105. ЖИВОТЪТ НА РИЛА ПРОДЪЛЖАВА

Упоменахме вече, че една от най-светлите, най-динамичните страници от братският ни живот беше животът ни на Рила. След заминаването на Учителя, този живот продължи със същият устрем и благороден пламък, със същото радостно очакване, както и по времето на Учителя.

Големият опит в организацията, която имахме в този дял на братският ни живот, ни улесняваше да се справим и сега в следвоенния период и новите настъпващи условия, които започнаха след 9 септември 1944 г.

Дойде времето, лятото на 1945 г. Транспортът и продоволствието ни създаваха големи грижи. За транспорта лесно се уреди. Разбрахме, че в град Самоков се е образувало някакво обществено сдружение за транспорт на стоки и хора. Влязохме във връзка с него и там с готовност се съгласиха, да ни превозват както багажите, така и хората. За връзка с това сдружение натоварихме преданият наш брат Гради Минчев. Конярите Бай Янко също се оказаха готови и с разположение приеха да поемат старата си задача.[1] Бай Янко, старият ни коняр, вече имаше и своят син Коста, пораснал вече, един здрав, жизнен, симпатичен младеж, който с усърдие помагаше на баща си и малко по-късно напълно го замести. Продоволствието, беше следващата ни сериозна грижа. Току-що след войната продоволствието беше затруднено. За зарзават и плодове разчитахме на богатите в това отношение Дупнишки и Самоковски райони, в това не се излъгахме. За хляба, млечните продукти и мазнините, оставихме на случая. И тук имахме съдействието на доброто и не се излъгахме. Но за всеки случай за хляба решихме да си имаме фурна на

Рилският бивак. Тази идея споделихме с брат Петър Филипов, един рядко предан наш брат, по професия сладкар, а известно е, че сладкарите имат отношение към фурните. Идеята за фурна, беше приета от него с възторг: . Разбира се, че аз сам си правя фурните в сладкарската си работилница и то какви фурни, образцови, казваше той. По негово указание направихме от ламарина три форми прилични на продълговати сандъчета с вратички от едната страна. И когато ги занесохме горе, Петър направи една триетажна фурна за чудо и показ - идеална. В нея много добре можехме да си печем питки, гювечи и всичко от каквото имахме нужда.

Още в началото на лятото, всички усилено се приготвяха и в първите дни на месец юли, изходната ни база, малкият ни салон - трапезарията, получи своето пълно, с живот и радост оживление. Инвентарът се подреждаше, инструменти, общи съдове и най-различни снаражения, грижливо се опаковаше с оглед, удобно да може да се товари на коне. Ето и големият тефтер, с партидите на приятелите, които ще дойдат е сложен вече на масата, до него децимала за теглене на багажите. А нашата прекрасна и прецизна сметководка Буча Бехар, зае вече своето място пред големия тефтер. До нея неизменният помощник Димитрии и други братя и сестри. Носят се багажите, теглят се и всичко най-грижливо се записва. Към средата на месеца, както и по времето на Учителя в ранното утро тръгвахме. Натоварените коли с багажи и хора, поеха своя път до хижа „Вада". По уговорка конярите вече чакаха там. Багажи и хора, още същият ден, бяха вече горе при второто от седемте Рилски езера. Бивакът разположихме на същото място, както и по времето на Учителя.

Устроихме се и след като конярите починаха, даде им се на следният ден поръчка за продукти от Дупница да вземат хляб и зарзават. Сутринта слезнаха, а на другият ден след обеда късно дойдоха с хляба и продуктите. При среща с мене някак тревожно ми казаха, че сега успяли да вземат хляб, но с известни трудности. Допълниха още, че снабдяването с хляб ще може да става по-добре от селото долу - Сепарева баня, отколкото от Дупница. За тази цел, ще трябва обаче някой да отиде и уреди този въпрос с управлението на селото. Още на другата сутрин слязох в селото, намерих председателя и неговите помощните в Селсъвета, обясних им нашето положение, че там горе са излезнали трудови хора, които използуват своите отпуски за почивка в планината и затова ще трябва да бъдем улеснени, ако не с друго, то поне с хляба от тяхната фурна. Председателят излезна разбран човек и ми каза, че само хляб „Добруджа", ще може да ни се дава колкото искаме, стига ден преди това да даваме поръчка във фурната, но типов хляб няма възможност да ни се дава, тъй като брашното за този хляб било строго определено и едва ли щяло да стигне за селяните, а те предпочитали него. Това разбира се приех с едно вътрешно задоволство, че ще ядем по-хубав хляб. Помолих го да съобщи във фурната за това споразумение, а а з от своя страна отидох там и казах на фурнаджиите, че конярите като слизат, ще им дават поръчката за хляба, а на другият ден като се изкачват ще го вземат. Така въпроса за хляба беше разрешен. С тази задача аз обаче не се задоволих и тръгнах из селото да търся млечни продукти. При един по-богат селянин намерих малко каче с овче масло. Това беше вече втори успех, платих го и му казах да го донесе горе. За сирене - овцете били горе в планината и там правели от млякото сирене, което чак през есента, когато прибират овцете, щели да го донесат в селото, това разбрах от него. Ако имах криле, щях да литна веднага из Рила, за да търся овчарските колиби, където се правеше този тъй ценен продукт, който през войната беше музейна рядкост. Но нямах, за това бързо се сбогувах с добрият селянин и заприпках нагоре с едно приятно вълнение. На сутринта помолих братята, да се заемат с текущите работи, около устройството на склада, кухнята, водата и другите належащи неща, като им казах, че ще отида из Рила да търся овчарите, за да взема сирене. Знаех, че в „Пазар дере", най-често има там овчарски колиби, а също и по склоновете на Рилския монастир, край пътя „Дрюшлявица". Тръгнах сам, имах своите съображения.

По това време вече беше започнал да се промъква страха от една злокобна опасност, за имуществото на по-богатите хора, било в имот или добитък, че ще им се изземат от държавата. А тези, които имаха стада в планината, бяха сравнително по-заможни селяни. И каква заможност имаха те? По 50-60 най-много по стотина овце. Та това богати хора ли са? Но злоба, завист - качества на българина. Тази опасност беше почнала да се промъква в тях и те всякога плахо се обръщаха, когато повече от един човек ги посети. Това злокобно предчувствие по-късно се оправда. Ликвидираха ги тези хорица. Вземаха им добитъка и земята, хора мирни, трудолюбиви, с една топла грижа и разбиране към нуждите на своя добитък, даващи на човешкото общество най-ценните продукти за живота му. Направи се тази капитална грешка, която коствува много. Изхождайки от това, сметнах, че сам човек не буди някакво подозрение в зла омисъл, колкото ако са двама или повече.

Тръгнах нагоре покрай седемте езера, та чак на връх „Дамка". Оттам, по широката долина на „Пазар дере" към дъното на тази местност, ето ги две овчарски колиби. Влезнах внимателно в първата и с любезна усмивка се изправих пред двама селяни овчари, които бяха там собствениците на стадата. Казах им за целта на своето посещение. С едва сдържано вълнение от радост, разбрах от тях, че имат сирене и че са готови да ни го продадат. Но за донасянето му, това може да стане утре сутринта, тъй като конете им, заедно с овцете им, били вече из планината. Те знаеха за нас, още от миналите години, а ние се ползувахме с доверието и уважението от хората в този край. Разбира се аз се съгласих. Със същата задача влезнах и в другата колиба и там същият благоприятен успех. От „Пазар дере" се упътих по посока към Рилския монастир, там в една долина също намерих овчарска колиба и там за моя голяма радост имах същия шанс. Прибрах се едва късно следобед. На сутринта, след като се прибрахме от молитвения връх, гледам човек да води кон, слизащ откъм третото езеро. Избързах и посрещнах човека, той беше този, с когото най-напред бях уговорил за доставката на сиренето. Едва сдържах радостта си. Претеглихме сиренето и му уредих сметката, като любезно му напомних, редовно да ни донася. Разделихме се с този човек вече като приятели. През следващите дни, започнаха да носят и от другите овчарски колиби. По този начин имахме редовно и обилно, от този тъй важен за човека продукт. Така и този въпрос беше идеално разрешен. Приятелите на бивака имаха сирене от най-високо качество, чисто, мазно, вкусно, овчо, балканско сирене. То никога не хартисваше, колкото и да донасяха, защото някои от приятелите се позапасиха и за София. Къде долу там в големия град, сега току-що след войната, го имаше такова нещо?

Така сполучливо се оправихме и ориентирахме в новите условия.

--------------------------------
[1]Виж „Изгревът", том V, стр. 428-429.