Около Учителя кръжаха много приятели. Казвам кръжаха, а не се движеха, защото всеки се движеше около Учителя по една строго определена орбита - едни се приближаваха повече, други се отдалечаваха и след това отново се приближаваха. Всички се движехме по елипса. Но в елипсата има два центъра. За да се начертае трябва да има два центъра и това се учи в училище по геометрия. Този въпрос Учителят го е засегнал в беседите си и ще го намерите по-подробно описано и обяснено от него. Така всички се движехме по тази вътрешна елипса към Учителя и се приближавахме и се отдалечавахме съобразно времето, с което се движехме и с бързината, с която разполагахме. А това зависи главно от това как разрешаваш своите задачи и как работиш. Но винаги ставаше така, че за всеки от нас имаше строго определено отделно време, за да се доближим до Учителя. Всеки, който имаше нужда и беше му дошло времето на движение в онази вътрешна елипса, то той се приближаваше до Учителя, срещаше се с него и това бе срещата на една човешка душа с Бога и така се разрешаваше отношението на онзи човек, който се приближава към Бога, Разговорът приключваше, братът се отдалечаваше от Учителя по своята вътрешна и външна орбита на движение. Затова ще забележите, че много хора, които живееха в света, долу в града и които външно не смееха да изявяват симпатията си към Братството и Учителя поради страх от общественото мнение, то тези хора понякога идваха при него и за наше най-голямо учудване той ги приемаше веднага докато ние трябваше да чакаме с часове и дни. Тяхното време бе дошло и се осъществяваше срещата им с Учителя, защото те чрез своята вътрешна елипса идваха до онзи момент и до онази точка, където трябваше да се осъществи връзката им с Бога. Те идваха на Изгрева, срещаха се с Учителя, осъществяваха тази връзка и после си заминаваха по своят житейски път. След време те се явяваха пак и отново изчезваха. И техните опитности с Учителя са много интересни, защото те живееха и работеха в света, в различни сфери на общественият и политически живот. Те заемаха различни постове, имаха различни професии. Говорим за онези, в които имаше начертана вътрешна елипса, по която се движеха и по която елипса те трябваше да се срещнат два пъти с два центъра на елипсата. Единият център бе този на Божествената душа, а другият център бе този на Божествения Дух. А в проекцията на човешкият им живот на земята човек трябваше да се срещне по законите на елипсата с човешката душа и с човешкия дух. Това бяха понятия неизвестни на посетителите, но техния вътрешен порив ги докарваше при Учителя и тези срещи бяха неизбежни, защото те се движеха по своята вътрешна елипса, а всички пък се движеха около елипсата, където единият център бе Учителя, а другият център бе Бога. Е, това бе най-интересното и това обяснява разнопосочните интереси на посетителите при Учителя и техните разнообразни професии и точно тук имаме предвид онова, което каза веднъж Учителя: „Моите ученици не са тук на Изгрева, а са в света". Ето едно противоречие за мнозина тогава на Изгрева, нали Школата беше тук и ние бяхме ученици в тази Школа? От къде на къде учениците на Учителя да са в света, но по-късно разбрахме окултният закон за движението на ученика към Учителя.
А около Учителят имаше приближени, които правеха изключение от описаното движение на елипсата. В онзи момент аз бях много недоволна от това, че Савка беше много близко до Учителя и че тази близост тя я подчертаваше като голяма заслуга и заслужено признание от Учителя за нейната особа. А аз бях свидетелка на нейния живот от страни и не смятах това нейното положение да се дължи на нейната особа и на нейните качества. Затова отидох при Учителя с явното намерение да му се оплача от нея и съответно да му кажа, че според мен нещата не стоят така, а малко по-иначе. С една дума аз отивам при Учителя с изискванията си да се коригира той към Савка и да може малко да я отстрани, защото тази близост предизвикваше ревнос-у всички ни. А онези, които не бяха на Изгрева изпадаха в различни човешки изкушения. Учителят ме прие в стаята. Беше сезон, когато бе запалена печката му. Показа ми стола и аз седнах. После той стана, отвори вратата на печката, взе машата и разбърка и намести няколко въглена, които не бяха изгорели, а пламтяха. Той се отопляваше с дърва. После затвори печката , седна. След малко каза: „Ти можеш ли с ръка да преместиш тези въглени Е печката както аз сторих с машата?" „Не мога, Учителю, ще се изгоря." „Ето виждаш ли, ти не можеш. Ами ако Савка е машата, с която аз вадя и разбърквам въглените в тази жарава, ти какво ще кажеш?" „Нищо, Учителю, нищ: не казвам." „Ето видя ли, а сега си отивай. Този урок с машата, с въглена и с печката вече три пъти в разстояние на десет години ти го преподавам. Не можа ли най-сетне да го запомниш?" Аз мълча. И този път задачата бе разрешена по един такъв драстичен пример, че аз се засрамих. После като наблюдавах Савка имах друго виждане за нея и за нейната служба, защото в къщата си имах печка, отоплявах се с дърва и имах и маша, с която разравях жаравата. Но това беше моята маша, за моят дом, а Учителят имаше Школа и в тази Школа всичко вреше и кипеше и всеки се печеше на някакъв огън и решаваше житейски задачи. Понякога един беше машата, друг въглена, а трети жаравата. Ролята на машата се сменяваше периодично, вероятно и аз съм била понякога тази маша, с която Учителят разравяше и преместваше въглените, за да може по-добре да гори огъня и да се опича онзи, който трябва да се опече. Нали хляба когато се замеси и се сложи във фурната трябва да се опече? В Школата на Учителя ние говорехме за Божественият хляб, който трябва да се опече. Той се опичаше чрез Словото и чрез нашият живот. И тази жарава бе един огън, това бе Божественият огън, онзи огън, който гореше и ни изгаряше. Онзи огън, за който се говореше, че Бог е огън всепояждащ. Гори от вън, гори от вътре и никога не угасва, вечен огън, горящ, неугасващ, изгарящ, но не изпепеляващ.
