. Към обед, дойде при мене Борис Николов. Споделих с него, че засега не може да се предприеме нищо докато не престане снега, пък е вече късно за изпълнението на някакво по-сериозно решение. Преди да се разделим той подхвана: „Ти знаеш ли какъв сън сънувах нощес? За да ти го разправя дойдох най-вече. Сънувам, че се намираме група приятели в една постройка. Поглеждам навън и виждам, че към нас връхлита мътен порой, буйна мътна вода, тя дойде около постройката и все повече и повече се усилваше. Прииждаше с голяма сила мътният порой. Постройката се клатеше, тресеше, но устоя, не се събори. Цял бях обзет от тревога и се събудих". Поприказвахме още нещо и се разделихме. Идваха след това някои да питат какво да се прави, казах им всеки да се прибере в палатката си, да се загърне в топли дрехи и да чака до утре, сега е късно и нищо не може да се предприеме. А снегът продължаваше да вали. По-юначни братя и сестри обикаляха палатките и помагаха, ако имаше нужда за нещо. До вечерта снега наваля не по-малко от половин метър. При стъмване се прибрах в палатката си и уморен бързо съм заспал. Събуждам се някъде към три часа през нощта. Облякох се и излезнах от палатката. Снегът беше престанал, но духаше не много силен, но леден вятър, от който се бяха образували значителни преспи. Тръгнах към кухнята и с мъка изгазих преспите дотам. Влезнах, запалих клечка кибрит. Две светли точки блеснаха недалеч от мене. Запалих фенера, който имаше там и що да видя. Едно черно агне, цялото черно, с малки остри рогца на главата си, беше се свило на кълбо точно върху огнището и много мило ме гледаше. Погледнах го погалих го и го запитах: Откъде си дошло, кога и в такова време, как можа да дойдеш дотука и при това само, как път точно тука, където намираш своето спасение, къда са другите ти другарчета? Ти не си било само в планината?" Порои от въпроси, но то милото с навлажнени очички ме гледаше и искаше да ми каже: „Наклади огъня, свърши си работата и после ще приказваме". Прегърнах го и внимателно го отместих от огнището. Да се запали огъня с мокрите и затрупани от снега дърва, беше сериозна задача. И загрижено погледа ми зашари из малката кухничка търсейки някакво улеснение. В един ъгъл на каменната стена, с която беше оградена тя, гледам лъсна пред очите ми бидончето, за което веднага си спомних. Преди да тръгнем този път за Рила, една сестра много любезно ми каза: „Имам едно бидонче с няколко литра газ, да го взема ли за Рила? Може би ще потрябва?" „Разбира се сестра" - казах аз. А по това време по магазините нямаше газ за горене. Тя го донесе и го сложихме в общия братски багаж. В голямата си залисия бях забравил за него. И сега това бидонче, някак с радостен глас викаше: „Ето ме, не се тревожи, работата ще бъде свършена, спасението е тука". Какво нещо са ценностите в този свят. Много такива в обикновеният ни живот с невнимание и често дори и с презрение се отнасяме към тях. Газ, кой я поглеждаше, една вонеща, неприятна, мазна течност, като полепне по тебе не можеш да я измиеш, а сега бях готов от радост да я разцелувам. Грабнах бидона, беше пълен непобутнат. Някой го беше сложил там и така си стоеше, просто за да дочака този напрегнат момент. Дървата бяха затрупани със сняг, но това вече не беше така сериозно. С крака и ръце можах да разчистя снега, улових и измъкнах няколко щайги и кафези, с които пренасяхме хляба и продуктите, строших ги с крака и ръце, и ето първите дърва за огъня бяха вече готови. Наредени в широкото огнище, заляни обилно със скъпоценната вече газ, клечка кибрит и благодатният огън, тази Божествена частица от Слънцето лумна пред мене. Какво велико нещо, каква благодат, какво разположение внася и носи той. Затоплих се и се ободрих. Агънцето и то се оживи, и весело взе да се озръща. Още малко усилия и брадвата ми беше в ръцете. Насякох и отрупах огнището с дърва върху пламналите вече дъсчици. Сега вода за Чайниците. Да се отиде до чешмичката при все още тъмното време и най-вече при този сняг и преспи, беше невъзможно. Този път приятелите ще пият чай от езерната вода, тя не е мръсна реших аз. Грабнах чайниците и полетях към езерото. Но докато изгазя преспите на отиване и връщане макар, че не беше много далеч, капнах от умора, но и това беше разрешено. Сложих ги на огнището и седнах да почина.
Погледнах агънцето. То милото, седеше доволно вече ободрено от приятната топлина. Е, кажи сега, обръщайки се към него, като започнах със същите въпроси от преди. „От Бъбрека, горното езеро, ти го знаеш, там около него пасеше цялото стадо. Но като заваля и стана студено, пък и виелица връхлетя подкараха ни надолу. Аз се обърках във виелицата, беше страшно, загубих стадото и клюмнах глава. Но някаква надеждица ме обзе, вдигнах глава и гледам Господ пред мене. Върви, върви подхвана Той, върви подир Мене, ти ще отидеш там при твоите братя и сестри, при второто езеро, ти си тяхно братче, нищо че си така облечен. Тръгнах, да знаеш колко трудно беше, изхленчи агънцето, сняг, преспи, камъни, ако не беше Господ да ме води, тъй щях да си остана някъде във виелицата из тези камънаци погребано в снега. Ти после ще видиш колко много са останали из планината, паднали и загинали и то големи говеда, хем какви са те силни, големи, здрави, а не като мене мънички и слабички. Дойдох, дойдох най-после измръзнало, намерих топлото огнище и легнах на него и се затоплих. Заспало съм и се събудих, когато ти дойде. Вижда ли ме - цялото съм черно и с рогца на главата, като дявол. Но аз не съм такъв, аз съм ваше братче от братството, вътре съм бяло. Ти не разбираш ли всичко това? Хем уж си чел дебели книги и мислиш, че много знаеш, а простички работи не можеш да разбереш. Великите неща имат прост израз. Господ с много дребни на вид неща, незначителни на пръв поглед говори за големите истини. Разбери сега - това огнище, на което бях легнал ще запустее. Тази депресия, точно през съборните дни, сънят на твоят брат Борис и моето идване тук, говорят все за едно и също. Тежки, много тежки времена идват за нас и нашето общество. Тормоз, преследване, гонение, ликвидирване". Разбрах, че ми говори не агнето, а онзи който беше го довел. Гледах агънцето, това мило наше братче, потънало в скръб и мъка, сълзи пробляснаха в очичките му, пък и моите не останаха назад. Чайниците закипяха и аз станах. Навън беше се вече развидело. Палатките, само като снежни купища седяха пред мене. Да се остане при това положение повече беше невъзможно, реших в себе си аз. Изправих се и извиках с висок глас: „Внимание, чаят е готов, всеки може да дойде да си вземе. След закуска, всички да си стегнат багажите в денкове и вързопи, удобни за товарене на коне и да се приготвят за път, като всеки си вземе по малко храна. Багажите ще останат тук, докато времето се оправи и конете дойдат да го вземат. Тръгването на хората ще стане днес, най-късно в девет или девет и половина часа. Нека веднага дойде брат Гради", извиках още по-силно аз. Само след минутки, грамадната фигура на този брат беше пред мене. „Граде, казах му аз, ти си във връзка с колите в Самоков. Закуси набързо и веднага тръгва за натам. Там ще обясниш случаят и ще настояваш най-късно в два часа след обед, колите за хората да бъдат при хижа „Вада". Само след броени минути, мина покрай мене с ведра усмивка гиганта, който бързо крачеше с крачки от метър-два, към първото езеро на път за Самоков. Гради беше здрав човек в изпълнението на задачите. На него можеше да се разчита всякога.
Лагерът се оживи. Надойдоха за чай и допълнителни сведения, уточняване на ред подробности. От тези, които шареха из дълбокият сняг, видях, че доста от тях, бяха с най-обикновени гуменки, а други с лоши обуща. В този сняг по дългия път, краката им биха се намокрили и измръзнали. Трябваше да се направи нещо, да се вземат ефикасни мерки срещу това. Съобразих, че разполагаме с два грамадни бризента. Помолих няколко братя и извадихме бризентите, нарязахме ги на парчета и ивици и ги раздадохме на всички, които не бяха подготвени с обуща за такъв сняг. Като наредих, върху обущата и гуменките, които имаха на краката си да ги увият с парчетата бризент и ги притегнат с ивиците, тъй както селяните си увиват навущата. Тъй увитите крака имаха вид като че ли си бяха обули руски валенки. Това беше едно добро и сполучливо разрешение на този въпрос.
Хвърлих поглед и към пътя, по който трябваше да минем. Платото на първото езеро, покрито с дебел сняг с нищо не издаваше и не се разбираше, къде точно почваше пътеката за хижа „Вада". Имаше голяма опасност, да вземем погрешна посока ида затънем някъде из клековете и скалите към хижа „Ловна", а това щеше да бъде много лошо, ако не и с гибелни последици за нас. Това беше нова и голяма тревога за мене. Но, разчитах на опитните наши планинари, между които на първо място и по- малкият ми брат Стефан, който като голям планинар, отлично познаваше Рила и пътищата по нея, пък и съм се убедил, че има много остро чувство за ориентация. Повиках него и още някои добри познавачи на пътя и ги помолих, като тръгнем да вървят пред групата с най-голямо внимание за пътя, особено при първото езеро. Дойдоха при мене и десетина братя и сестри, здрави, смели, юначни, които доброволно си предложиха услугите, да останат да пазят багажите до неговото прибиране - отпадна и тази грижа.
Към девет часа всички бяха готови, събрани на площадчето пред кухничката за тръгване. Водачите първи, напред поведоха групата. Останах последен да тръгна, за да не би някой да изостане или нещо да се случи. Бях напрегнат, за да посрещам изненадите. Сбогувах се с приятелите, които останаха и им предадох да се грижат за малкото агънце, което в дълбокия сняг не би могло да върви с нас. Слизайки надолу, видях, че водачите са взели правилна насока при първото езеро, за към хижа „Вада". Това беше първата ми радост и отидох в голямото ми напрежение. Слизайки надолу студа намаляваше, особено в гората снега вече беше мек. Към Вада беше вече почнал да се топи. На хижа „Вада" стигнахме някъде към един часа след обед. Отдъхнаме и не след много се зачу шума на идващите коли от Самоков за хората. Ето я и първата, дойде пред площада на хижата и от кабинката й се показа ведрото и усмихнато лице на ГраДи. Накачихме се, настанихме се в колите и до вечерта всички живи и здрави се прибрахме на Изгрева. Там с радост бяхме посрещнати. Узнавайки, за депресията горе, братята и сестрите тук, особено брат Стоименов, който пръв ни посрещна, много сериозно са мислили да алармират властта за нашето спасяване.
Така, благополучно се уреди, този тревожен период от летуването ни на Рила през 1949 г. Всичко се уреди с очудваща лекота. Имахме голямото съдействие на Разумният свят. Още на другия ден съобщихме на конярите, щом като времето позволи, да отидат и приберат багажите. След няколко дни времето се пооправи и още след малко дни, багажите с братята и сестрите герои пристигнаха. Какво стана с агнето, запитах първият когото срещнах. Подарихме го на конярите. Радваха се, че те освен платата, за своята безупречно изпълнена задача, имаха и един подарък от небето.
Седмица, след като се прибрахме, с група приятели отидохме на екскурзия из нашия дял на Рила - „Дамка", „Додов връх", „Мальовица". Там имахме възможност да видим труповете на измрелите от тази стихия животни. Овчари ни казаха, че 500 глави добитък са загинали от тази депресия. Злокобното знамение задействува незабавно.*
