3. ПАВИРАНИЯТ ПЪТ

В: Той си замина. Как се развиха събитията - с малкото парче, което трябваше да се павира? И: Да, след това аз имах вече добро име като фото- журналист, правех туристическа пропаганда на българското корабоплаване, снимките ми бяха незаменими. И двамата директори на корабоплаването ми казваха да остана при тях на работа. Ще ме униформят. Ще ми сложат униформа и да ми дадат кабини там и да си инсталирам там фотолабораторията. Аз отказах, защото им казах, че на брега получавам десет пъти повече от това, което те ще ми дадат на корабите. „Аз ще ви върша работата на корабите, защото тая работа е само в определени дни, когато времето е хубаво и когато могат да се направят хубави снимки.“ Снимка всеки път не може да стане хубава. Имаше много фото-журналисти от София, които пътуваха с корабите понеже даваха кабина, храна безплатна и двамата директори ми казват: „Софиянци пътуват с корабите, нищо не носят. Вас не ви виждаме на корабите, а пък носите изобилен материал.“ И получих привилегията да бъда оценен и приет. Аз им обясних какво трябва да направят за мене, за да им бъда полезен. Да ми дадат едно право да се качвам без всякакви формалности на всеки плавателен съд на Дунава. И аз получих това право. И пътувах в един месец един ден. В тоя ден ставаше всичко, което трябваше да направя. Нямаше нужда да пътувам всеки ден. Ясно нали? И след 9.IX.1944 г. с това име на фотограф ме поканиха да стана фото-журналист в министерството на транспорта при генерал Марков. Работих пет години. На петата година генерал Марков отиде в немилост по пътя на Трайчо Костов. Той загина, после го реабилитираха, обаче Васко Искренов остана 19 години без работа и няма кой да го реабилитира. А щом Държавна сигурност уволни някого, не може да намери работа, защото най-напред ще те питат къде си бил, какво си работил, който те уволни. Чуят ли Държавна сигурност, бягат от теб като прокажен. Обаче всички редакции, които ме познаваха и Държавното фото винаги ме пращаха командировки и по тоя начин аз живеех 19 години без да имам никакви затруднения. След това моят зет ме покани в Италия, беше изпратен там със знанието на нашето правителство да работи в едно книгоиздателство. Той прибра там цялото си семейство, покани и нас със съпругата ми и като отидохме ни сюрпризира, че не иска да се връща в България. Бях принуден да остана цели 20 години в чужбина. След 20 години без 18 месеца се върнах отново в България, направо в старческия дом 100% инвалид.