1. Когато си гладен и някой приятел ти поднесе пресен хляб, ще питаш ли, от коя нива е пшеницата, кой омеси хляба и в коя пещ е бил опечен? Когато си жаден и приятел ти поднесе чаша вода, дали ще питаш откъде е тази вода и какви са нейните качества?
Не питаш, когато през някоя зимна нощ след дълго пътуване, измръзнал и уморен се спреш на прага на някоя хижа и там те посрещне топлото огнище, откъде са дървата и кой накладе огъня.
Нищо не искаш да знаеш, когато слънцето изгрее и прогони нощните сенки и заедно с това тежките мисли.
Не питай приятеля си - защо си внимателен към мене, обичаш ли ме? Редки моменти са те, когато към тебе пристъпват нозете на онова светло същество, чийто име не смеем да назовем, онова същество, което с любвеобилните си ръце задоволява нашия глад, жаждата и ни насища с топлина и светлина.
Смирено скланяш глава, ако си човек, който владее рядкото изкуство да благодари от душа, без да каже думата хладно и официално. Тия моменти се помнят, защото аромата на доброто никога не изчезва. Избягваш да говориш за тях, защото са свещени. Образът на твоя приятел сияе в душата ти с непомрачен блясък.
Всичко това е като музика, която идва отдалеч, като поезия, която те облива с нежност, като топлина и светлина, които внасят живот. Те са израз на доброто. Запомни тези моменти, скътай ги грижливо в сърцето си, те ще ти напомнят винаги за красотата, която ни чака, която ни намира, за да превърне ежедневието ни в празник.
Спомни си за всичката красота и сила, които се крият зад малкото добро. Ще дойде час, когато в тебе ще прозвучи невероятен тон и съмнението ще те докосне и ти ще питаш: Преживях ли красотата? Имах ли приятели, които бяха готови да направят всичко за мене?
Спри и погледни назад - кротко блестят светлините по твоя път и с ръка на сърцето си кажи си: Питах ли тогава, когато заставах пред Него за да ме обсипе с безброй блага, за да изведе от тъмата на моята нощ и ми покаже изгряващото слънце и изпълни накрая сърцето ми с голямата радост?... Тогава дали питаше? Звучи малко сурово и твърдо. Кой си ти? И имаш ли право да се съмняваш?
Господи, какъв въпрос? Има ли по-страшна болест от тази - молец, който унищожава всичко свято.
Великият в своето дълготърпение спокойно отговаря: Какво съм аз и какво е моето намерение? Имам намерение, има цел, да и щети я кажа:Искам да запаля свещта, за да можеш ти да четеш книгата, която получи като наследство и която сега напразно прелистваш, край тебе е тъма. Сега ще кажеш, стана ли светло и можеш ли да четеш?
Ученикът ще отговори: Мога, светло е вече край мене.
Нямам друга цел, освен да ти бъде светло - аз друго не правя паля свещите на учениците. Затова, не питай, когато си гладен, когато си жаден. Не питай за качеството на хляба, за състава на водата, не питай защо те обича приятеля ти, не питай най-вече Него пред когото заставаш като ученик, какви са намеренията Му, не крои ли нещо Той? Съмнението е най-страшното заболяване - пази се. Свещта е запалена. Разтвори свещената книга, дар от твоите добри деди и изучавай великото изкуство да не се съмняваш в любовта, в светлината, в истината. Не питай и от какво е направена свещта. Това знание нищо няма да те ползува. За тебе е важно да не се съмняваш, когато те нахранят, когато те поят, когато ти предложат топло огнище, когато ти запалват свещта.
Великият те гледа.
Великият чака.
Едно будно око те следи. И едно остро ухо те слуша. Ще дръзнеш ли да се съмняваш в Онзи, Който всичко ти е дал, в Онзи, Който в голямата си обич изпрати при тебе Посланик и Приятел, Учител, Който да те научи на великото изкуство, как да бъдеш достоен за срещата, да не бъркаш пътя си към Него.
Не питай за нищо, не питай най-вече: Кой си Ти и какво целиш?
Ученикът живее в друг свят, при други закони.
Бъди достоен поданик в тази държава, за да бъдеш достоен за среща с Великото, което благоволи да осветлява твоя път и те научи на най-голямото изкуство - как да застанеш пред лицето на Безконечността.
2. Изворът е винаги чист, водите текат непрестанно и нищо нечисто не може да се задържи. Не е нужно някоя сила отвън да дойде и да изгребе калта. Изворът се чисти сам, ако е дълбок и обилен. Понякога отвън от немарливост и глупост някой може да го измърси; след няколко минути, достатъчно време, за да възстанови наново първоначалната си чистота. Същото се отнася и до човека - ако той е извор, чист е; ако нещо измърси водата му - живота, бързо се чисти, изкуството на извора е нещо много ценно. Човек може да го притежава, може и да бъде лишен от него.
Чистотата е необходимо качество. Когато Великото идва при човека трябва да намери място, където да стъпи, а То никога не стъпва на нечисто място.
Чистота е в пряко отношение с мислите, чувствата и желанията на ученика. Те са които реализират чистотата. Ако са лишени от чистота, те са нездравословни. Как ще оперира ученикът с едно болно чувство, с едно болно желание или с една болна мисъл? Всичките отрицателни качества: завист, ревност, гордост, съмнение, омраза са дължат на невидими вируси, които намират благоприятна почва в нечистите мисли, чувства, желания.
Ученикът не може да учи, да работи и да се развива правилно, докато не организира мислите, чувствата, желанията. Те са неговите пособия с които работи. Нужна му е чистота - тя е основен капитал; нужно му е умение да пази този капитал. Онова, което хората наричат самообладание, не е нищо друго, а сила чрез която човек става господар на мислите, чувствата, желанията. Без това качество няма организираност, няма дисциплина, няма целенасоченост. Без самообладание ученикът е подхвърлен на много опасности, външни и вътрешни депресии, трудно се пази тогава чистотата. Самообладанието няма нищо общо с твърдостта на някои и с упоритостта на други. Напротив то е признак на сила, на мекота, на търпение, на култура. Самообладанието е невъзможно без чистота, както и чистотата е невъзможна без самообладание.
Изворът е чист само по себе си, защото постоянна блика.
Изворът не се смущава, ако някой наруши чистотата му.
Изворът владее отлично изкуството да се чисти.
Като извора, ученикът не се смущава, не се безпокои, не губи мира и хармонията, овладял е изкуството на извора и спокойно посреща всичко, което внася дисхармония. Тих и спокоен, той чака обилните води да отнесат утайките на нечистотата.
Без тази чистота, как ще застане пред очите на Великата Реалност, пред очите на Учителя си и пред очите на възвишените същества - как ще застане и пред своя приятел?...
Приличаш на съсъд. Велик грънчар е направил от тебе нещо здраво красиво, нека не кажем съвършено. Един Ваятел продължава да те вае. Една Любов продължава да те обогатява.
Не питаш: Щом е съсъд за какво става той?
В съдовете наливат нещо. Може да е вода, може да е масло, може да е нещо друго. Добре е да помниш едно нещо: съсъдът е едно, съдържанието друго. Не ги смесвай, ако искаш да бъдеш един от разумните хора - ученици, които не обичат да повтарят безброй пъти: аз...аз...аз...
Приличаш на съсъд, нека си излят великолепно и нека за тебе някъде да е казано: “По образ и подобие те създадох" - ала ти не бъркай, никога не бъркай - не смесвай съдържанието със съда.
Човекът няма да го познаеш какъв е, ако го гледаш отвън. Човекът е в съдържанието, човекът е в онова, което е налято в съда, човекът е в живота -израз на любовта, на мъдростта и на истината, които идват отдалеч и от високо. Доколко си им дал прием, до толкова налятото в тебе ще бъде скъпоценен сок, съдържанието ще те определи като човек. Разграничавай нещата. Мъдростта е кристална вода, която идва от далечен и неизвестен извор, Любовта и Истината също. Ти си само съд и нека велик Майстор те е направил близо до съвършенството, но все пак съд. Затова не казвай: Аз съм, аз мисля, аз любя, аз съм свободен. Ще нарушиш реда в един свят и ще се лишиш сам от скъпоценното огърлие, което се нарича смирение. Никой не ти е дал права, които умниците си присвояват, за да свършат живота си като обикновени хора. Една е мъдростта, безброй са съсъдите - ти си един от тях, проявление на Мъдростта, проявление на Любовта, проявление на Истината. За тебе стига това - да намерят място в тебе и в непомрачената им чистота да ги предадеш на другите. Само така ти ще се превърнеш на извор - жадните ще идват при тебе, на огнище - измръзналите ще те намерят, на трапеза - гладните ще дойдат при тебе. Кой би се отказал от тези блага с които те обсипаха, не за де ги задържиш за себе си, а да ги дадеш и на другите.
Приличаш на извор, приличаш на трапеза, приличаш на огнище, приличаш на свещ, ала всичко, което разливаш от себе си, не е твое. Благата идват от другаде. Не смесвай нещата и не надценявай възможностите. Ти само си съсъд. Стига ти да знаеш това, че си здрав, правилно приемаш и правилно се раздаваш. Обилните блага не са само за тебе. Великият ти ги изпраща, за да изявиш себе си и да се наредиш в обществото на служителите, но не формата, а съдържанието, което идва при тебе по непознати пътища от неизвестен източник.
Помни този закон. Спазвай го, за да се сдобиеш с отличителната черта на ученика - смирението, което отваря пътя към неръкотворния храм.
Пред лицето на Великата Реалност, как ще застанеш, ако не притежаваш този бисер?
3. Чудеса всъщност не съществуват. Онова, което наричат магия е велика наука.
Ти си ученик - не чакай чудеса. Не разчитай на тях. Не вярвай на постижения, които могат да се получат по светкавичен начин. За чудеса и за бързи постижения мечтаят само ленивите. В природата няма чудеса, няма магии, няма лесни пътища.
Сама по себе си природата е едно велико чудо, една триумфална магия. За да стигнеш до сърцевината й, трябва да имаш ключове, трябва да разбираш от нейния език. Нейният език може да се научи много бързо - трябват ти две минути. Две минути от твоя работен ден, чийто часове изразходваш за много потребни и непотребни неща. Ако можеш да отделиш две минути ежедневно и то в оня ранен час, когато на изток трепти зората и новия ден бавно пристъпва и по небето блесват първите лъчи от изгряващото слънце. Не е трудна тази задача, която цели да ти разкрие богатството на новия ден и те запознае с езикът на природата. Две минути съзнателна работа върху мислите, чувствата и постъпките. Какви трябва да бъдат те и кое трябва да ги отличава. Онова, което се нарича съзерцание, размишление и вдълбочаване, не е нищо друго, а дълбокото преживяване на тези две минути.
Ученикът не е обикновен човек. Той е забележителния човек на своето време и животът му се различава - мислите, чувствата, живота му носят необикновения белег на възвишеността и на благородното. Не се постигат тези неща по магически начин. Изисква се много труд, усърдие и работа, за да може да прибави към всичките си познания, още едно, познанието на един нов език. Най-дълбокия, и най-необходимия за ученика - езика на природата. Да владееш този език, подразбира се сила и власт. Такъв човек е господар не само на себе си, но и на природните закони. Той знае как да оперира с тях, как да влиза във връзка и как да ги използува за благото на своите ближни и за личното си благо. У него всичко е хармонично, мислите, чувствата функционират правилно - той е посветил за това постижение ежедневно по две минути - работил е съзнателно, интензивно в онзи ранен час, когато природата наблюдава своите деца кога стават, как стават и как започват новият ден. Двете минути работа могат да изградят характер у човека. Това време е и най-ползотворно, налято с онова, което наричаме благословение. То е материален израз на онова, което наричаме мистичност. Това е новия начин на работа. За ученика в него е скрито всичката магия и всичките чудеса. В природата всичко е строго реалистично, всичко има характера на двете минути, които за ученика са школа и програма при овладяването на новия език, единствен, който го приобщава към Великото.
Когато ученикът застане пред Великото, коя ще бъде първата дума, която трябва да каже? Ако е работил съзнателно ден след ден, утро, след утро, той ще я открие, ще я запомни и когато застане на среща от дълбочината на сърцето му ще се изтръгне зов и молитва - Обичам Те!
Не забравяй, има една опасна точка до която човек може да стигне отчасти от невежество, отчасти от лични чувства. Тя граничи с един въображаем край, защото край изобщо не съществува. Но достатъчно е човек да възприеме тази идея, да заживее с нея, за да се самоунищожи духовно. Това е момент, когато ученикът се чувствува самоуверен, горд, че знае много, че знае повече от другите и не си дава труд да спечели още, смята се за много умен и няма, какво повече да желае. Намира, че е напълно прав по много въпроси, права е неговата философия, прав е живота му и не се нуждае от никаква корекция. Този тип се среща най-често между религиозните хора, при някои общества и специфичният белег тук е фанатизма. За такива хора няма нищо, което може да бъде по-право и по-хубаво от тяхното.
Тази точка е опасна - може да се каже, че тя граничи със смъртта. Такива хора умират преждевременно, не само физически, но и духовно. Да няма човек какво да учи, какво да коригира, какво да печели. Това са положения, които изцеждат жизнените сокове, атрофират умствените центрове, изсушават сърцето и парализират волята. Правят от човек един безжизнен истукан. Развитието на човека се спира, защото е застанал на едно място с определени възгледи и философия, старателно е затворил крановете на новото и неусетно заприличва на щерна, където водата е отлежала, почиваща, в пълен покой. Това е спиране до мъртвата точка, зад която се намира покоя на смъртта. Ако такъв човек е майка, тя намира, че си е свършила работата на земята – тя умира, сама разрушава условията на живота, ако е учен, ако застане на тази точка, вкоравява се, умствените процеси не стават правилно и сам се осъжда на смърт, ако пък е ученик в една Велика школа, всичкият му труд отива на пусто. Гордостта и самомнението го задушават. Не става проветряване, няма движение. Когато има движение, тогава има и живот - погрешките не са беда, падението също. Напротив те са признак, че човек е жив в един свят е като детето, което усърдно учи и букварчето му не може да си стои новичко, чистичко с неразрязани страници. Такова букварче не буди никаква радост и надежда у майката. Опре ли човек до мъртвата точка, той е кандидат за духовната смърт. Опасно е това заболяване. Ученикът трябва да се пази като от огън. В света има много хора, които се стремят към духовен живот. Пътят към върха не е един - важното е всичките пътеки да водят към върха. Ученикът трябва да бъде като детето - готов всеки момент да претърпи корекцията, всеки момент да възприема новото, всеки ден да приключи с печалба. Там е красотата, силата, смисъла на живота.
Това състояние на сърцето, на ума, на волята, на душата го определя като ученик.
4. Приличаш на река. Реката има своя глава. Но тя се храни и от много малки реки и притоци, които среща в равнината. Реката пои равнината. Тя е пълноводна, тече буйно, ако идва отдалеч и от високо, но там долу тя не може да бъде бистра и чиста. Какво не среща тя по своя път и какво ли не се случва в тоя свят голям и разнообразен, който наричаме природа. Когато тя приеме многото притоци, естествено става мътна.
В природата се срещат малки изворчета. Които обичат природата се спират при тях. Привлича ги не само нежния шепот на вода, но и сладката изворна вода. Приятно е да имаш такава среща в планината през някой летен ден. Стоиш на брега на извора и съзерцаваш всичката хубост и чистота, които са си дали среща именно тук. Слушаш как водите бликат и над тебе гледаш синеещото се небе. Изворчето е чисто. Причината, която му подарява тази чистота е много проста, водата на извора не се влива отвън, а извира отвътре. Тук течението е обратно.
Стоиш край извора и се чудиш на този съществуващ ред, който произвежда два различни резултата. При единия водата на реката е мътна, при другия бистра. Човек е мислещо същество, не може да се задоволи само да констатира нещата, стои там и мисли. Каква тишина се разлива навред, планината диша спокойно, а човекът мисли: Да, при първия случай е един резултат, а при вторият - друг. Частичка си от този необозрим свят, голям и малък, но ето, че и до тебе се простира същия закон. Един магически жезъл те докосва и ти ставаш или голяма и мътна река, или малък и чист извор. С тебе може да се случи същото, което става и с реката и с извора. Течението те докосва. Така е построен човека. Съзнанието ти е многолико, на степени е, от него зависи откъде към тебе ще прииждат водите. Това може да стане отвън, но може да стане и отвътре. Зависи какво си - река или извор. Една малка разлика, а резултата огромен. Може да си река, може да си малък извор, но чист. Въпрос на съзнание, различна е степента, различно е виждането, различна е еволюцията. Слънцето, това огромно небесно тяло действува по втория принцип - отвътре навън. Отглеждаш живота и разбираш, че великите процеси стават все по този начин. Божественото действува именно така -отвътре навън. Тогава разбираш, че в света няма по хармонично движение от това на малкото изворче и на голямото слънце. По красива линия не би могла да съществува. Пътят на постиженията и пътя на прогреса почива именно върху този принцип. Движението у човека се свежда до степента на съзнанието. То може да бъде механично, може да бъде физиологично, а може да бъде психично. Движението по последната линия е най-висше. Тогава процесите в такъв човек стават отвътре навън - прилича на извора. Тогава няма мътилка, водата е винаги бистра, чиста, сладка. Ония, които разбират предпочитат да бъдат малки изворчета, отколкото големи реки. Стане ли като изворчето човек има само една грижа, да не спира да тече, да не спира да блика, т. е. да не нарушава чистотата. Изворът е чист, само когато блика непрестанно. Такъв извор винаги има какво да даде, на много пътници ще задоволява жаждата, много цветенца ще полее и накрая вероятно ще се влее в някой от ония притоци, които гонят големите реки.
Ти си ученик и разбираш цената на едното и другото. Сам ще си направиш избора и сам ще си определиш програмата. Знаеш, какво се очаква от тебе и какво се цели да бъде изградено, не за един живот.
Напролет, когато започват да се топят снеговете по планините и ледовете се пукат на часове, поточетата тръгват на дълги пътешествия и оповестяват идването на пролетта. Тогава пролетните цветя започват да цъфтят, дърветата се покриват с листна премяна, пеперудите напущат своите затвори и литват волно, големите хора съзерцават трепета на този безконечен кортеж на живот и свеждат глава пред тази сякаш непозната и никога непреживяна красота. Каква непреривност представлява живота на едно дърво,на един ручей, на една пеперуда. Нанизани малки приказки, тонове на един живот, които вибрират живо и дълбоко. Дървото никога не съжалява, че сезоните се менят, не съжалява, че времето се променя и нанася своите бразди - пейзажите се променят, горите се обличат и събличат и упоритият вятър не стихва, докато есенес не обрули и последното листо. Ручеят с гиздавата си снага след дългото си пътешествие мигом изчезва от лицето на земята, потъва в мощната прегръдка на реката, или се запилява някъде другаде, пеперудата незнайно къде е свила знамето си и безшумно е приключила жаркото лято. Законът властвува точно и неумолимо в цялата природа и би казал човек, че в това има нещо жестоко и болезнено тъжно, ала нито следа, красотата, смисълът, музиката, поезията, тая фантастична премяна на природата си остава недокосната, неувяхваща, вечно млада и жизнена, вечно свежа и ухаеща на различни аромати. Колко жив и нестихващ е този поток на живот, на красота, на величие.
Бил си дете, бил си юноша, бил си и млад, чака те времето, за да остави следите си по теб - дрехата се променя, цветовете избледняват, плодовете узряват, листната премяна пожълтява и есенните вихри обрулват извехтялата шума - звучи малко жестоко, ала красотата изчезва ли? Недокосната и неувяхваща тя дефилира през всичките сезони. Каква огромна разлика и колко последният миг е събрал в шепите си всичкото ценно наличие на един живот -златната утайка, където блести изваяната мъдрост на един човешки живот.
Не желаем да си представим един живот и един свят, където всички да бъдат на една възраст, макар и тя да бъде младенческата. Такъв свят би изглеждал зловещ в своето еднообразие всред великото разнообразие на природата. Затова никога човек не трябва да съжалява, че времето бележи своя ход и върху него, никога не трябва да съжалява, че неумолимите стрелки на часовника се движат равномерно по циферблата, че младостта отлита, че старостта идва. В безкрайният ход на времето това няма никакво значение. Представлява ли времето някаква сила, пред великия кръговрат на живота има ли някаква власт? То е там, за да отбелязва периодите или да класифицира великите моменти и всичките възрасти като тонове на една величествена симфония. Отлитащият миг не е по-богат и по-пълен от този, които го следва. Веригата от дни, години, векове блестят еднакво богати, а най-богат е последният момент, който ни приближава до следващия в тая безкрайна поредица от часове, мигове... за да се спрем задъхани от вълнение на последния, който съхранява в шепите си най-големите ценности, които сме успели да изработим и съхраним за един човешки живот. С поглед към миналото и към бъдещето ние си позволяваме една странна мечта, странна за нашето време, звучаща някъде далеч и високо, превърнала се в последния миг на идея - жадуваш да преодолееш преходността на живота и на света, за да станеш господар на съдбата и идеята за безсмъртието да те посрещне като жадуван ден. Сезоните, времето, възрастта, всичко се превръща на пелена, в която реалността е повита - хилядите, неизброимите тонове и гами, които звучат в Безкрайността като апотеоз на безсмъртието.
Без тази идея животът ти никога не би изглеждал дълбок като морските глъбини и просторен като небесните. Опитай се да живееш с тази идея, за да разбереш стойността на всеки отлитащ и прииждащ миг - еднакво за теб крият големи съкровища.
5. Никой не смущава спокойния сън на житното зърно. Веднъж посято в земята, земеделецът не се връща към нея, за да проверява, какво става в тъмните пазви, където някога през ранното утро той бе дошъл тук с торба през рамо, за да скрие семето в браздите. Сеитбата бе минала и житното зърно напряга сили да разпукне коравата си ризка, за да започне похода си нагоре и да се закрепи здраво надолу. Предстои му трудно пътешествие, изпълнено с много приключения, докато най-после през знойните летни дни нивата ще се люлее от вечерния вятър и златистите ръкойки ще се точат под мургавите ръце на жетварите. Тогава полето ще екне от песен и тежките коли ще отнесат ситото зърно към хамбарите.
Същата нощ нечута приказка ще си разказват житните зърна и от техните малки влюбени сърца ще се излее поема - доволни сме, никой не смути нашия покой, когато бяхме долу и имахме толкова работа, никой не наруши нашия устрем нагоре, сами ни оставихте и ние достойно свършихме нашата работа. Добре свършихме работата си и обилно възнаградихме селския труд. Добре, че никой не дръзна да порови земята и да провери живи ли бяхме и какво правим.
Когато посадиш нещо, не бутай земята. Не рови нивата, не проверявай тече ли живота в посятото семе, не проверявай богатството, което нивата трупа капка по капка.
Не се меси в работата на природата. Покривай го грижливо, след като си го посадил, напоявай го, ала не се докосвай до него.
Не се меси и в работата на пчелите, когато пълнят питите с мед, не се меси в работата на всичко живо, което в тъмно през дългите или къси нощи работи неуморно, за да стане тлъста пшеницата, царевицата и всичките плодове, които под корава или горчива черупка приготовляват сладка ядка. Не искай да проникнеш в тая интимна тайна.
Не мери ръста на детето, нека си расте незнайно и неизвестно, не му създавай грижи да следи колко е пораснало за едно денонощие.
Не искай най-после да знаеш и ти от кои си - на първо или на последно място си застанал, от лявата или от дясната страна на Отца си, от избраните ли си, от напредналите, или от слушателите, имаш ли много знания или малко.
Не бутай нощвите на добрата домакиня, която знае, кога хляба ще втаса.
Не питай и отминавай тези въпроси, които не само са неуместни, но и вредни, все едно, че ровиш нивата, буташ яйцето, хляба, детето. Важното е всеки ден да увеличаваш съкровищата си, всеки ден да прибавяш по нещо. Само така правилно ще се развиваш, също като житното зърно, както пиленцето в яйцето, както малкото дете.
Не питай от кои си. Ако този въпрос много те занимава, ще знаеш, че всичко е свършено - непременно ще се спънеш. За тебе е важно да растеш и богатееш без да се спираш на всеки хвърлей да проверяваш богатството си. Трябва да вярваш, че веднъж тръгнал по този път, крайната цел ще бъде постигната - съвършенството - не се смущавай - вечността е пред тебе. Радвай се, че сроковете са неизмерими.
За тебе е важно и това да знаеш, че всеки миг дефилираш пред очите на Безконечността; всеки миг две очи те гледат; всеки миг те проверяват, всеки миг те изпитват. Опитай се да бъдеш изправен, за да бъдеш достоен за отреденото място на което се намираш. Опитай се да заслужиш вниманието и доверието.
