10. КЪЩА НА ИЗГРЕВА ЗА ГАРСОНИЕРА

През 1963 г. беше починал свако ми Методий в София - съпругът на леля ми Катинка. Тя остана да живее сама. Всяко лято аз отивах и изкарвах отпуската си там с детето, идваха и съпругът ми и майка ми, защото гледахме колкото може повече да стоим в София заради детето. В София по принцип е по-хладно и въздухът бе по-чист на Изгрева. Там прекарвахме един месец в болница, водихме го на лекари, лекувахме го по Димков. Детето първоначално не можеше да спи. Направи ми силно впечатление, че след като му правихме шапка от квас на главата то започна да спи спокойно и гледането беше малко по-леко. Но то не можеше да върви и говори, а ставаше все по-високо и по-тежко. Иначе не беше пълно. Съпругът ми беше ходил при ясновидката Ванга да пита за него. Тя казала, че и тя не вижда, но няма изход, това е. Като стане на седем години ще се оправи - а то си замина както казах на 1.VI.1969 г. точно на 7 години. Така се оправи.

След като си замина съпругът ми и детето аз останах с майка си. Брат ми беше със семейството си, но в един дом естествено. Тогава за започнах да мисля как да направя, щото да мога да отида да живея при леля. Тя от ден на ден закъсваше със здравето и започна все по-често да ми пише, да се оплаква, че не може вече сама. Да отида, та да видим какво да се прави.

Един ден научавам, че жените могат да се пенсионират с пенсията на съпруга си щом навършат 50 години. Аз имах вече над 20 години трудов стаж, но нямах 55 години. Значи мога да се пенсионирам с пенсията на съпруга, Понеже след като беше починал съпругът ми изкарахме пенсия на детето, документите бяха в пенсионното. Така че това можеше да стане. Наистина пенсията беше малка понеже той имаше малко трудов стаж, но реших, че трябва да го сторя и за едно кратко време, на 17.XII.1972 г. аз отидох за постоянно в София. Тогава не даваха жителство, но аз имах собствено жилище, бях пенсионирана и гледах болната си леля. По такъв начин пребиваването ми бе осигурено. Наистина ходех с молби от врата на врата, но никой не можеше да оспори правото ми да живея в София. От друга страна минаваха комисии, оценки, напрежения, отчуждаваха имотите на Изгрева. През юли 1971 г. бяха съборили салона на Изгрева. Това беше истинска трагедия за хората от братството.

Нашата къща беше отчуждена и на мене бяха изпратили писмо и бяха ми превели стойността по първата оценка, макар и аз да не исках да я взема Тя, т. е. сумата беше депозирана в банката и можех всеки момент да я получа. Леля беше обезщетена с гарсониера, за което тя много се сърдеше на мене. Нашето място беше голямо и можеше да вземем по-голям апартамент, ако имах жителство, но сега... аз се чудех как да я успокоявам.

В София имах приятелка Маргарита Вонидова от Братството. Тя и роителите й са били първоначално в Русе, след това в с. Кочериново Благоевградско. Баща й е бил счетоводител в картонената фабрика. Тя беше сега счетоводителка в София в едно предприятие „Агромашина". Потърсих я и тя ми помогна да постъпя на работа. Като се пенсионирах имах право да работя три месеца в годината и аз замествах в това предприятие, където работеше тя. Там получих редовна заплата и премия за трите месеца. След това работих още две години по три месеца. От Русе получих също премиални за минало време в Параходство „Българско речно плаване". От една леля, която се беше поминала - Захарка получих една застраховка, която майка ми случайно откри в документите на вуйчо ми Калю. И тъй парично аз можах да посрещна разходите си.

Като отидох вече окончателно в София да живея леля ми направи доброволно завещание на нейната половина от къщата, защото беше много болна. Аз изобщо не бях мислила за това. И тъй тя направи това завещание докато можеше да ходи и след това постепенно остана на легло. За известно време беше дошла и другата ми леля Бонка при нея, но после отиде в старчески дом. На 18.11.1976 г. леля Катинка почина. Аз й затворих очите, аз я приготвих за тоя последен час. На втория ден дойдоха майка ми и лелята на снаха ми за погребението и на следващия ден я погребахме. Майка ми остана известно време при мене. Същия месец на 26.11.1976 г. стана счупването на крака на брат Петър. Бяхме на обед седнали с майка ми когато дойде един работник от „Градини и паркове" - София, където той работеше, предаде ми ключа от домът му и каза, че с Петър Филипов е станало нещастие, кракът му е бил счупен от някаква ваза от мозайка, която паднала върху кракът му и че той е постъпил в „Пирогов". Изобщо пребиваването ми в София беше низ от напрежения и трудности. Впоследствие брат Петър казваше, че Учителят му казвал да напусне работа, обаче той имал задължение и затова работел. Често го повтаряше като пример, че не е бил послушен и е наказан за това. На брат Петър му направиха операция на крака, който беше освен счупен, но и строшен. Бяха му сложили кюнчер и отделно планка. По това време при него живееше Ангел Христов Ангелов от Варна и учеше в рисувателното училище, което беше до Изгрева. Ангел го обслужваше след операцията, когато дойде вкъщи и лежеше. След това започна с патерици да ходи и накрая с бастун. Вече за работа не мислеше, но беше късно.

За нашите имоти на Изгрева мина нова оценка, но това се отнасяше само за частта на леля. Местата струваха вече по 9 лв., а не по четири както бяха при първата оценка. Повишение обаче на мене не дадоха и през лятото на 1978 г. ме извадиха от жилището ми като ме настаниха в оборотно жилище в ж. к. „Лкзлин". Като собственица имах правото на избор за апартамент в един блок на БОДК. Всъщност предложиха две гарсониери на четвъртия и на шестия етаж. Аз предпочетох на шестия етаж. Но сега имаше други неприятности и построяването се забави. Строителното петно, което беше за нашия блок го дадоха за построяване на легация и след това трябваше да се водят дела и да се освобождава ново строително петно докато се построи нашия блок.

По това време, още докато не бях извадена от жилището ми се опознах по-отблизо с една сестра от братството Донка Проданова. Донка идваше при брат Петър, помагаше, изплакваше се на него като пред баща, съветваше се с него. Той й казваше често да спре работата, защото тя имаше възраст за пенсия и да си гледа здравето, защото беше много болна, но тя не искаше да остави ресторанта, в който работеше. Там получаваше храна, а на гардероба й даваха често бакшиш. Тя фактически вземаше от едно място, а ги даваше на друго, защото беше много щедра.

Тя имала място на Изгрева и я включили в блока, който бива построен от видни бойци против фашизма на нейното място. Но понеже била сама й бяха отнели една голяма стая (хол) от апартамента и по такъв начин й даваха по-малка жилищна площ, а й искаха същата стойност. Тя плачеше и се тормозеше, че е изиграна. Идваше при мене и плачеше. Не искаше да влезе да живее в апартамента си, понеже й бяха предоставили една стая в центъра на София и там се грижеше първоначално за генерал Стоянов, а след това за дъщеря му и работеше като гардеробиер в руския ресторант. Тя беше болна, но пак искаше да работи. Единият й бъбрек не работеше, а другия беше болен. Ходеше на прегледи при разни лекари и те я предупреждаваха да се оперира, но тя се страхуваше и не си направи операция. Когато искаха да ме вадят от жилището ми тя дойде и ми предаде ключовете от апартамента си и ми каза, каквото нямам къде да сложа да го занеса в апартамента й. Той беше съвсем празен. Но имаше дрешник и кухненски шкафове. И наистина аз не можех да си взема всичко и да го пренеса в оборотното жилище. Занесох при нея една шевна машина, едно походно легло, одеала и някои дрехи за носене. Подредих оборотното жилище, но повечето време прекарвах при брат Петър, понеже от там ходех още в двора си, където имах някои насаждения, спях в апартамента на Донка и ходех по мои и нейни задачи. С течение на времето успях с молби и тичане по учреждения да обърна внимание на това, че апартамента й не струва 17 хиляди и нещо след като са й отнели хола и тя получи накрая нова оценка 13 хиляди и нещо. Получи и нотариален акт за него. Апартамента й беше празен. С нейни средства й закупих шест тапицирани стола и три други, но масивни за трапезарията. Тя си поръча две ъглови легла с ракла. Дадох й едни плат за завеса на едната стая и други някои подробности. Така можеше да живее в апартамента. Един ден тя получи криза и остана през зимата вкъщи в апартамента си. Тогава оцени, че е хубаво с парно отопление. Другите обитатели на блока живееха вече години наред, а тя се наказваше в студената стая в центъра. От тогава си идваше вече там. Само в редки случаи оставаше в града да спи. Накрая се премести. Поръчах да дойде камион, дойде племенника на брат Петър Филипов и друг някой и за половин ден всичко какво имаше тя бе пренесено. Тогава тя каза, че всичко е много хубаво, но че тя не е добре. На 30.1.1981 г. тя почина. Дойде сестра й, чийто съпруг беше много болен, дойдоха роднините й и я погребаха. Аз ги бях предупредила, че Донка не е добре още преди тя да почине и те идваха да се видят с нея. Но след погребението една от тях, която имаше зет адвокат каза, че сега трябва апартамента да се заключи и аз да изляза от него. А аз имах дрехи, които носех през лятото и през зимата и някои завивки. Трябваше за час, два да пренеса временно всичко у брат Петър и така направих. Отидох си в оборотното жилище на „Люлин". Заключиха апартамента, но след време сестра й дойде и отново ми даде ключа. За мен беше удобно да живея на Изгрева. Готвехме у брат Петър и там се хранеха той, брат Боян Златарев, Ангел Ангелов, който беше услужвал на брат Петър и който беше племенник на Михаил Ангелов от Варна, близък приятел на брат Петър, а после и Филип, племенника на брат Петър, който бе осиновен от него. Понеже аз не спях и не стоях в апартамента си в ж. к. „Люлин" Ангел се настани там временно. Аз отивах от време на време ако ми потрябва нещо, което съм оставила там да го взема и пак се връщах. Рядко съм преспивала когато Ангел е отсъствувал. У брат Петър идваха разни приятели от София и провинцията, имаше интересни разговори. От време на време идваше и брат Тодор Бошков и разговаря с брат Петър и другите.

Тук ще отворя една скоба. Още докато бях в моята къща на Изгрева бяха ме поканили у сестра Радка Симеонова, която живееше срещу Мирчеви на ъгъла в една спретната къщичка с хубава градина на молитва. Между поканените бе и брат Тодор Бошков. След като направихме молитвата и ни почерпиха нещо този брат, много скромен, извади от джоба си една тетрадка и пожела да ни прочета негови спомени с Учителя. Като ни прочете няколко страници той сгъва тетрадката и я сложи в джоба си. Аз не се познавах до този момент с него, но прочетеното ми направи много силно впечатление и аз му казах, че много небрежно прибира тетрадката си в джоба, че това са много ценни неща, които би трябвало той да опише подробно, всичко, каквото знае трябва за запише, защото са тъй хубави. По-късно вече той идваше при брат Петър и дойде време, той не се чувстваше добре, беше си облякъл официален черен костюм и каза, че няма защо да го пази вече, а трябва да го носи. Поканихме го на обед, но той хапна много малко. Не можеше да се храни. Нищо не го болеше, но отпадаше и слабееше, а не беше пълен. Беше отишъл в болница, за да му правят пълно изследване и му казали, че е напълно здрав. Попитахме го а спомените му и той каза, че ги е написал. Накрая пак ходихме при него преди да си замине от тоя свят. Той не се чувстваше добре. Донесоха му чашка мляко и той я изпи. Попитахме го за спомените му, които аз обещах да препиша и ги умножа, но той ми даде едната лапка и каза, че другата я бил дал някъде. След като си замина аз открих и другата папка и платих на една машинописка да ги препише на два пъти с няколко копия, които раздадох на няколко места. Всички бяха възхитени от неговите спомени и казаха, че са поетично написани и много ценни за братството, защото бяха разговори с Учителя, много характерни, и при много важни събития и достоверно записани, от човек на висок пост като военен и като авторитетен брат и ученик.