Бях завършила гимназия и съм девойка и вместо да ме омъжат родителите без да искат ме изпуснаха както обичаше да казва майка ми и аз съм се изплъзнала от тяхната опека и съм станала дъновистка. Семейството ми беше много против това мое отклонение и водеше безмилостна война срещу мен все едно, че не съм тяхна плът и кръв и като че ли съм чужд човек. Чуждият човек ще избяга, ами аз къде да избягам като те са ми родители. Сега е много лесно в тези времена младо момиче завършило гимназия да си вземе куфарчето, че и без него и да напусне дома на семейството си - и работа ще си намери, и препитание ще си намери, че и дори и под покрив ще се подслони. Но тогава това бе немислимо - беше трудно и обществото не бе свикнало още на такива неща и реагираше бурно и се противопоставяха срещу такива бунтовници. Направо ги парализираха със своето обществено противопоставяне. А аз бях станала в очите на родителите ми непоправима дъновистка. Използваха всички възможни методи, които им бяха известни: отначало не ми позволяваха да излизам, заключваха ме, а аз исках да изкоча през прозореца. Видяха, че може да си счупя краката и че това няма особена полза. След това им хрумна да ми крият роклите, а аз бях от заможно семейство и имах хубави рокли, защото майка ми се стараеше единствената им дъщеря да бъде облечена и гиздава. Искаше да се хвали с мен, а и с това да ме подготви като добра партия, за да ме омъжи. Започнаха да крият хубавите ми официални рокли и обуща, като смятаха, че аз като видя, че ги няма на определеното място ще спра и ще Мирувам и кротувам у дома. Но аз не се предадох, а се облякох със старите и скъсани рокли, износени и захвърлени, за да служат само когато трябва с тях да работя някаква мръсна работа. Облякох си скъсаната рокля, сложих си старите обувки, очукани, оглозгани и излезнах. За проклетия в този ден всички познати на майка ми, заради които майка ми ме обличаше официално и заради които ме водеше на разни официални посещения ме срещнаха в този ден и ме оглеждаха. А аз съм в стари дрехи, избелели изобщо съм със смачкан фасон. Оглеждат ме, поздравяват ме, но аз с вдигната глава минавам и заминавам и не им обръщам внимание и отивам на беседа при Учителя. Като се върнах у дома беше настанала цяла олелия, че съм излезнала с тези дрехи и съм ги направила за посмешище пред света. Аз им казвам, че за мен това е без значение. Следващият път скриват и заключват и тези дрехи, но аз намирам още по-стара рокля и още по-скъсана, надявам я и излизам с нея. Като се погледнах в огледалото не можах да се позная, но стиснах със зъби и тръгнах немила-недрага като съдран чувал през града, вървя и отивам при Учителя. Той ме поглежда и ме пита: „Какво има да каже градската госпожица?" и прихна да се смее. Аз вече не бях онази градска госпожица със свръх модерните и скъпи рокли, аз бях вече една обикновена Пепеляшка, че нещо и повече - бях съдран чувал и половина. В очите ми сълзи и разказвам на Учителя всичко от начало до край, че ми крият дрехите, за да не ходя на беседа. Смехът на Учителя беше изчезнал, той вече ме гледаше сериозно и строго. Изрече: „Ти работи за Бога, а Бог ще работи за тебе". Това ми каза Учителя на ул. „Опълченска" 66 до голямата писмена маса. Това няма да го забравя никога. Аз станах и си тръгнах и по пътя към дома бях решила, че ще работя за Бога, а Бог да определи пътя ми и съдбата ми. Реших, че ще работя по-усилено върху беседите на Учителя, че ще тръгна дори и гола, но ще ходя при Учителя та каквото ще и да става. Връщам се у дома с твърдото решение, че и гола ще излеза от вкъщи, Но няма да ме спрат да ходя при Учителя. А в мене бе залегнало твърдо убеждението, че да работя за Бога трябваше да ходя на беседите на Учителя и да изучавам Словото му. Аз вече бях научила от него, че не трябва да правя разлика между Учителя и Бога. Така си мислех и влизам у дома, а там са седнали на масата всички и ме очакват да влезна. Аз влизам дрипава и окъсана. И като ме вижда майка ми направо й прилоша от срам, а баща ми се разплака от жалост. Един плач от срам, а друг плач е от жалост, а братята ми се изпокриха. Поглеждам се аз в огледалото и се виждам, че съм нещо повече от окаяно положение - дрипа съм и чак отгоре - парцал съм. Тогава си спомних усмивката на Учителя, когато ме запита какво имало да каже градската госпожица, та тогава бях в онзи миг в онзи другия полюс, където бях преминала - полюс на отрицанието. Майка ми нарежда и плаче, че е вече доживяла пълен срам и че следващият път аз съм щяла да излеза гола от вкъщи та да бъде още по-голям резила и срама й. А баща ми плаче и повтаря: „Абе ние нямаме ли пари, няма ли това дете дрехи, че е тръгнало така?". А майка ми отговаря „Има, но аз ги скрих да не ходи при Дънов". „По-хубаво да ходи при Дънов облечена като госпожица, отколкото да тръгне като посмешище по града та всички да ни се смеят и подиграват. Ще й даваш и дрехи, и храни, и малко пари, за да не ни излага повече. Та аз съм учител в гимназията и всички ученици ме познават и половиният град ме познава". Майка ми видя, че нещата придобиват друг обрат, съгласи се, взе ключа, отиде, отключи скрина, където бяха заключени всичките ми рокли, обувки, взе ги, дойде и ми ги хвърли на главата. Аз седя, мълча, тя идва донася по някоя и друга рокля и ги запраща срещу мен. Та така изведнъж от Пепеляшка аз бях натрупана с дрехи една връз друга. Накрая донесе някакъв плат и ми го хвърли в очите: „И да си ушиеш рокля от този плат, че не мога да те гледам такава дрипла".
Аз станах, прибрах си дрехите, огледах се и нищо повече не разговарях с тях. Каквото ми наредяха - вършех. Направих си строг план и режим и го спазвах. Затворих се в себе си, отговарях само на зададени въпроси. Ставах рано, четях, после учех уроците си, ходех на факултета и се заминавах с музика. Целият ми ден бе изпълнен от сутрин до вечерта. Нашите се чудеха каква ли е тази промяна у мен. Когато излизах от вкъщи им казвах къде отивам и че ще се върна еди кога си. Изпълнявах точно всичко без някой да ме ограничава отвън, защото се ограничавах отвътре. Отивам отново при Учителя, той ме поглежда и се смее: „Е, видя ли как Бог работи", а след това продължи „на онези, които всичко им върви и нямат мъчнотии на земята в живота си, са забравени деца от Небето. Щом човек среща мъчнотии и трудности знак е, че Небето се интересува и работи върху тебе."
И наистина следващите дни напрегнатата атмосфера у дома се разля и разнесе, нещата се промениха. Аз излизах вече пак облечена както преди и отново бях градска госпожица. Познатите на родителите ми отново ме срещат облечена както трябва по модата и пак ме оглеждат. Запитват майка ми: „Ами защо я срещнахме по некое време облечена като слугиня?" Бяха намерили най-мекия израз, за да не обидят майка ми. А тя отговорила: „Бях я наказала и заключила дрехите й, ама като видях, че ни срами и се облича с парцали, отключих ги и си казах „Ако ни срами, поне да ни срами облечена, та да не кажат хората, че баща и майка й не са я облекли, нито са я нахранили, нито са я изучили, нито пък се грижат за нея", Майка ми се разплаква, а с нея всички плачат и оплакват себе си, че са майки на такива дъщери. По този начин майка ми излезна от това неудобно положение, а мен ме освободи Небето за онази работа, за която бях определена - да бъда в Школата на Учителя.
