Роден съм на 6 (19) февруари 1915 г. в село Врабево, Троянска околия, където баща ми е бил на работа по това време. Родът на баща ми е от гр. Съединение, наричано някога Голямо Конаре, окръг Пловдивски. Дядо ми Тодор не е бил чужд на борбата за освобождение от турско робство. Познавал се е с Левски, който много пъти е бил при дядо ми, който е имал малко кафене, също е бил известен като добър певец. През Априлското въстание е бил заловен, заедно с известния тогава поп Груйо са били осъдени на смърт и часове преди да бъде изпълнена присъдата се явяват френски и италиански консули в Пловдив, и присъдата е отменена.
Баща ми обичаше поезията и често рецитираше възрожденските ни поети. Направил опит за постановка на пиеси и беше режисьор на месните учители, които бяха актьорите при всяко театрално представление в провинцията по ония години. Като малък много се гордеех пред моите връстници - деца, че баща ми може да прави театър.
Майка ми и нейният род е от Самоков. Родът се казва Бутилови. Родоначалник е бил Бутило, дошъл от Италия в Самоков през османското робство като специалист по линия на "Самоковите" - за производство на желязо. Самоков още през време на османското робство е бил духовен център. В книгите за историята на Самоков съм чел, че той е бил седалище на владиката и Македония е била в самоковската епархия. Майка ми и целият й род са били много религиозни.
Може би затова съм взел от единия род артистичната нагласа за възприятие и възпроизвеждане на творческото начало, а от другия род получих религиозното чувство, което отвори съзнанието ми, за да се добера до Школата на Учителя Дънов.
Ученическите ми години преминаха в София. През 1934 г. ми попадна в кварталното читалище една малка книжка: "Пробуждане на колективното съзнание" от Петър Дънов. Отворих книжката и на първата страница прочетох: "Животът на земята е музика". Възкликнах веднага: "Ах, една интересна мисъл!" И продължих още: "Някой път тя, музиката, върви в мажорно направление, тъй както се изразяват военните, някой път в миньорно направление, тъй както скръбта се изразява, а друг път върви по една хроматична гама, в която влизат първите две гами".
Оставих книжката и нищо повече. Не беше ми дошло времето да я чета. Нали разбирате, че за всяко нещо има определено време.
През 1934-35 г. в кварталното читалище "Алеко Константинов" - Подуяне (в София), се образува квартален религиозен хор с диригент Райчинов. Аз бях хорист в този хор, заедно със съкварталците си Илия Йосифов и Георги Рударов - тенори, които по-късно станаха водещи солисти в Софийската опера, а Йосифов стана и професор по пеене в музикалната академия, наречена след време Консерватория.
Всяка неделя този наш хор пееше в Подуянската черква "Света Богородица". Но един ден хорът ни бе отстранен от черквата, защото без наше знание бяха образували друг хор от семинаристи, вероятно синове или роднини на попове.
Отиваме ние да пеем на неделната литургия и какво да видим: вратата за хора е заключена за нас. Или просто казано, хорът ни беше отстранен от черквата. Какво да правим? Отправихме по няколко наши "младежки благословии" по техен адрес - по адрес на поповете от черквата, такива, каквито само ядосани хора могат да отправят.
Остана ни свободно време. Решихме да се поразходим след обидата из Борисовата градина. Тръгнахме и вървим нагоре из гората. Знаехме, че над Семинарията се намира селището на Петър Дънов. Решихме да го споходим. Там намерихме голям салон, в който Учителят Дънов изнасяше беседа пред многобройна публика. Влязохме вътре - никой не ни спря. Застанахме накрая и насядахме на няколко свободни места. Заслушахме се с известно напрежение. Учителят Дънов говореше за отношението на обиколката на палеца към обиколката на китката на ръката и тяхното съотношение към човешкия врат. Усмихнахме се, видяхме, че това е несериозна работа за нас и повече не слушахме.
Продължихме разходката си в гората, но вече впечатлени от тия съпоставки. Разговаряхме така както говорят младежи - хем се шегувахме на тия съпоставки, хем сериозно се спирахме на тях. Като се разделихме, ние двамата със съученика ми Ангел Иванов решихме да дойдем на Изгрева и следващата неделя. Ангел ми беше съсед и ние другарувахме заедно. И тъй отидохме следващата неделя и тогава слушахме цялата беседа на Учителя, а след беседата се спряхме пред салона. Към нас се приближи един симпатичен младеж. Това беше Йордан Андреев-Аньо, както го наричаха на Изгрева. Той ни заговори и ни предложи ако искаме да отидем към поляната, на която се провеждаха гимнастики, като ни каза, че там ще можем да видим един от по-старите ученици на Учителя и ако нещо не ни е ясно от беседата, той ще ни я разясни. Това беше Любомир Лулчев. Така влязохме във връзка за първи път с Лулчев. Той пожела да ни види ръцете и на двамата. Той владееше хиромантията много добре. Това нещо разбрахме не след дълго.
На мене ми каза, че ще изненадам приятелите си в музиката, ще се изявя пред многобройна публика. А на моя приятел Ангел каза, че ще се изяви като писател, но ще има един критичен момент в живота си и да внимава много около 33-годишната си възраст. Ако премине критичния момент ще се прочуе като писател и ще забогатее. А такива бяха мечтите на времето на всички млади хора.
Много ни заинтригува това, което ни каза Лулчев и особено обясненията върху беседата на Учителя Дънов (Учител Го наричаха всички), която слушахме в салона, но ни се струваше малко несвързана. От този ден ние с Ангел чакахме с нетърпение следващата неделя, за да чуем Учителя, а след това и Лулчев. Но на 33 години Ангел Иванов си замина от този свят. А бяхме само на 22 години когато за първи път отидохме на Изгрева. Под въздействието на беседите на Учителя станахме въздържатели и вегетарианци. Редовно бяхме на лекции и беседи. Ангел Иванов започна да пише и написа една книга и Сава Калименов я отпечати в Севлиево в печатницата си. Казваше се "Проблясъци" и беше една чудесна книга. Но Ангел като че се възгордя малко и гордостта му го тикаше в предишната насока, от където бе дошъл преди това. Върна се към месоядството и на 33 години след остра простуда и воден плеврит на белия дроб, скоропостижно си замина. Значи онзи възел, който Лулчев бе видял на ръката му се сбъдна след 10 години. Но той му спомена, че има условия и че има възможност да го прескочи, но той се отклони от поетия път към Братството и изпадна в едно дисхармонично състояние, което го отвлече. Нали така назовах разказа си: "Хармония и дисхармония". На земята човек преминава и през двете състояния. Но в окултната школа има строги закони. А сме чули лично от устата на брат Лулчев следното: "Ще знаете, тук в учението е така: напред е огън. През страдания може да минете и ще растете духовно, но върнете ли се назад, това е смърт за вас". Тази мисъл се е запечатала дълбоко в мене, вероятно той е знаел това от Учителя. Който е приел веднъж да върви по този път - станал е вегетарианец, въздържател, спазва всички неща, навлиза в учението, но върне ли се назад, това означава смърт. Това е стар окултен закон, ще го намерите и в посланията на ап. Павел.
С Йордан Андреев се сближихме много. Събрахме се няколко по-млади братя и редовно молехме брат Лулчев да се събираме и да ни разяснява и обяснява това, което не можехме да разберем от беседите на Учителя. Групата нарекохме "Упанишада" - наброявахме десетина човека. Защо я нарекохме така? Имаше индуски упанишади, за които смятахме, че това е група за работа по духовни въпроси. Тя стана доста известна група на Изгрева, търсена по най-различни поводи от старите братя и сестри за услуги, които не отказвахме никога. Доста много беше критикувана групата "Упанишада" и особено Любомир Лулчев. Казваха: "Защо Лулчев прави школа в Школата? Учителят е достатъчен". Изглежда, че онези, които ни обвиняваха в разкол и груповщина не бяха чели "Пътят на ученика" - съборни беседи от 1927 г. където на стр. 59 Учителят казва точно така: "Някои ученици, които постъпват в училище сега, те са още слушатели, затова трябва да се учат от опитностите на по-възрастните и по-напреднали ученици от тях. Между вас да има правилно надпреварване. Сега всички ученици искат да се доближат до Учителя. Не може така. Някъде ще се учите един от друг. Ще се допитвате по зададените уроци от напредналите ученици. Между всички ученици трябва да има взаимно почитание. Младият ученик трябва да се отнася с почитание към по-възрастния".
Учителят казва: "Някои от учениците трябва да образуват кръжоци за опити". И още на стр. 225 от "Пътя на ученика", Учителят казва: "Вие не можете да отидете сами при Учителя. Трябва да има някой ученик да ви заведе. Един ученик води друг ученик. Ученикът сам никога не може да отиде при своя Учител". Следователно Лулчев беше този, който ни учеше на почитание към Учителя и да не Го безпокоим за маловажни неща.
Спомням си, че аз само два пъти съм се изкачвал по стъпалата за горната стая на Учителя, за важни неотложни съвети.
Още от ученическите ми години имах много разширени вени. (И баща ми имаше такива.) Беше се спукала една вена и се образува рана (язва) на единия крак. Съветвах се с лекари, даваха помощ. Учителят ми каза, че имало едни хапчета, холандско производство, екстракт от цветя (и сега си спомних, казва се "Ванинг Тили) "Идете при брат Боян Боев, той ще ви каже как да се снабдите!" Благодарих Му, Той ми подаде ръка, която целунах коленичейки. Отидох при брат Боян, намерихме хапчетата, употребявах ги известно време и не усетих как раната ми заздравя. С брат Боян от тогава станахме добри приятели.
Втория път ми се наложи да отида при Учителя. Родната ми сестра на 29 години заболя от синя пъпка (антракс). Вика баща ми двама професори, мисля, че единия беше известния Станишев, и докато се съвещават и изследват, яви се и червен вятър. Положението беше отчайващо. Тогава на своя глава, както се казва, защото баща ми не искаше да питам Учителя, аз отидох при Учителя. Той ме посрещна много сериозен, изслуша ме, леко притвори очи, отвори ги наново и ме попита, дали имам друга работа на Изгрева. "Не, Учителю, само при вас идвам!" Той отговори: "Рекох, слезте в града! (В града живееше омъжената ми сестра.)" Благодарих Му и хукнах към града. Още на първия ми попаднал телефон-автомат се обадих. Тя беше си заминала от този свят. Учителят е видял всичко, но не е искал да ме натъжи.
А синята пъпка не се лекуваше дори и от официалната медицина. Можеше, но само в начален стадий. А професорите се съмняваха тогава дали е синя пъпка, изследваха в лаборатории няколко дена и когато разбраха, вече беше късно.
