11. БРАТСКИ ЖИВОТ

С брат Влайчо Желев се запознах през 1945 г. след заминаването на Учителя. Той беше известен в южна България. Край него имаше една малка група братя, които отиваха в някои градове, където имаше братство и правеха срещи. Когато направих връзка с някои братя и сестри от южна България, а при Влайчо имаше един брат, който му беше като секретар, те започнаха да ми изпращат покана, да отивам на техните срещи. Така през тази година ходих на три пъти до с. Коньово, от където беше Влайчо. Ние станахме по-близки тъй да се каже. Първия път отидохме в Стара Загора, там се запознах с Петър Камбуров. Още като се видяхме за пръв път с него се почувствувахме много близки, като че се познаваме много отдавна, че сме били и пребили. От

Стара Загора ходихме в Любимец, а после и в Димитровград. На другата година те решиха да направят голяма обиколка. Една по-голяма група решиха да отидат в Бургас, после във Варна и после да дойдат в Русе. Тогава аз отидох да ги посрещна във Варна, това беше през 1946 г. около Великден и с тях пристигнахме в Русе. От Варна телеграфират на брат Йордан Новаков да подготви посрещането като съобщавах колко души ще дойдат, защото освен групата с брат Влайчо се присъединиха и хора от Братството във Варна, които бяха девет души. И тъй стана една внушителна среща в Русе. От гарата цялата група се запъти към нашия дом. Баща ми беше вече болен и беше с майка ми на Хисарските бани. Леля ми Руска беше у дома и тя ни посрещна. Бяхме 30 души. Направихме молитва и след това всички приятели бяха разквартирувани. Имахме уговорка сутринта да отидем всички на „Свирчовица" при брат Ватев. На уречения час поехме пътя за там. Когато наближихме голямата порта, където живееше брат Ватев и където беше работилницата му за консерви, всички започнахме песента „Братство, единство". Излезе брат Ватев и сестра Петранка, с която живееха и не мога да ви опиша каква внушителна среща имахме. Сълзи от радост и възторг близаха от очите на присъствуващите. Беше голямо тържество. Правихме молитва, пяхме песни, имаше приветствия, разговори, изказвания и т. н. Спомням си, че брат Влайчо предложи да вземат по някоя мотика и да прекопаят близките насаждения - малко ягоди и дървета. Имаше и беседа и много, много песни. Сложиха дълга трапеза, за която сестра Петранка беше изпекла чудни хлябове. Изобщо тази среща остави незабравими спомени у нас. Тогава с приятелите от Варна нямахме връзка. От тогава насетне се опознахме и станахме близки. Най-напред изпратихме гостите от южна България, а след това на другия ден и гостите от Варна. По-късно варненци пък ни поканиха на среща и тъй се заредиха и други срещи. Братският живот течеше пълнокръвно.

Сънят с черната котка: Синът на ръководителя от Нова Загора Георги Маринов на име Димитър - Митко беше болен от туберкулоза и лежеше в Русенската окръжна болница. Подробности не знаех, но майка му дойде в Русе, за да го вземе в Нова Загора. Но преди това тя беше пратила писмо до нас, защото ние не се познавахме. Като получих писмото аз отидох на посещение в болницата да го видя. Поговорихме с него и след това си отидох вкъщи. А ето една вечер сънувам следния сън: Аз съм в болницата, в неговата стая. От стаята има стъклена врата двойна, от която се излиза на една площадка и от нея се слиза по няколко стъпала към градината на болницата. По едно време се зададе една черна котка от двора, която искаше да влезе в стаята, но аз застанах на вратата и я подгоних, не позволих да влезе в стаята.

Минаха ден-два и майка му на Митко дойде. Изписаха го от болницата и тя го доведе у нас. Докато стане време за тръгването на влака имаше няколко часа. Постлахме му на миндера в кухнята и там разговаряхме. Направихме молитва и аз му изсвирих на цигулка няколко от нашите песни. Бях особено вдъхновена. Когато стана време те си заминаха за Нова Загора. След известно време получих от него едно хубаво писмо. Митко изказваше своята благодарност, че сме го приели е нашия дом. Не след дълго получихме съобщение, че Митко си е заминал. Тогава си казах, дали Митко не щеше да си замине още в Русе и дали сънят ми показа, че той ще си отиде жив в Нова Загора?

Аз бях любимо дете на баща си. Още от малка той имаше желание да ме запознае с братския живот. Искаше да ставам рано сутрин и с него да излизаме на изгрев. В Русе, близо до нас имаше една горичка. Ние минавахме през нея, след това имаше жп линия, още една дъбова горичка и след това поле. От там се виждаше изгрева на слънцето. С татко си правехме молитва, а след това и първите упражнения. Това беше още преди да тръгна на училище.

Баща ми умееше да разказва случки и приказки, да забавлява, съгласяваше се да играе с децата. Много хора му се доверяваха, по-късно и жени изплакваха тревогите си на него. Той изслушваше, съветваше, насърчаваше, успокояваше, подкрепяше. Понякога когато отивал при Учителя разказвал и на Него някои случки, дори и приказки и Учителят понякога се смеел със сълзи. Възрастните приятели са имали симпатии към баща ми и са го наричали брат Величко.

Веднъж, когато баща ми разказвал проектите си на Учителя, последният му казал: „Бягате подир сапунени мехури! "

При едно от гостуванията на Учителя в гр. Русе на братството, приятели направили постъпки пред местните власти и общината, да се отпусне градския салон, за да може Учителят да изнесе беседа на гражданството. Не му разрешили. Имало силна атака срещу него. А в стаята, която му била определена да почива и да преспи Учителят непрекъснато излизал или влизал в нея. Версятно е правел своите невидими операции, с които да излезнат онези духове от Русе, които бяха влезнали в общинарите и му бяха запретили да говори.