В.К.: Разказваха ми, че е имало години, когато е държал беседи пред сестрите. Само на жени е говорил. Кои години? Е.А.: Той почна да държи най-напред чак от 1917 год. Щото когато аз подреждах беседите накрая и ги подредих в едно томче, те са подредени така в един том да се издадат. От 1917 год. имаше и след това до края. Но Той не говореше редовно. Говореше така един път, два пъти в годината. В.К.: Обикновено вие се събирахте и Го канехте ли, как ставаше? Е.А.: Не, сестрите се събираха на молитвено събрание, а Учителят казваше, че ще посети и тогава всичките групи се събираха общо, щото те се събираха на групи. И тогава когато беше в града. А когато почнахме на Изгрева, вече в салона се събирахме и само на сестрите държеше. Братя не идваха. В.К.: На какви теми? Е.А.: Най-различни теми. В.К.: Това продължи ли дълго и години наред ли им говореше? Е.А.: Да, да, доста, мисля че към 20 или 30 ли имаше, такова нещо. Доста, доста лекции бяха на сестрите. В.К.: Какво представляваха „Класът на Добродетелите"? Е.А.: „Класът на Добродетелите" беше най-напред от пет сестри. В.К.: Кои бяха отначало те? Е.А.: Паша, Савка, Мария Радева, Сотирка Бабаджова, и кой беше другия? -Мария Тодорова. Те бяха петте. В.К.: Сестрата на Жорж е Мария. Е.А.: Да, и Борисовата Мария. Този клас, всяка една от тях които участваха в групата от петте, представяше една добродетел, от петте добродетели. Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Като се събереме един път на събрание една седмица ще работиме за добродетелта която имаш. След това ще работиш една седмица за това което Любовта изявява, нали? Да речем Любовта носи живот. Или Любовта носи, да речем една друга добродетел, затова ще работим. Например Мъдростта носи знание, за знанието ще работим. Любовта носи свобода, за свободата ще работим. Така значи основната добродетел която взимаш, проявите в които тя се изявява, върху тези добродетели ще работиш. Които произлизат от нея, които са свързани с нея. И Учителят идваше и ни е говорил лекции за тях, и те са прибрани така, подредени са за едно томче да се издадат един ден. В.К.: Колко време продължи? Е.А.: Малко време продължи, не продължи много. След това се образува втора група в която и аз участвах. В първата група не ме поканиха и да си кажа правото малко се почувствах оскърбена. Щото Паша влиза, Савка влиза, влизат другите, но не зная, тогава такова беше настроението към мене. Аз си го обясних. Разбирате защо е било.
И да Ви кажа, това нещо се отрази към мене и аз в този клас бях като натрапена. Аз не се почувствах нито веднъж добре там. Това нещо така ми се отрази. Нищо друго не ме е засегнало така както това, защото казвам пък щом не ме искат, що ме канят за втората група? Аз усетих че не ме искат. Казвам, защо ще ме канят? И затуй аз към този клас не можах да се приобщя с всичкият си ум, с всичкото си сърце и цялото си естество. Останах чужда на него. Има нещо, което някога като те засегне у човека, така си остава до края, не може да се поправи. Тъй че и това е в отношенията на хората същото. Ако някога някого засегнеш, един човек е една струна, която е така чувствителна не може вече да се коригира това. Та за този клас моето отношение. Това никому не съм го казала, понеже сега говориме за история и го казвам как е било в моето съзнание. След това беше още една група и след туй се разтури класа. Нямаше хармония между тези които бяхме събрани. Не може да работиш върху добродетели и да няма хармония. То беше една хубава Учителова идея, която е имал, но ние не можахме така да я приложим и да я живеем, защото хората сме много различни, всеки иска от свое /негово/ гледище да бъде и не можехме да повдигнем съзнанието си на едно духовно ниво, където вече да изчезнат тези работи, поне в момента докато беше класът, тъй че моето състояние беше това отрицателно, което имах. Другите, ако бяха хармонични пак щеше да се задържи. Не може един човек да разтури клас. Значи и у тях не е било нещо. После някои искат някак да доминират, искаха да се прояват. Тези неща не вървят в духовния път. Тези неща отделят хората един от друг. В духовния път хората трябва да бъдат много чистосърдечни един към друг, но равенство трябва да има вътрешно и да цениш другия като душа. Като не можеш да го цениш като човек, цени го като душа, защото като душа всеки е ценен. А пък ако го ценим като проява, може да не е ценен в очите на мене или на друг, защото не виждаш да речем качествата ми, добродетелите, понеже ние не се познаваме. Да Ви кажа в туй отношение съм убедена, че 50% от недоразуменията на хората се дължат на това, че не се познават. Има едно повърхностно познаване, иначе ако познаеш една хубава черта, както Учителят ни учеше. Намери у всекиго една добра черта и дръж в ума си тази черта, тогава ще има контакт. Щото контакта ще бъде доброто, а доброто свързва хората. А така имаше неща поради които не бяхме така свързани и оттам се получи тази работа. Това е мое впечатление, другите може друго да са разбрали. Но моето впечатление е това.
В.К.: А после с годините събирахте ли се? Е.А.: Не. Като си отиде Учителят, една група сестри така, които бяхме от Младежкия клас се събрахме и поканихме и други сестри, и работихме така 4-5 години ли колко. Не знам дали имаше 4-5 години. Събирахме се един ден определен, защото вече като си отиде Учителят ние бяхме по-възрастни и както възрастните сестри на времето преди много години се събираха на молитвено събрание, решихме и ние да се събираме на молитвено събрание, но и там видях същото, което Ви казах. Аз си спомням един път, бяхме у дома събрани, бяхме тези които сме в групата. В това време аз видях, че идва една лекарка, която се интересуваше от нашите идеи. И тя идваше при мене, аз я бях поканила. Сега от деликатност казвам, сестри, тази лекарка се интересува от идеите, съгласни ли сте да я поканя? Никой не отговори, една сестра каза, не може. Мене ми стана много мъчно, щото аз не допущах, че може да се яви такова нещо. Тя е нова сестра, но интелигентен човек и аз излязох и й се извиних и тя повече не дойде при мене. Засегна се, съжалявам много. И да Ви кажа в живота си аз много малко хора съм върнала. Паша когато беше болна върнах една сестра, защото тя искаше да говори с мене, пък Паша беше тежко болна в стаята ми, а беше студ както сега и нямаше къде да я приема. Иначе ако беше топло време, щях да изляза в коридора или вън на стълбището, но студено време беше и тя се разсърди и не стъпи, и този случай мина така. Аз не съм върнала човек почти никога, никога, аз не си спомням и винаги от страх да не сбъркам, да не оскърбя човека. Всички които са дошли съм ги приела. И колкото са желаели да стоят съм ги изчаквала и от друго съображение, аз съм ги приемала защото казвам, ами ако Господ ги праща? Как няма да приемеш човек, който Бог ти праща? Ами като идва човек, идва да те посети, другите всички да не са идвали с такова чувство, но аз така ги приемах. Това на мене ми е давало една свобода в отношенията и факта че колкото пъти съм върнала, такъв резултат имам, значи за мене не е позволено да правя така. Други хора могат да връщат, но на мене, не е позволено. Ето, опитностите ми са такива. Та не я видях повече. Нито дойде, никъде не я видях след туй в братството. И тази група после престана да съществува. Аз много болезнено го преживях това, казвам Ви, щото нещо се нарани у мене, понеже казвам, аз почувствах, че тази сестра няма доверие в мене, значи няма доверие и в тази. Защото пък по-късно когато се събрахме у тях и тя беше поканила нейна близка. Значи, аз видях и неравенство. Значи тя има право да си кани близка сестра, а пък аз не мога да поканя близка. В.К.: Сещам се за коя става, да, това ми е ясно. Това е Мария Тодорова. Е.А.: Да, така беше.
