Моето първо отиване на 7-те рилски езера беше 1938 г. когато бяха дошли братя и сестри от Латвия и Естония. През 1938 г. беше начало на моята бъдеща професия като артист и певец. Наша сестра от Изгрева Мария Младенова ме викна у дома си и ми предаваше безплатно уроци по пеене. А тя разбираше от пеене - беше учила при известния педагог и оперен певец Иван Вулпе. Със сестра Младенова разучих много от братските песни и през 1938 г. за пръв път в салона на Изгрева и пред Учителя изпях песента "Добър ден".
След изпяването на тази песен на Изгрева почнаха да ме наричат Тошо-певеца, за да ме различават от други двама Тошовци: Тошо-босия и Тошо-гледача. По това време 1938-39 г. бяхме само трима мъже-певци на Изгрева: Филип Славов-тенор, Митко Сотиров-тенор (съпруг на Мария Златева) и аз-баритон. Беше дошъл от Франция по това време синът на директора на "Коме-ди Франсез" - Манжо с апаратура да записва братски песни. Бяха записани песни в хорово изпълнение и солисти. И моят глас беше записан, но и досега не зная какво е станало с тоя звукозапис. Бяхме чули, че този Манжо беше записал и говора на Учителя. Но какво стана после с него, нищо не чухме. Манжо след заминаването си в Париж се изгуби от хоризонта. Манжо на Изгрева беше много демократичен. Макар че не знаеше български, поздравяваше всички, беше общителен и го нарекоха накрая "брат Манжо".
Есента на 1938 г. имах самостоятелна стая на Изгрева, която ми бе удобна за музициране, а и по-близо до салона, да слушам лекциите и беседите на Учителя. Един от нашите стари братя - Матей Калудов, бивш военен капел-майстор ми предложи да ми предава уроци по контрабас, защото оркестърът на Изгрева за Паневритмия имаше нужда и от контрабас. Съгласих се и след известно време свирех в оркестъра. Можете да си представите как десетина души свирят, Учителят е близо до нас, а наоколо братя и сестри играят Паневритмия. Незабравими мигове за нас! Братята Жоро Кьосев и Васил Искренов правеха снимки, които да останат за бъдните поколения.
След заминаването на Учителя не зная къде Жоро Кьосев е съхранил своите снимки, а Васил Искренов преди да си замине от този свят ми каза, че всички негови снимки във връзка с Изгрева ги е предал на брат Борис Николов, който ги скрил във вилата си, вероятно някъде в мазето и от влагата всичките били повредени или направо унищожени. По братски и приятелски му се карах на Искренов, защо всичките ги е дал само на едно място за съхранение. Той виновно ми каза: "Ами Борис ги искаше всичките!"
В моята стая идваха пак при дядо Матей Калудов на обучение певеца на Изгрева Филип Славов, който имаше желание да свири на чело, един млад ентусиаст студент Слави-флейтист и Данчето, много популярна на Изгрева тогава, свиреше на виола. (За Данчето Недкова имам тъжен спомен: през войната беше в Германия, и при бомбардировките научих, че е била убита.)
По това време Кирил Икономов-учител по музика беше съставил братски хор на Изгрева, на който хор бях един от солистите. Музикалния живот беше много динамичен и разнообразен.
Имам един интересен спомен в навечерието на един концерт през 1939 г., който изнесохме в салона на Изгрева. Беше както неприятен, така и приятен. Бях простинал и се разболях. Вдигнах температура 39 градуса. Реших да се лекувам без лекарства. Вечерта си затоплих стаята и от врящия чайник за един час и половина изпих девет чаши гореща вода. Потих се, сменях си бельото няколкократно, накрая си лягам и на сутринта нямах вече температура. Вечерта, същия ден трябваше да пея в салона на Изгрева пред Учителя песента "Скръбта и странника", солоразработка на Кирил Икономов, с оркестър. След концерта всички ми казваха, че не съм пял лошо. Не знаех на какво да се радвам повече, за това ли, че се излекувах сам съгласно съветите на Учителя без да Го безпокоя или за онова вътрешно препятствие, което изникна пред мен, но което успях да преодолея и накрая да се явя в салона и да пея пред Учителя. И двата изпита успях да издържа успешно. А приятелите казаха: "Не пя лошо". За мене това беше голям изпит, но само аз знаех цената му. Каква борба водих през тази нощ и с каква вяра превъзмогнах всичко, за да се явя да пея пред Учителя.
Едно от най-хубавите ми изпълнения пред публика беше разработката на песента "Бершитба" от брат Митко Грива за солист и пиано. Изпях песента в големия салон на Изгрева при препълнена зала и когато завърших песента в пианисимо в салона беше тъй тихо, като че ли нямаше никой. Изпитах едно особено чувство на разширение у мен, душата ми се отвори и обхвана всички в салона и като че и целия свят. Бях частица от безкрая на космоса и една всеобхватна чистота и светлина бе ме поела и аз бях потънал в блаженство на духът и душата. Това състояние продължи толкова, колкото продължи тишината в салона. После се разнесоха аплодисменти и аз се върнах на земята от това блаженство и се навеждах да приема поздравленията. Такава радост, каквато при това изпълнение на "Бершитба" не съм изпитвал в живота си, дори и досега 50 години след този случай.
Кои песни съм пял пред Учителя? Това бяха "Шуми", "Добър ден", "В зорите на живота", "Киамет Зену", "Давай, давай", "Бершитба", "Абре, синко", "Скръбта и странникът" - аранжимент от Кирил Икономов.
На Изгрева живееше един беден студент от музикалната академия, син на наша сестра-вдовица. Казваше се Веселин Павлов. Той имаше обичай да застава вечер до гората на Изгрева, където в близост имаше една кръчма. Там понякога свиреха и някои класически неща. Той заставаше прав и ръкомахаше с двете си ръце като диригент. Но не беше му дошло още времето за това. Свиреше обаче с удоволствие на цигулка в братския оркестър.
С Веско, така го наричахме, бяхме почти приятели. Той имаше голямо желание да отиде на Рила, както повечето хора от Изгрева. Като знаех, че няма материална възможност, един летен ден му предложих да го заведа на Рила. Той с радост прие. Напълнихме раниците с храна, качихме се на автобуса до Говедарци и ето ни на пътя за езерата. И двамата бяхме във възторг от това пътуване. Разговорите ни бяха естествено за музиката. Между другото Веско скръбно сподели с мен, че ако има пиано би могъл да направи много за своя възход в музиката и за музикалния живот на Изгрева, и за България. Замълчах си, а като се върнахме в София говорих с Митко Грива и с други приятели на Изгрева и решихме да го снабдим с пиано. Не след дълго време Веско имаше за голяма негова радост пиано.
Но какво се случи след преврата на 9.1Х.1944 г.? Срещам го на Изгрева, нарамил пушка. Питам го: "Какво правиш, Веско?" А той: "Ето, виждаш ли, победихме!" Кои бяха с него и кои победиха, само той си знаеше. Вместо да носи калъф за цигулка той прерамил пушка през рамо. Той тръгна по комунистическа партийна линия. Беше му се сбъднала мечтата, беше назначен диригент на Софийската народна опера. Ожени се за една от не най-първите певици и скоро след година, две си замина от този свят. Жена му пък беше уволнена след това.
Веско беше нещо сгрешил. Вероятно и него го постигна същото, щото онзи, който напусне светлия път, положителните идеи и се върне назад, го очаква смърт. Припомням си мислите на Любомир Лулчев, че напред има страдания и огън, но назад - смърт.
Ето, разказах ви случки от музикалния живот на Изгрева, за онези младежи, които свиреха Паневритмия на поляната на Изгрева или на 7-те езера в хармония с музиката на Учителя и заобикалящата ги природа и за онзи младеж на Изгрева, който бе нарамил пушка. А сега къде е хармонията и къде е дисхармонията ще откриете сами.
