Работех в голям колектив, ръководех строителна бригада. Работата беше тежка, напрегната, условията трудни.
Веднаж идва при мене началникът и ми казва: „Майсторе, виждам, че не вземаш от общото ядене.” Казвам му: „Месо не ям, а мас не употребявам.” Казва ми: „Можем ли с нещо да те улесним?” - „Ако може да наредите де ми сваряват няколко картофа на печката в кухнята, ще бъде добре.” - „Може, разбира се. Ела с мене!”
Заведе ме в кухнята, извика главния готвач: „Ще туряш канчето му на печката, да му сваряваш картофи.”
Готвачът ме изгледа навъсено.
Той беше голям, едър, лицето му грозно, погледът свиреп. Беше избухлив, сприхав, нервен и невъздържан на думи. Едното му ухо беше отрязано. Всички се страхуваха от него. Измислили му бяха прякор -Горилата.
Разказваха, че веднаж, като разливал храна, един му се оплакал: „Ти пък на мене не си турил мръвка!” Горилата грабнал ножа, отрязал ухото си и го хвърлил в канчето му: „На ти мръвка!”
Явно и сега той не беше доволен от намесата в работата му. Гледаше ме из под вежди, но нищо не каза.
Оставих канчето и отидох на работата си. На обед отидох да си взема канчето. Готвачът троснато ми каза: „Повече нема да донасяш канчето си тук!”
Не възразих нищо. На началника не се оплаках. Взех си канчето и си отидох. Картофите хвърлих: лошите чувства са като отрова! От тогава не се мярнах в кухнята.
Минаха няколко дни. Развалиха се фурните на голямата печка в кухнята. Настана голяма суматоха - не ще могат да пекат гювечите, а те бяха любимата храна и най-лесно се приготовляваха!
Идва началникът при мене: „Майсторе, фурните се развалиха. Можеш ли да ги поправиш?” - „Мога.” - „Какво ти трябва?” - „Материали и трима помощници.” - „Имаш всичко на разположение!”
Почнах работа. Съборих старите фурни, иззидах ги наново, разширих пътя на огъня, смених изгорелите тръби с нови, наредих ги според правилата, облякох отвън фурната с плочки, поправих и печката. Като запалиха фурната, тя печеше по-хубаво от първата.
Вече си прибирах инструментите, когато Горилата дойде, бутна ме с лакат и каза: „Носи си канчето тук.” Не казах нищо, приех естествено поканата и започнах да нося редовно канчето си. Картофите ми биваха винаги сварени, запазени, горещи, при това на мое разположение имаше и един чайник кипяща вода. От време на време майсторът готвач ми правеше малки содени питки: обвие питката с чиста кърпа, и я мушне под мишницата ми. Понякога разменяхме по две-три думи - обръщах му внимание колко страдат хората и колко са нещастни, и все намирах да насоча погледа му към нещо хубаво. Той сякаш се размразяваше. Гласът му беше груб, като че ръмжеше звяр, но колко трогателно беше усилието му да покаже разположение - в тона му трепкаха свенливо нежни нотки, като че камък се готвеше да заплаче. От как почна нашата дружба, той се промени и към другите хора - не беше тъй груб, в него се роди едно съчувствие, сякаш ги виждаше за пръв път.
Веднаж той ме покани: „Ела да видиш какво правя.” Заведе ме в стаята си. Учуди ме редът и чистотата! - Въздухът беше чист, с дъх на бор. На полиците по стените бяха наредени детски играчки, къщички и др. На масата му - инструменти и други материали. Останах учуден: как можаха тези грамадни груби ръце да работят толкова нежни, деликатна работи! Той ги раздаваше даром на децата. Разгледахме ги заедно. Дадох му някой съвети. Горилата разцъфна! - За пръв път видях усмивка на лицето му.
Вие може да не сте виждали, но аз съм виждал камъкът да се усмихва и плаче. Какви съкровища крие човешката душа, какви нежни чувства е скрил Бог в нея! Там те растат, а у поета се раждат образи, идеи, мисъл. Тук е силата, а там е изкуството да й се даде образ.
Чуден е животът - Един, Единен и Неделим! Как се прелива той в безбройни форми, видими и невидими!
3абележка на съставителя: Виж „Изгревът”, том 3, с. 240-241.
