В раните години на моята младост родителите ми бяха решително против моето отиване при Учителя. Не само бяха против, но се противопоставяха по всякакъв начин и с различни средства. Един от тези сграничителнй мерки бяха да ми се приберат роклите, но това бе последното средство към което те прибягнаха. А преди това спряха да ми купуват дрехи, нарочно не ми купуваха, а аз бях вече голяма госпожица, а по-новите рокли ми ги прибраха и ги скриха някъде. Аз не се разправях с тях, нито пък ги търсех. Бях решела в себе си, че както и да е ще ходя при Учителя независимо как ще бъда облечена. Беше дошла зима и аз с леки стари дрешки облечена отивам на беседа цялата премръзнала. Учителят ме вижда как ходя вече като Пепеляшка, разбира къде е причината и ме повика при себе си. В стаята му той извади от някъде и ми подаде две фанели и ми каза: „Вземете ги". Аз се наведох, прегледах ги и взех само една и то по-старата фанела, а по-здравата оставих и за някой друг гол и бос като мене. Учителят видя, че избрах само една фанела и то по-старата, усмихна се и нищо не каза. Връщам се аз в дома с чужда мъжка фанела, а майка ми ме оглежда и нищо не казва. Аз продължих да ходя облечена с фанелата, която ми даде Учителят. Мина една, две седмици и майка ми влиза една сутрин в стаята и ми хвърля на кревата една нова току-що изплетена фанела: „Щом е дошло да носиш мъжка фанела, то поне носи женски". Аз я взех, оставих я настрана, нищо не казах, но излезнах отново с фанелата на Учителя. След обяд майка ми вижда, че се движа със старата фанела, скача и се развиква: „Ти знаеш ли, че аз лично съм купила тази прежда и платих на жена да ти я изплете, а ти я захвърли, а ходиш с фанела облечена от незнам кого си". Аз се засмях, но нищо не казах. Прибрах фанелата на Учителя и облякох новата фанела и отидох при него с току-що оплетената дамска фанела. Учителят ме посрещна и каза: „Сестрата е днес с нова фанела". Замълча малко и: „Е, добре може и с нова фанела". Та Учителят внуши на майка ми да ми се оплете нова фанела и с това да се отсрочи идващия голям конфликт, когато ми прибраха всички рокли. Но аз фанелата на Учителя я пазех, бях я скътала в долапа си и ми напомняше думите на Учителя „Е, добре може и с нова фанела", което означаваше, че нещата ще се уравновесят временно поне засега.
Майка ми водеше отначало голяма борба срещу мене. Тя беше светска жена, искаше да ме води на гости, за да ме показва, за да може да се хвали с мене и да се перчи с такава дъщеря. Аз отбивах това нейно желание, стоях си у дома и четях книги. Бяха решили след като брат ми Станислав се ожени за немкиня и работеше във Виена да ме изпратят във Виена и там да уча музика. Искаха да ме откъснат от Школата на Учителя. Разбира се отидох при него и съобщих добрите намерения на родителите ми. Учителят каза само две думи: „Не. Не". Отидох у дома и предадох думите на Учителя „Не. Не". Борбата беше много драматична, отчайваща за родителите и непоносима за мен.
Спомням си, че имахме в гимназията учителка по философия - казваше се Райна Ганева. По философия не зубрех уроците си, а някакси разбирах материала и ми беше ясно всичко, докато при другите предмети ги заустявах. Учителката ми имаше хубава, нежна мисъл и онова, което предполагаше да се слуша с удоволствие и то да бъде разбираемо. Тя взимаше уроци по пиано от една немкиня Дунева и като разбра, че и аз свиря на пиано ме заведе при немкинята, която остана изумена от таланта ми. Тя възлагаше надежди върху едно бъдещо музикално направление и насочване върху мен като млада музикантка. Тя се срещна с родителите ми и каза: „Ами вашата Мария е рядък талант. Аз ви съветвам изпратете я в странство". Родителите ми бяха поласкани от тази оценка, а аз бях тогава ученичка в гимназията и те разбира се като родители правеха планове за моето бъдеще. По-късно след години наистина се отвори път за чужбина да следвам и да уча пиано, но Учителят не ми позволи. Така че предвижданията на Дунева бяха правилни и точни. Веднъж Райна Ганева ме покани да посвиря у тях. За да бъдеш поканена да свириш на пиано в някое семейство бе чест, защото там се събираха отбрани семейства и едно събиране не можеше да мине без концертна програма и най-вече изпълнение на пиано. Тогава нямаше радио, единствено имаше ръчни грамофони с фунии, а плочите бяха с блудкави градски любовни песни. Приех поканата, отидох у тях облечена подходящо и им свирих Шопен и други неща. Останаха доволни. Запозна ме с рождения си брат, който беше пианист и най-добрият изпълнител на Шопен в София. Неговата оценка за мен беше много ласкава, така че всички я чуха и трябваше да се съобразяват с нея. Това отвори вратите към други семейства от висшето общество. Аз бях в онзи етап, когато музиката, излизаща от пръстите ми се разливаше не само като музика, а като едно музикално откровение на великите композитори. Бях в едно и също музикално съзвучие с тяхното творчество и чувствах тяхното присъствие като композитори. Това предполагаше невероятно изпълнение и още по-необикновено изживяване от една такава музика.
Аз вървях по родова линия на баща ми и приличах повече на него, а малкия ми брат Владо вървеше по линията на майка ми. Тя го обичаше много, беше момче и приличаше досущ на нея. Съпругата на брат ми Станислав беше немкиня и се казваше Рихи. Майка ми започна да излиза с нея на гости и да я води насам-натам - и на двете им се хареса. Майка ми имаше вече с кого да излиза, а снаха ми се развличаше по този начин и не стоеше сама у дома. Когато споделих това с Учителя той ми каза: „Тя майка ти ще заобича снаха ти Рихи". И наистина те си уйдисваха във всичко, защото бяха светски хора. Аз отказвах да ходя, защото не исках да си губя времето. А моето увакантено място го зае тогава напълно сполучливо снаха ми, че се стигна до там, че когато се завръщаха от гости възбудено говореха за светските клюки, поглеждаха ме отвисоко, че аз съм се завряла там някъде си и чета някаква книга. Вдигаха рамене и се споглеждаха, кимаха с глава, което означаваше, че аз съм вече чужда в този дом. Да, аз наистина им бях станала чужда. Хората се отличават по пътя, по който се движат и чрез пътя, по който са принудени да извървят.
Отивам при Учителя и споделям неволите си. Бях с тетрадката си и с молива и стенографирах обикновено неговите думи „Когато се намериш в тежки условия и се почувствуваш изоставена, помисли си, че добрите хора те обичат, ангелите те обичат и Бог те обича.
Сърцето ти е станало активно преждевременно. Много бързо си израснала. Нали ви казвам да не растете толкова бързо! Сега може да стане така, че да получиш големи рани. Трябва ти известно отдръпване, за да се ориентираш. Фактът, че си жива показва, че има някой, който те обича. Че те обичат законът е 101 процента верен. Нали ти казвам докато ви уча, аз ви обичам. Искам от тебе сега едно нещо: Винаги да вярваш и да не се съмняваш... Кажи го кое е това?" Аз отговарям и допълвам „че Учителят ме обича".
„Ако изпълниш Волята Божия, недоразуменията между теб и домашните ти Господ ще ги изглади като ги въведе в същия път. Когато изпълняваш Волята Божия и помежду ви възникнат недоразумения, ти не си виновна. И на страданията на домашните си ще гледаш така. Ще мислиш, че е за тяхно добро. Закон е: когото много обичат, много го наказват и много искат от него.
Вие вземате повече отколкото можете да носите. Истинската обич е когато видиш някого да изпиташ една вътрешна радост."
Изминаха още дни и години, но старата ми фанела стоеше дълго време, защото тя отново няколко пъти отново беше обличана от мен. Тя отново идваше да ми помогне и да разреши още един пореден конфликт между мене и родителите ми. Борбата продължаваме, а Школата на Учителя също продължаваше. Борба и Школа - това бяха двете най-важни неща в този етап на моят живот.
Думите на Учителя се сбъднаха. Баща ми пожела да го заведа на лагер на седемте рилски езера. Там му хареса много, върна се у дома, но вече не разказваше на майка ми нищо, за да не предизвика у нея реакция; Беше разказал само, че се чувствувал много добре на чистия въздух горе в планината, че е бил на един хубав курорт и нищо повече не бе промълвил. Баща ми горе се възроди, движеше се свободно между нас и само слушаше, наблюдаваше и мълчеше. Когато баща ми си замина от този свят той ми се изяви чрез един брат по чисто медиумичен начин и каза: „Мико, прости ми ако съм те обидил в нещо. Моето място беше горе на Изгрева". След седем дни сънувам един от заминалите братя на Школата преди време, че идва при мене на сън и ми говори: „Учителят ме изпрати да посрещна баща ти и да го въведа в Школата". Та така по този начин си разрешихме кармата с баща ми, дъщеря му го заведе при Учителя, а жена му противодействаше, а пък приятелите го заведоха след смъртта му в другата Школа горе в невидимия свят. Ето едно разрешение, което бе дадено от Учителя.
Когато бях малка и ученичка исках да стана балерина. В мен идваше нещо като подтик отдалече и този подтик ме обхващаше и аз подскачах, опитвах се да играя и да си тананикам някакви мои познати мелодии много отдавна и да си играя някакви танци. По това време родителите ми изобщо не обърнаха внимание на моето тананикане и на моите танци. Аз се въртях ту надясно, ту наляво после правех някакви кръгове, движех си ръцете насам и натам и като че ли всичко това някога и някъде го бях научила и сега го преповтарях. Моите игри и подскачания и танци те ги приемаха като че ли са игри за тази възраст и понеже само аз бях момиче в семейството на никого това не направи някакво особено впечатление. Но един път се бях така разиграла и разтанцувала, че майка ми влезна в стаята и изкряска и аз се спрях. Пита ме какво правя. Отговарям, че танцувам, защото искам да стана балерина. Но в тези години и времена се смяташе балерината като професия недопустима за едно семейство от нашата среда. Майка ми взе една пръчка и ме подгони, за да ме наложи с нея: „Аз едно момиче имам и балерина да го дам. Как пък не." И ме наложи няколко пъти с пръчката - тя ме гони, а аз бягам от стая в стая. И не даде друг път изобщо тази дума да се изрече пред нея. А след време когато споделях този случай с Учителя той ми каза: „В далечното минало много хубаво си играла". И повече нищо не ми каза. Вероятно така е било. А си спомням, че в по-минало време според думите на Учителя съм била вествалка и съм играла около огъня.
Преди да отида при Учителя две години преди това бях станала вегетарианка. Имах приятелка, която беше вегетарианка и беше член във вегетарианското дружество. Веднъж споделих с нея, че ми е втръснало да ям месо и тя ми подхвърли: „Ами защо тогава не станеш вегетарианка?" На следващия ден накупих вегетариански книги, зачетох се, после прегърнах тази идея и станах член на вегетарианското дружество. Така като член на това дружество ме Пуснаха родителите ми на вегетарианския конгрес в Търново, който бе едновременно със събора на Бялото Братство. Аз тръгнах на вегетарианския конгрес, а отивах при Учителя. Да се добере човек до идея на вегетарианството не бе лесна работа както тогава, така и днес. Учителят веднъж каза: „Идеята за вегетарианството се намира на три километра височина". Да ти се изкачи съзнанието до три хиляди метра височина над земята също не беше лесна работа. След две години време бях поканена на сватба, женеше се моя приятелка и да не откажа взех, че топнах с хляб в гозбата направена с месо от кумова срама. Два дена след това имах разстройство. Едвам се справих с него. И след това никога не направих подобен опит за нечий хатър - останах си вегетарианка. Идеята за вегетарианството бе турена доста високо и затова по-късно в Школата на Учителя, когато той беше недоволен от живота на възрастните приятели, той сподели с мен така за тях: „Ако не друго, то поне в този живот те станаха вегетарианци. А това не е малко. Толкова можеха - толкова и постигнаха". Така някои успяха само да се доберат до идеята за вегетарианството. Нищо повече. Макар че идваха и се причисляваха като последователи на Учителя. Какво да се прави? Човешки съдби. Това е отговора - вчера, днес и утре.
