НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя на екскурзия на Витоша с ученици - Гергьовден

6.05.1922г.


Учителя на екскурзия на Витоша с ученици - Гергьовден

 

 

1. 2.1.3. Гергьовден, 6 май 1922 г., събота, [Витоша],  Спомени на Олга Славчева

 


2.1.3. Гергьовден, 6 май 1922 г., събота, [Витоша]


На път. Ситен дъжд прониква до костите. Облачно. Витоша в мъгли. Ето ни вече по стръмното - Зеленка, или „Вади душа”, както му казват туристите. Дрехите ни съвсем мокри - залепнали по нас. Но, грижа ли ни е нас от това! Нали сме с Него - светлия Учител! Но, защо лицето му е тъй замислено, даже, като че ли скърбно? Как са прилепнали устните му; напред е устремен Неговия взор и ние търсим в душите си тая „точка” и се стремим да я догоним. Мълчаливо го следваме и ний. Защо е тая скърб наоколо ни? Като че ли цялата природа скърби по нещо и - Той и ний.

Каква тайна е в Неговия поглед! Как високо се издига Той над нас, с ръста на духовен гигант, което придава величава окраска и на тялото му. Около Него - светлина. Погледне ли те - лъхне те неземна топлина, що сгрява и всички най-изстинали кътчета на душата... Той ни води. Така вглъбени по Него, неусетно изкачваме задъхващата стръмнина. Дъждът все вали и вали. Може би това не са дъждовни капки, а бисери, а може би елексир на природата, която души и тела подмладява.

Пролет е. Всичко се раззеленило. Гората е облякла най-хубавата си свилено кадифяна премяна. Полето също е напослало меки пъстри губери с шарени възглавки. Изпод шубрачките надничат сладкодъхни минзухар, теменужки и петлюви гащи. Тук-таме ранобудния кукуряк вече в отстъпление пред новите пролетни цветя. А те не са малко: игликата не се бои от дъжда, а вредом е окичила храсти и полянки. Синчецът и незабравката, оросени от дъжда, упорито продължават своята изложба всред мрачния дъжделив ден. Кукувичката самоуверено наднича из тревата, не иска да знае от пролетния дъжд. А колко още безименни бели цветенца, поръсили навред полета и ливади като бели снежинки, нестопени от слънцето! Тук-таме се подава и копривата. Шипка е напъпила розови цветове и чака само една, едничка усмивка от слънцето.

Чува се песента на славея. Скрит е негде той, но гласът му се издига чевръсто и силно в приятната хладина от изобилната пролетна влага. Измежду храсти и камънаци бързо тече буен планински поток. Увисналите над него мокри храсти го питат нещо, молят го да поспре и им разкаже за високия връх, където земята е отворила златни порти и го е пуснала всред природата за радост на растения, животни и хора. Но спира ли той? Я, колко се е забързал! Не може да го стигнеш. Не може да се нарадва на силата си, на своята свобода след оная люта зима...

Всичко пее. Природата непрекъснато съчинява химни. Пее земята, пее слънцето, скрито зад завесите на мъглите и облаците, пеят цветята, пее ручея.

Учителят се отдели от нас и се изкачи на едно възвишение. Оглежда околността. Каква мощ се излъчва от Него! Каква самоувереност, а същевременно и каква благост! За миг Го обиколихме мълчаливо. С какъв тъжен поглед ни изгледа Той всички до един! Изведнъж лицето Му засия в чудна усмивка. С нея Той като че ли ни събра по-наблизо около себе си. Молитва; задушевните й слова се издигат към мрачното бяло небе и молят Тоз, който е зад слънцето и зад звездите да ни даде просвета на душите, за да изпълним Волята Му. Сълзите ни се сливат с дъждовните капки и падат като жертва върху благодатната майка земя.

Запалихме огън. Запращяха сухите клечки, облаци пара се вдигна от дрехите ни и завчас ни изсуши. Пламъците на буйния огън се превиваха от смях пред толкоз мокри гости. Те се надпреварваха със своите огнени езици как повече да ни услужат. Целуваха ни весели искри. Милваше ни топла грейка.

Дъждът спря. Тихо е навред. Изказаните думи на Учителя сякаш природата ги грабва, превръща ги в мълчалива проповед, която се влива в душата с вечна сила.

Пак го следваме по нанагорния път. Мъглите още по-гъсто ни притискат. Не може да се различи човек от човека. Колко път сме извървели - не знаем. Кое е това място на много води, където спираме -също. Огромна поляна; прилича на Свещено Преддверие. Нареждаме се в кръг и по два лакти разстояние един от друг. Всички на колене, всички на молитва. Безмълвие и красота. Всеки от нас е облечен с бяла светлина, която гъстата мъгла му дава. Вятърът над нас раздухва облаците, но ситния дъждец отново окъпа главите ни.

Мълчалив размисъл в огромен кръг всред планината и под стихиите на природата.

Мъглите се разпръскват. Тайнствената молитвена картина е пред очите ни. Защо всеки един е вдигнал нагоре ръка? Приветствие ли е това към Извора на живота или сливане с Вечността?

Клепките Му са притворени. Лицето Му диша Тайна и неземна Красота. За какво се молеше Той?

Ръцете ни са вкочанени от студ. Телата ни зъзнат от дъждовната влага, но Той е с нас и ние му се радваме толкова много, че не мислим за себе си. А може би това е Неговата Любов към нас, тия, които търсим Истината и Живота.

Още по-нагоре, още по-нависоко. Като че ли Го обгръща бяло сияние. Като че ли сме пътници към небето. Природата непрекъснато пее своите химни. Невидим божествен цигулар й приглася с нежни живи извивки. Мълчание и красота. Сълзи дъждът върху челата ни като бисерна диадема. Мълчи сърцето, немее умът пред великата красота на природата.

Облаци като гигантски духове се носят над земята. Ние вървим всред тях, водени от Него, върху главата на когото играе невидимо слънчево сияние. Наметалото Му като че ли се слива с бегливите лъчи на слънцето и го обвива в светлина. Отново огромен кръг. Той стои от единия му край. Тайнствена лозинка се понася от уста на уста:

„Едната Божия Любов е само Любов.” Като светкавица ни озариха тия божествени думи. Заповтаряхме ги мълчком. Потопихме ги в душите си. „Тя ще внесе мир в нас, светлина в умовете ни, сила в сърцата ни, ще роди Истината в душите ни. Тя ще ни съедини с Бога. Амин. Тъй да бъде!”

„Повторете!” - се чу гласът Му. „Повторете!” - отново каза Той. И всички заедно произнесохме скъпоценните Му думи и като че нов живот заигра в сърцата на всички, ликуващи в царството на Божията Любов.

„Знаете ли що каза Мойсей на Христа на връх планината при Преображението?” - ни запита Той. - „Че ще разпънат Христа и ще го напуснат неговите ученици!”

Изтръпваме при тия думи. Но Той продължава:

„Идете отново там, отдето дойдохте и запомнете тия думи: „Едната Божия Любов е само Любов. В света всичко ще прейде, всичко ще се измени, но тези думи и Словото Божие никога няма да се измени!”

От облаци и мъгли не остана ни следа. Слънцето обилно изпрати своите лъчи и като на майчина гръд ни стопли изведнъж.

 

Изгревът - Том 26
2.1.3. Гергьовден, 6 май 1922 г., събота, [Витоша]
Спомени на Олга Славчева



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder