НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя на екскурзия на Витоша с ученици - Благовещение

7.04.1922г.


Учителя на екскурзия на Витоша с ученици - Благовещение

 

 

1. 2.1.2. Благовещение, [7] Април 1922 г., петък, [Витоша], Спомени на Олга Славчева


2.1.2. Благовещение, [7] Април 1922 г., петък, [Витоша]


В 5 ч. на сборния пункт.

Нека си е сиво небето, нека се чумерят облаците. Дребен дъжд вали, развяван от ветровете. Пътят е доста разкалян. Витоша е смръщила вежди - не ще гости. Но, питаме ли я. Когато й се изтърсим на главата ще не ще, виж, развеселила се, разиграла се заедно с нас.

Вали. Нека си вали! Буря вее, студено е, нека си е. Напред, старо и младо, към тая Витоша, коя живот дава и грижи световни за миг изцелява.

Снегът из полето се дигнал - нежна тревица е надникнала вече по угари и полета. Леко се надули крайдрумни шубрачки и тук-там пуснали копринени шумици. Чува се гласът на чучулига. Но вятърът шиба в лицата ни непрекъснато изливащия се дъжд и ни блъска да се върнем обратно.

Ето ни в селото. Завчас слагаме чайниците си върху кръчмарската широка печка и - почваме песните. Кръчмарят се ухилил до уши - радва се уж... Но буренцето му с ракийцата небутнато стои и не зная сега дали му е до песен, или до плач. Този път екнаха повече от 200 гърла. Чуди ни се той, пък и селяните дошли да видят това чудо: сватбари не са, а пеят, вино не пият и месо не ядат, а весели, весели! Чудят се и се маят на децата припнали с нас, губят ум и свяст и по тия беззъби бабички и дядовци юрнали се по планината.

Кръчмарят, види се, чакаше по-други гости. Хе, там, върху ракиения тезгях е опечено вече благовещенско прасенце. А до него нарязани на дребно търкалца туршиени краставички. Но волю-неволю услужи и нам. Поднасяше всекиму по чаша гореща вода с по 2 бучки захар за два лева, като ласкаво напомняше на притежателите на по-големите чашки, че трябва да платят по 4 лв. Усмивката не слизаше от широкото му червендалесто лице, като често изказваше идеалистичен лозунг: „Ех, то само за пари не се живее.” Често ни подканяше да му пеем, че много обичал такива песни (за слънцето, за теменужката, за горските славейчета, за бистрата водица, за Братство Единство).

Кънти кръчмата от дружните ни песни, крият се в миши дупки пиянските зли духове.

Поемаме нагоре. Лицето на планината се поразведрило малко. През раздигнатите мъгли и облаци се мярна далечна приветствена небесна усмивка. Като че ли се извиняваше: „Ах, вие ли сте, песнопойци, елате, елате...!”

Небето преби дъжда в снежец, падащ на големи пухкави валма. Те ни помилваха, и не стигнали до земята се стопяваха. Лъх на пролет. Из под храстите нежна теменужка е подала роено личице. Преди да я видим ние усетихме вече прелестния й дъх. Ето я и игликата. Кална, не кална земята, разметнала е тя на показ своите жълти басми и се хвали на вятъра и снежинките: „Хей, гледайте какво си отъках зимъска.” Кукуряка и той се хвали. Той гледа да я надвика: „Да, но аз първи си отъках платното, ти комай пак закъсня!” Здравецът показа само предното кросно на своя стан и посочи към задното - още малко ми остава да го дотъка и сетне ще видите. И наистина, още свити и бледи, благоуханните му листенца показват нежното зелено платънце, едвам завило кросното няколко пъти. Тревата вече вредом се е появила. Тя разправя за тежката зима, за дебелия кожух на снега, що едвам я спасил от Вятъра Горянин, за кокичето, песен на безименна подранила птичка. Планинският поток, освободен от леда, буйно скача по белите камъни и тича към долината. От всички тия пролетни гости като че ли се чува радостно пение. Някъде из камънака Орфей сладкогласни се е скрил, кой тихо подръпва струните на своята златна арфа, не вдигнал още целия си глас, още не запял и засвирил с пълни гърди. Още Пан Козлоноги надува своята свирка и издава късни и изчезващи звуци на бягащата зима.

Отвред потоци. Топящите се снегове бързат да очистят и върховете, за да посрещнат по-добре слънцето в нови бистри премени.

Тичат и пеят хиляди потоци - скачат през камъни, лазят между гори и скали, пляскат с ръце и се радват.

Снегът продължава да вали. Но той не е зимния хаплив сняг, а топла милувка на пролетния повей, който се здрависва с планинските стопани.

Гората шуми. Вятърът извил лък, излива песен след песен из горския листак, не му омръзва, не се уморява, не му се доспива.

Ние лазим по нанагорнището. Почиваме, събираме се и - пак отново - нагоре. Мъглите луди се надбягват, прилични на грамадни видения що се крият из скалите. Грамадни, величествени, те ту се разпростират като някои неизмерими гиганти, ту на малка топка се събират и застават на някой връх.

Виелица. Студ. Бурята размята главните, гаси огъня, лудува. Здраво нахлюпваме шапките, загръщаме палтата, стягаме кожусите. Почва се борба между природата и човека. Зъзнем. Лицата ни са посинели, устата вкочанели, не можем дори да говорим. Но в очите ни гори друг блясък, блясък на радост, жилавост и недоверие в силите на това пролетно плашило. Ечат буйни ручеи навред, като артерии на силно тяло, които носят в себе си живота и пеят.

Буен вятър-южняк се разлудувал. Ей го отсреща муДолняка. Сбиват се два силни юнака и ний - между тях - падаме, ставаме, заваляме се в снега, кискаме се, смеем се и лазим на четири по стръмните преспи. Бурята сякаш иска да ни наблъска из заскрежените храсти и ни принуди да си вървим. Но не! Това ни дава сякаш още по-голяма сила. Напред! Няма студ! Това са шегите на Витоша, това са тупаниците на нейните майчински ръце.

Лъкатушим из топящ сняг, мочури. Спираме задъхани. Пот се струи по зачервените ни лица. Посядваме на припек върху навеяните преспи.

Подават портокал на Учителя. Той ни оглежда всичките, вади ножче и почва да реже всекиму. Държим на устните си това благодатно парченце и бавно смучем ароматичния сок. „За сила” - казва Той и благо ни се усмихва.

Весело поемаме пътя отново, но слънцето вече прилича и вредом е ливнал разтопен сняг. Колко е бистра водата му! Ще ти се да коленичиш и да пиеш, да пиеш.

Обръщаме поглед към града. Тъмна плащаница го покрива и не ще да се вдигне. Под него са хиляди човешки същества. Те се лутат, блъскат се и под тая мрачна плащаница на дима и саждите дирят смисъла на живота.

Гледам града и ми се ще да извикам: - Събудете се, вие спящи! Елате горе на планината! Забравете за малко вашите „чисто проветрени” жилища, пълни с милиарди микроби и елате тука поне за един ден, поне за един час.

О, как ще се очистят горките жили! Как ще бликне по жилите чиста, топла кръв, ще обиколи всички клетки, ще освежи мозъка и ще махне от него всичките му черни мисли.

Учителят говори: „Да ви даде Бог светлина, чистота и истина в сърцата ви”. „Амин” - отговаряме ние и се унасяме по чудните думи, по топлия тембър на познатия мил глас...

Над нас се гонят мъглите. Като палави деца не спира тяхната игра. Ту играят на криеница зад скалите, ту се гонят - надпрепускват се една след друга с магична бързина.

Сядаме около накпадения огън. Раниците излагат върху снега своето богато съдържание. Боже, колко много блага си ни дал! С какво изобилие си напълнил нашите трапези! Тук няма сега богат и беден. Ето, към салфетката разгърнала само хляб и праз, се поднася голяма буца халва, след нея идва шепа маслини, сирене. Татъка, гдето гладни уста дъвчат хляб със студен картоф, вече в чинийката му пътуват пържени кюфтета от спанак. Към моята скромна милост пристига парче баница; в чинийка подлучен спанак с кисело мляко и шепа орехи. Кой ги праща? Приносителят се усмивка многозначително; някои се обръщат и ме гледат. - Кой? - Учителят. В чудна благост се топи сърцето и не знае как да благодари... Поглеждам към Него. Той хвърля към мен бегъл поглед, бели с ръцете си сварения картоф и нещо се усмихва - прави се, че нищо не е сторил, като че ли нищо не знае. Изведнъж се засвири на обой. Тихо, тихо започна някаква музикална приказка. Леко се понесе нагоре, разпиля се по скали и долини, като внезапно нахълтала благоуханна вълна. Като че ли за миг изчезна сегашната картина - край огъня наредена трапеза, а друг свят се яви пред нас, други времена, други люде. Там беше робско време -дрънчеха вериги, звънтяха ножове, ехтяха пушки, писък и вопли - до Бога. Едно сърце оплакваше скъпа загуба - осиротяла майка диреше чедата си. Невръстно дете, всред развалини и съсипии, диреше изчезналите си родители и вратника на родната къща... Тежко, тежко - гърдите се издуват в плач. Очите се пълнят със сълзи. Стоиш прикован на мястото, като че все тъй отколе и тъй во веки ще останеш. Но, о, чудо! Постепенно и бързо тоновете се сменят в друг ритъм. Пръстите живо бягат по металическия инструмент... Лицето на свиреца нищо не изразява, но чудото излиза само през пръстите му, направо през сърцето. Леко се подема песента, като мъгли през пролетта. Зачестява бързи удари с дълги паузи, на които е нанизана една велика радост. Като че ли мрачното облачно небе се разкъсва и сини процепи откриват чистия лазур. Отдъхват си гърдите - сълзите слизат отново към своя извор, сърцето ги надваря с бърз и радостен ритъм, като млад левент размахал над глава свален пош - играе и се весели, [пош - парче плат, кърпа] Пред очите се ниже друга картина, съсипиите оживяват. Издигат се no-красиви и чисти селища. Мъртвите оживяват. Носи се благоухание на градини и родни поля. От къщите се лее песен. Отговарят й с припеви. На мегдана се чуе гайда, приглася й гъдулка, цафара, кавал, топот от безброй нозе - пъстро пременени момци и девойки извиват буйно хоро по роена ливада.

Слушам с примрежени очи, но сърцето тъй радостно бие в гърдите, че ха, ха, ще скокне и ще заиграе върху снега. Но спира вълшебната свирня - и ние оставаме с преживяното за дивната музикална приказка за битието на човешката душа, която лети от мрак към светлина, от робство към освобождение.

Слизаме. Закопчваме здраво палтата си. Нахлузваме добре калпаците си и застанали на сборното място поднасяме своята гореща благодарствена молитва.

Ето ни вече надоле. Вятърът бучи с всички сили, но вече му се не боим. Сега той бие в гърба.

Кръчмарят е турил на работа всичките си чайници, гюмове и джезвета. Зер, мили сме му, иска да ни сгрее, стопли и да прибере още някой лев от нас... Там ни чакат и още някои любопитни селяни, които искат да преброят колко мъртви носим със себе си от тая днешна „сприя”. Но горчиво се излъгаха. С удвоени и учетворени сили, здрави и бодри, слизаме към града, гдето ни зове дълга. Неусетно минаваме Драгалевското шосе и се прибираме, гдето софиянци помръзнали и пременени, празнуваха на свой ред Благовещение.

 

 

Изгревът - Том 26
2.1.2. Благовещение, [7] Април 1922 г., петък, [Витоша]

Спомени на Олга Славчева



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder