НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШНА БЕСЕДА | КАТАЛОГ | СЛЕДВАЩА БЕСЕДА >

Де е човекът? Първият образ на човека. Степени на разбиране / Степени на разбиране

СЛУШАЙ АУДИО БЕСЕДА СТАР ПРАВОПИС

Де е човекът? Първият образ на човека. . Степени на разбиране

Най-често използвани думи в беседата: има, човек, може, сега, казва, аз, мисли, бог, всичко, живот, път, любов, говори, истина, светлина, бъде, мисъл, свят, казват ,

 Утрини Слова , София, 20 Октомври 1935г., (Неделя) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


20 октомври 1935 г.,
5 ч сутринта.

(Здрач. Небето леко прошарено.
Месецът се празни. Свежо, бодро утро!)

Нарядът.

Ще прочета първа глава от Евангелието на Марка.

„В начало бе Словото“

Ако ви попитат защо четете Свещените книги, защо четете Библията, ще кажете: „Търсим Истината.“ Така ще отговорите. Някои ще кажат, че търсят упътвания. Мъчно е човек да опише какво нещо е Истината. Може на пръв поглед да е лесно да кажеш истината. Или вземете предвид, ако ви попитат какво нещо е човекът? Да опишете какво нещо е човекът. Вземете човека първоначално, когато се ражда на Земята. Най-първо той е едно малко детенце, след туй расте и се изменя, дойде до пълна възраст, после – на преклонна възраст, и след туй умре и замине от Земята. Де е човекът сега, в детството ли? И във възрастта не е, и в старостта не е, и в умирането, и там не е. Къде е? Някъде. Вие мислите, че сте видели човека. Казват: „Хубави очи има, хубав нос!“ То е все едно да кажат: „Хубава къща има, хубав кон“ или: „хубави овце“, или: „Има много слуги там.“

Ако някой ви попита в какво седи вашата вяра? Конкретно в себе си човек да си даде една ясна представа в какво седи неговата вяра – той мъчно може да си представи това. Запример сега мнозина от вас казвате: „Човек в мъчнотии не трябва да се колебае. Той трябва да има вяра в Бога!“ Много може да се говори. Но представете си, че вие имате вяра. Или проповядвате: „Човек трябва да бъде смел, да се не колебае, не трябва да се плаши.“ Но влезнеш в гората, вървиш и ето една мечка, тя върви насреща ви. Най-първо се молиш, да се отбие, това-онова, но най-после ти се уплашиш, забравиш вярата си и се качиш на дървото. И пак имаш вяра, на дървото пак се молиш. Питам сега: Какво те е заставило? Ти казваш: „Човек е създаден по Образ и Подобие [Божие]“, мечката е по-низко същество, а ти си по-високо; а при това по-низкото същество те накара да се качиш на дървото отгоре. Какви са съображенията?

Сега, когато се дават някои примери, мнозина не са изучавали всичките примери. Както и да изучавате една свещена истина, не е обяснението, което обяснява. Светлината разкрива света. Но самата светлина не е светът. Светлината разкрива света, но самата светлина не е светът, а разкрива света. А какво е светът извънка светлината? Значи, тя разкрива известни предмети. Ако вие сте в тъмнина, всичко ще ви бъде тъй еднообразно; а пък ако имате виделина, ще видите, че пред вас всичко съществува, светът съществува. Но и туй, което съществува, то още не е светът; вие го наричате „света“. „Света“ значи... Какво значи „светлина“? Вие казвате: „Онова, което свети.“ Е, кое е туй, което свети? „Светлина“ и „свет“ (свѣт, свѣтлина – по правописа до 1945 г.) е една чужда дума, не е българска дума. Значи: туй, което е проявено, което е влязло в съзнанието на човека. Туй, което виждаш и което съзнаваш, то е проявено. От думата „светлина“ са излезли много други думи. Светлина е онова, в което светът се проявява. Чрез светлината светът се проявява.

Сега, на какво се дължи светлината? Най-първо човек казва: „Светлина.“ Но светлината е външната страна на някаква проява, на някакво проявление. Светлината е проявяване на човешкия ум. Дето има мисъл, има светлина; дето няма мисъл, няма светлина. На какво се дължи мисълта?

Мисълта се дължи на живота. Дето има живот, има мисъл; дето има мисъл, има светлина; а дето има светлина, има проявяване на външния свят. Това са такива тънки процеси. И вследствие на това, вземете познанието.

Казвате: „Този е духовен човек, а този е светски.“ Е, по какво се отличава духовният и светският човек? Или човекът на детството и възрастният се отличават с една черта. Детето всякога ще се хване за тебе, ще те пипне. Светският човек, щом те види, ще те пипне, а духовният не те пипа. Светският, като те пипне, все ще остави едно леке, а духовният няма да ти остави леке. Кой е светски човек? Който все за мостра ще остави едно леке, един подарък, да го помниш; а духовният няма да ти остави никакво леке.

Аз не казвам, че това сега е така. Вие ще кажете: „Ние знаем какво нещо е светски човек.“ Не. Да познаеш, то още не значи да знаеш що е светски човек. Тогава тъй е от нашето духовно гледище. Пък светският човек, коя е причината, защо светският човек иска да те пипне? Пипането – ние искаме да пипнем нещата, за да видим дали са реални или не. Искаш да знаеш туй, което виждаш, един мираж ли е или е реално. А духовният човек, като мисли, че той знае нещо, той само Бога има предвид. Той, като види един човек, той казва: „Той е отражение на Бога.“ Той няма какво да го пипа. Понеже не мисли, че ти си реалност, няма какво да те пипа. А светският човек, понеже нищо не знае за Бога, той трябва да пипа, за да намери Господа. А духовният не те пипа, понеже той е намерил Господа.

Добре. Сега, да кажем, че сте светски хора и търсите Господа; или, че сте духовни и сте намерили Господа. Право ли е? Не значи още, че не сте Го намерили. Тогава ще ви попита някой: „По какво може да знаеш, че си намерил Господа?“ Разни са пътищата, по които може да намерите Господа.

Аз искам да ви наведа на една истина, която да не е в стълкновение с онова, което знаете. Защото религиозните хора, като им обясняваш една истина, те казват: „Туй, което казваш, е криво. Само туй, което аз зная, е право.“ И да ви наведа един пример. И те си правят някой път погрешка. Когато дойдоха евангелистите в България... Евангелистите, това са християни. Като се яви християнството, най-първо източната и западната църкви се разделиха, за една много малка работа.

Ще ви дам едно оприличение. В Америка имало две секти. Те се раздвоили за една много малка причина. Членовете на тази секта, на туй верую, едните, казват, че когато се прави Господня вечеря, чашата с виното трябва да се дигне, а другите казват, че не трябва да се дигне. Едните се наричали „възнесенци“ – които възнасят чашата, а другите се наричали „постоянци“ – не въздигат чашата. И като не могли да се споразумеят, образували две църкви. Един ден, когато възнесенците направили Господнята вечеря, забравили да дигнат чашата.

Сега и православните се разделиха във веруюто. Имат една дума, ще я намерите, няма да ви я кажа. За какво се разделиха православните?

Но сега навеждам другото. Сега оставям, да може вие да си намерите това. След като дойдоха евангелистите, те казаха на православните: „Вие не сте на правия път, понеже ходите на църква, палите свещи, кадите тамян. Те са от Стария Завет, еврейска работа. Не трябва да се вярва по този начин. Ще изучавате Евангелието и ще изучавате стиховете. Ще повярвате в Исуса Христа.“ И най-после някои повярваха и отидоха в евангелската църква, излезнаха от православната църква. Но дойдоха още по-правоверни от евангелистите – дойдоха баптистите. И казват: „Вие сте православни, така кръщавате, евангелистите – пак така.“ А баптистите казват: не като православния поп, пък нито като евангелисткия поп, но ти на 33 години в реката ще се кръстиш прав. И човек сега търси Господа. Той като православен мисли, че Го е намерил. Евангелистът казва: „Не си Го намерил.“ Евангелистът мисли, че не Го е намерил. Баптистът казва: „Ти още не си Го намерил, ако не се кръстиш.“ И човекът каже: „Кръщавам се.“ Тогава дойдоха още по-правоверни – дойдоха съботяните. Те казват: „Ти не си правоверен, ако не държиш събота. Ти съботата и нея ще я почиташ.“ Ха, станаха съботяни. Най-после дойдоха и други, дето духовете говорят чрез тях. Те казват: „Вие може да сте православни, може да сте евангелисти, баптисти може да сте, съботяни, но ако Духът чрез вас не говори, вие нищо не сте.“ И казват: „Да заговори Духът.“ И тези, които така мислят, те скачат, викат. И в България едва сега са дошли, но те отдавна са. Знаете откъде водят? От Петдесятницата, във времето, когато е слезнал Духът. Преди 2000 години не зная как са говорили, но когато отива един, слушал в Америка, в миналия век, в едно събрание, казва: „То е такова силно викане, такъв шум, такова бръщолевене, цялата нощ всички говорят. Всеки говори там. Всеки: „тър, тър, търа, търа“ – всичките говорят. Всичките – пророци.“ Той се чуди в кой пророк да вярва. Всичките – пророци.

И представете си сега един човек, който влиза да изучава християнството, минава по този път – какво ще каже? Къде е Истината? Навсякъде има право нещо. И православните са прави, евангелистите са прави, баптистите, съботяните, петдестятниците са прави. И вие, които ме слушате, и вие сте прави. Какво търсите? Истината.

И тогава ние определяме: По какъв път търси човек Истината? Истината се отличава по едно качество. Тя дава и външна, и вътрешна свобода на човека. Външна и вътрешна свобода дава. А свободата е вече израз на външния и вътрешния живот. И най-после ние идваме до външната страна на живота, това [е] израз на Любовта. А Любовта, това е образ, с който ние познаваме Бога. Едва като дойдеш до Любовта, само отдалеч може да надзърнеш Господа, да Го видиш. Някой мисли, че като дойде до любовта, ти ще прегърнеш човека. Туй, което прегръщаш, то е нещо външно. Някой мисли, че като прегърне някого, че е любов. Тя, Любовта, не седи в никакво прегръщане. Едва тогава ти ще дойдеш да надзърнеш Господа отдалече. Но туй, което ще видиш, то ще осмисли всичко в тебе. Всичко само тогава ще се осмисли. И ще видиш отношението, което съществува. Всичките противоречия в живота ти ще станат ясни. И противоречията ще изчезнат.

Запример сега ако противоречията изчезнат, животът ще стане безсмислен. Да допуснем, че вие се движите на физическото поле, боли ви вас кракът. Трябва да минете през един мост. Вие ще накуцвате, неприятно ви е да ходите, а трябва да вървите. Донякъде ще дойдете и ще кажете: „Не мога повече да вървя.“ Обаче, ако сте в един по-висш свят, при тия условия... За един по-висш свят турят ви вас на един аероплан и вие седите на един стол, а аеропланът лети. Но вие седите, без да се мърда кракът ви.

Сега, на физическото поле като вървиш, показва, че на физическото поле си здрав. Човек, който върви е здрав. На един човек, който хвърка във въздуха, още не може да покажеш, че той е здрав.

Сега, аналогията – искам да ви покажа, защото някой казва: „Който мисли, той хвърка.“ Мисълта не всякога е здрава. Има и болни мисли. Някой има, който много мисли. Е, кой много мисли? Който е болен. Кой малко мисли? Който е здрав. Но тук има крайности. Трябва да разберете. Тогава ще кажете: „Трябва да сме болни.“ Не трябва да се мисли много. Може да имате много стока, но калпава, изгнили работи има вътре, ако я очистиш; значи всичката ти стока не е такава, за каквато ти я препоръчваш. Има нещо изгнило, което ти постоянно трябва да пречистиш.

Казваш: „Как тъй?“ Да ви наведа на една мисъл. Казваш: „Как тъй да се развалят, много ако мисля?“ Аз ще ви наведа на една малка мисъл. Аз ще ви приведа чиста една мисъл, за да не се съблазните. Вие сте сестри, имате една приятелка, която най-първо много обичате. Прегръщате я няколко пъти на ден. Но утре дойде някоя друга сестра, която вие обикнете повече от първата, която почва да ви изстива малко от сърцето. И като я видите, казвате... Най-първо, като я обичахте и я видехте, вие ѝ се зарадвахте, че сте я видели. А като дойде да обичате втората, онази, първата, като дойде, вие казвате: „Защо иде тя?“ Вече има едно различие, не ви става толкова радостно. Питам: Първата и втората мисли еднакви ли са по качество? Едната мисъл ви е приятна, а другата – чувствувате една малка неприятност. Значи първата ви любов, към първата, е почнала малко да позагнива вече. И след време съвсем ще изчезне. И казвате: „Аз мислех, че е благородна, а тя – съвсем проста работа. Не искам да имам работа с нея.“ Но то са ваши заключения. Обаче тази, гнилата ябълка, която вие отхвърляте, друг се хванал за нея и я държи. Тогава, как ще обясните това? Вие казвате: „Ябълката е гнила“, а друг казва: „Тя е здрава.“ И кой от двамата е прав?

Това не е истина. Това е само да ви обясня сега. По някой път, аз когато обяснявам истините... Запример не е позволено на един проповедник, като говори, да се смее на амвона. Той трябва да бъде сериозен. И после, не трябва да се вторачва, да гледа някого. Само да говори, пък публиката, ако иска, го слуша. Той трябва да бъде като една свещ, която да свети. Е, питам сега: такъв проповедник срещали ли сте? Има ги, аз съм виждал много такива проповедници. Когато се молите – има ги такива проповедници – вие си замижавате очите. Аз гледам, че замижава, но като влезне някой, той мижи, но като се отвори вратата, той поглежда.

Пак се засмяхме сега. Не е право. То е грешно. Аз да се смея имам право, но вие нямате право. Аз да се смея, аз да бъда сериозен имам право, а вие какви трябва да бъдете? Вие мислите, че сте грешни. Вие не трябва нито да се смеете, нито да бъдете сериозни. Е, какви трябва да бъдете сега? Да се смееш, когато ядеш – разбирам тогава. А да се смееш, когато няма нищо пред тебе, това какво е? Защото човек, когато яде, той се смее. Ти си отваряш устата: ядеш, ядеш – пред тебе има нищо. Следователно, ако има ядене, смей се. Ще се смееш, но не се смей много, понеже, като се смееш много, ти губиш – може да изскочи яденето навънка, няма да го възприемеш. Има един психологически закон. Някой път се поусмихнеш малко, но някой път, след като си се смял дълго време, че като се върнеш вкъщи, има една реакция – ти си неразположен. Много си се смял и не си се наял.

Човек трябва да се смее при едно условие. Две неща има, при които човек може да се смее. Когато види някое дете, което турило на дяда си дрехата и обущата и мисли, че е като дядо си, човек може да се поухили малко, да каже: „Това дете си представлява туй, което не е.“ След като си турило гащите и обущата и шапката на дядо си, то мисли, че има всичкото знание и сила на дядо си. А някой път този дядо, който е станал толкова умен, по някой път пък и той е като малките деца. Казва и той по неговия език, става малко дете. Туй старите го нямат, но като им дойдат малки деца, той им говори на техен език. Вземат техните маниери. И тогава човек може да се позасмее малко. Той, старият, мисли, че е дете. Нито малкото дете е стар човек, нито старият е малко дете. Старият има разположение на дете и детето има разположение на стар човек; а не че детето е стар човек – детето има разположение да бъде стар човек. Това може. То е вярно, но че е старо детето, това не е вярно. И старият може да има разположение да бъде дете, може да бъде; но че е дете, не е вярно.

Сега моята работа къде излезе? След като ви обяснявам, вие се притеснявате – какво искам да ви кажа? Ще ви приведа един пример. Отива един, иска да вземе пари назаем отнякъде. Отива при един богаташ. Сега – една дипломация. Изведнъж ако му каже, че му трябват пари, той вижда, че може да му откаже. И отива, най-първо го поздравлява и започва тъй, политически, за едно говори, за друго, за трето, четвърто – все увърта, увърта, но този все му казва: „Но на въпроса.“ Той пак обикаля. Пак – на въпроса. И най-после, отива до едно място и казва: „Не зная, искам да Ви кажа нещо, но не зная дали ще се съгласим и двамата.“ Богатият казва: „Може, ако сме от едно верую и възгледите ни са еднакви; ако възгледите ни не са еднакви и веруюто не е еднакво, тогава може да изникне някое противоречие.“ Този, който иска пари, нищо не казва, а онзи, от когото искат парите, казва: „Тебе окото ми не те хваща.“ Този казва: „Искам пари.“ – „Бих желал да ти дам пари, но да ти кажа, че окото ми не те хваща. И тия пари, които ми искаш, не мога да ти [ги] дам. И защо не ми хваща окото? Може да ти дам пари и ще си разваля приятелството. Ние сме съседи. Не искам външните хора да кредитирам. Може на основание: аз имам един син и видях, ти имаш една дъщеря; хвърлил око той на нея, влюбил се, та от няколко месеци в дома не може да се свърти, не може да намери мира вкъщи. Дъщеря ти го размирила в нашия дом. Виж, ако можеш да наредиш тази работа, тогава тия пари ще ти ги дам – окото ми те хваща тогава.“ Тъй казва. „Ама твоят син не ми пълни окото“ – казва сиромахът.

Е, питам сега: Как ще разрешите този въпрос? Това е противоречието. Това са малки работи, които могат да се изгладят. Но казвам: Психологически, вие се намирате в същото противоречие, в което и богатият казва на този сиромах: „Окото ми не те хваща. Окото ми не пълниш“, а сиромахът казва на богатия, че неговият син не му пълни окото. А въпросът трябва да се разреши. Питам: Какво е станало? Сега може вие да кажете: „Взел ли е сиромахът пари от богатия? И богатият момък оженил ли се е за момата?“ Разрешете вие въпроса. И ако го разрешите правилно, във вашата къща ще проникне един нов лъч.

Някой път ние казваме: „Ама аз трябва да зная.“ – „Какво трябва да знаеш?“ – „Ама ти трябва да ми кажеш“ – казва той. „Е, какво да ти кажа?“ – казва. – „Добър човек ли съм?“ Казва така: „Онзи, Който те направи, зная, че Той е добър, но дали ти си добър човек, не зная. Но Майсторът, Който те направи, зная, че беше много добър, и умен. Но ти дали си добър, това не мога да кажа.“

Е, може ли едно гърне, което е направено от един добър човек, че да бъде гърнето лошо? Може. Пръстта е такава. Защото всичките гърнета не са направени от една и съща пръст. В дадения случай качеството на един човек зависи, ние оценяваме един човек според онези преодоляющи мисли, които населяват неговия ум и чувствата, които населяват неговото сърце и постъпките, които населяват неговата душа. От трите вида зависи. Постъпките, които населяват душата. Постъпките са жители на душата. Чувствата са жители на духовния свят, на сърцето. А мислите са жители на умствения свят, на Духа. Следователно човек се определя от неговите мисли. Външната страна се определя от неговите мисли, а вътрешната страна се определя от неговите чувства. А самият човек се определя от жителите на неговата душа.

Е, какво е приложението сега? Аз ще ви приведа само един пример. Аз съм срещал само един музикант, който беше човек много разположен. Той беше чех. Имаше си една лула и пушеше. Отличен музикант, разположен, веселяк. Някой път сериозен, с нищо не може човек да го смути. Но като вземеше някой фалшив тон, някой тон невярно, той изведнъж, както седи, маха с ръката и излиза навънка. И се разходи, и пак се върне с лулата си. Ако вземеш втори път пак погрешно тона, той пак си маха ръката и пак излиза навънка. Той нищо няма да ти каже, но непременно ще излезе навън. Той се наричаше Фалтес. Какво значи „фал“? Защо си махаше ръката? И излиза навън. После пак ще се върне назад, пак е разположен. Един ден аз го питам защо прави така. Той се поусмихна, казва: „Пазя си ушите, да не би да влезнат в мене фалшиви тонове.“

Че, това мърдане на ръката, психологически аз го обяснявам: той като мърда ръката си, музикално пресича ония вълни на онзи ученик, комуто преподава урока. Той има ученици, на които преподава музика. Той не му казва да млъкне, защото взема фалшиво тона, но като си маха ръката, пресича вълните, да не го безпокоят; и като походи, походи, пак се върне. Та, постоянно влиза и се връща, пресича вълните на фалшивите тонове. Някой път той вземе цигулката, изсвири както трябва и казва на ученика: „Чуваш ли?“ По някой път казва: „Спри сега!“ Той си взема цигулката и казва: „Слушай сега и свири!“ После онзи пак свири погрешно – той пак маха ръката си и излиза навънка. А този Фалтес имаше ученици, при които не си махаше ръката. Тъй като ги погледне, и си надига тялото и главата – значи, че свирят хубаво. Тогава дава си ухото, приятно му е.

Докато ние си махаме ръката, около нас има звуци, показва, че не върви музиката както трябва. Условия външни. Значи, аз тълкувам: външните условия са неблагоприятни. В отношенията на нашите мисли, чувства и постъпки има нещо дисхармонично, което те безпокои. Казвам: Още седи мисълта. Този човек си пушеше, ядеше месо, всичко това, но имаше нещо много благородно в него. И няма тъй силно да си маха ръката, но мръдне ръката малко и излезе навън. И пак спокойно се върне и си пуши лулата.

Казвам: Хубаво, в живота ще махаш ръката си. Той не мърдаше езика си. А сега правоверниците не си мърдат ръката, а си мърдат езика. Така. Ти може да кажеш на ученика: „Ти не можеш да свириш.“ Или казваш: „Той не е християнин. Той не вярва, той няма понятие какво нещо е духовен живот.“ И аз бих желал... Досега не съм срещал автори, които да... Тоест много съм срещал, които пишат за онзи свят. Има отлична окултна литература, много окултисти са писали. Но всичко туй, което са го писали, това са неща, които отчасти са верни. Има нещо е вярно, но туй, което те описват, то не е вярно. Те описват онзи свят по подобие на този свят. Онзи свят всъщност не може да се описва. И то е немислимо да се опише.

Ще кажеш: „Защо да не може да се опише?“ Питам сега: Ако дойде един вол, как ще опише на другите волове какво е пиано? Как ще обясни музиката той? Как ще обясни диеза и бемола в музиката? Как ще опише той един инструмент, струните „сол“, „ре“, „ла“ и „ми“? По кой начин ще предаде това той? Това са непонятни неща за вола. Вол е това! Как ще го обясни? Не може.

Има много неща, които стават в човека, трябва да влезеш в света вътре. Някой се напъва, казва: „Да стана ясновидец.“ Казва: „Да видя аз нещата.“ Ти можеш да бъдеш ясновидец и пак няма да знаеш нещата. Ти можеш да мислиш и пак да не знаеш нещата; ти можеш да чувствуваш и пак да не ги знаеш; ти можеш да постъпваш добре и пак да не ги знаеш.

Ти не можеш да познаваш живота без любов. Ти не можеш да имаш знание без светлина. И не можеш да имаш светлина и знание, без да си мъдър, да имаш мъдрост. Ти не можеш да бъдеш свободен и да имаш широта, ако истината не е в тебе. То са немислими неща. Свободата вънка от истината е немислима, не съществува. Ти в момента, когато направиш най-малката погрешка, ти изгубваш всичката своя свобода. При най-малката погрешка, ти си изгубил свободата си, не изведнъж, но ти си изгубил – пътят на свободата е затворен. И което припечелиш, ти го губиш. И често във вашата опитност, имате едно хубаво настроение, мислите, че сте постигнали нещо – една малка простъпка и вие изгубвате онова, красивото, което е в душата ви. И после ставате замислени.

Та казвам сега: Когато четете Писанието, де е човекът? Първият образ на човека е: човекът е човек, когато има образа на Любовта. Човекът е човек, когато има образа на живота. Образа на мисълта, да мисли човек. След туй, във всяка една мисъл има съдържание. А във всяко съдържание има известна цена. Според мене постъпките на нещата показват ценността на нещата. Ценността. А пък съдържанието, това е тежестта. Като кажат: човек трябва да има тежест – за да има някакъв си устой, той трябва да има една положителна мисъл. Туй е вътрешната страна. Запример ти се молиш и се безпокоиш дали Господ те е послушал или не. Ти живееш между хората и се безпокоиш дали те разбират или не. Не е важното човек дали ви разбира или не. То е второстепенно. Всички трябва да имате един стремеж да разбирате. Всеки трябва да разбира онова, което Бог е създал, не създаденото да те разбира. Не хората да те разбират. Понеже всичко в света, което е създадено, то е предметно учение. Ти трябва да считаш хората като едно предметно учение за себе си и трябва да ги проучаваш. А не да искаш да те разбират.

Например, да кажем, ти влезеш в училището, нали така, и искаш дъската, на която ти пишеш, тя да се влюби в тебе. Ти искаш всичките ученици, с които учиш, и те да те обичат, да се влюбят в тебе. Че, те тогава ще тръгнат подире ти. И дъската ще тръгне подир тебе, всичките предмети, които обичаш, ще тръгнат подир тебе – тогава какво ще правиш? Тогава вие ще се намерите в едно трудно положение.

Един, който изучавал в древността магията, и като дошъл да опита дали може да предаде живот на нещата... Той бил млад и неженен. И, според науката, не трябва да се жени. Но той имал голямо желание да има деца. А деца да има, трябва да има жена. А не трябва да се жени. Той до жена не трябва да се допира, а дете иска, сега? И понеже, като знаел законите, как стават децата, един ден, той имал един чувал жито и произнесъл една формула и тогава всичките житни зрънца станали все на деца вътре. И всичките като креснали, като го видели! Искали всичките да ядат. Храна искат сега от него. И всичките оживели. И той усетил, според правилата, какво ще прави. Та взел едно дърво и почнал да ги бие. Бил ги, бил ги и най-после едно дете се скрило зад вратата. Че като ги изтрепал всичките, казва: „Освободих се.“ А то казало: „Татенце, остави ми на мен поне живота!“ Казва: „Ти как остана?“ Погрешката е, че направил много деца. Останало само едно. Спрял се на него, че го погледнал. „Ако и тебе претрепя, тогава ще бъда нещастен в света. Другите ги претрепах.“ Но понеже иска да има едно дете, като го погледнал, казва му: „Ще ме слушаш ли?“ – „Ще те слушам, само да не ме утрепеш, татко. Ще те слушам.“

Верующите всякога... Неизбежно е, човек в своите постъпки все ще направи някоя погрешка. Не е лесна работа човек да бъде съвършен. Някой ми говори: „Да бъде човек съвършен, да обича Бога.“ Тия работи, ей, говорят. Но тези работи имат голяма дълбочина. Да знаеш как да живееш, как да мислиш, как да чувствуваш, това е нещо велико! Ти не можеш да го научиш отвънка само. Само един начин има – ти можеш да се научиш да мислиш правилно, да чувствуваш правилно, да постъпваш правилно само при едно условие в света, дето можеш да станеш такъв. Както ви описах степента, като дойдеш до Любовта и надзърнеш този Образ на Бога отдалече, в тебе тогава ще почувствуваш какво нещо е правилната мисъл, правилното чувство и правилната постъпка.

Както и да мислиш в живота, ти всякога ще имаш едно противоречие. И верующ да бъдеш, и да вярваш, и да не вярваш, всякога ще имаш едно противоречие. И мъж да бъдеш, и жена да бъдеш, и философ да бъдеш, и стар да бъдеш, и млад да бъдеш, и светия, каквото и да е, все ще има едно противоречие.

Сега някого гледат и казват: „Той е светски.“ Това е ваше схващане. Аз ви казвам пътя, де е човекът. И всичките сега мислят, казват: „Ние не сме такива, каквито трябва да бъдем.“ Аз ви казвам как можете да бъдете такива, каквито трябва да бъдете. Сега другото възражение: „Че досега не сме ли го намерили?“ Да ви преведа. Нима животните не са намерили това, което ние намерихме? Нима буболечиците не намериха това? Животните живеят в света и растенията живеят. Но каква грамадна разлика между една буболечица и едно растение и човека. Това са степени на разбиране. После, каква грамадна разлика има между един човек и един ангел. И каква грамадна разлика – между един ангел и един херувим и един серафим. Това са степени. Това са разбирания в живота.

Та казвам: Дотогава, докато ние се спираме на външната страна на живота, ние разбираме живота външно. Даже вчера един познат тук ми говори: „Виждам тук, на Изгрев, някои хора са много добри, но те са само външно добри, а вътрешно не са добри.“ Прав е той. Външно някои са много добри, но вътрешно нямат туй съдържание. Ще дойде някой при тебе... Тук преди няколко дена идват двама души, художници, поставени в лоши условия. Аз вървя, забързал съм се, качвам се по стълбата, те подир мен ми четат молитва. „Учителю, ти си много добър, слушали сме много добри работи за тебе.“ Казвам: „С какво мога да ви бъда полезен?“ – „Е, закъсали сме тук, имаме нужда от малко средства, гладуваме.“ Аз им казвам, че нямам пари сега. И всъщност нямам. Не съм ги сякъл. Аз че имам пари в джоба, парите не са мои. Веднага ми хрумва на мен една мисъл, да се освободя от тях. Имах 50 лева в джоба си. Казвам си: „Да им дам 50 лева, да си вървят по пътя.“ Но да им дам 50 лева, това ще бъде една обида за тях. Казвам: „Изложете си картините в салона, че може някой да дойде, да види картините. И така може някоя да се продаде.“ Тъй че да не се наруши чувството на художника. Аз си гледах работата, не слезнах долу. После слезнах. Те изложиха картините: двама старци, някои японски картини. Тъй, по новата мода. Питам го: „Защо ти ги нарисува тия?“ Единият художник казва: „Така по-лесно се продават.“ Нарисувал ги по въображение.

Има и друга една сестра ми беше искала пари. И на нея отказах, че нямам пари. Мислех, като дам 50 лева на тия, но исках да разреша въпроса, казвам на тази сестра, която ми искаше пари: „Питай го колко пари иска!“ Тя пита: „Колко искаш?“ „Е, 30–35, но 30 лева.“ Давам парите на тази сестра и ѝ казвам: „Избери си една хубава картина – ѝ казвам, – дай 30 лева на него, 20 на тебе.“ И аз се освободих от всичко туй. Минавам сега, някой казва: „Защо така?“ Има други закони, по които минаваме. Навлезли сме в един свят на драки и глогове в пътя. Някой казва: „Защо така постъпвам?“ Чудни са хората, като казват „защо така постъпвам“. Аз съм като че съм паднал от небето между драки и глогове. И трябва да излезна с най-малко издиране. Че ще има закачане тук-там, аз го зная, но по възможност, ако може, да не се скъса дрехата.

Та, в света, в който се намирате, вие разрешавате една голяма задача. Не мислете, че е лесна работа. Не се плашете от погрешките. Но човек трябва да мисли. Сега, като ми говорят тия хора, аз разсъждавам, защо ме хвалят. Аз им казвам: „Не ме хвалете. Ти, дето ме хвалиш, ти за мен си слушал много лоши работи, а сега, понеже се намираш в трудно положение, искаш да извадиш от торбата си само малките неща, които знаеш хубави зарад мен.“ Тъй зная аз работите.

Сега аз ви привеждам тия примери, само да изясня ония противоречия, в които всички се намирате. Не е лесна работа на един човек да му дадеш хляб. Може да му дадеш – това не е изпълнение на закона. Ти можеш да обичаш един човек – пак не изпълняваш закона. Обичаш го, но любовта ти не е такава, чиста. Ти можеш да мислиш, но мисълта ти не е такава, каквато трябва да бъде. Този човек може да е недоволен. Много пъти хората са недоволни от нашата любов. Даже много пъти хората не са доволни от нашата мисъл. А някой път не са доволни от нашата постъпка. Е, каква мярка ще имаш? Да знаеш как да го погледнеш, как да го поздравиш, как да мислиш за него. То е цяла наука. Значи, всичко онова, което Бог е създал, да му дадеш онази преценка, която то съдържа.

То е както когато четеш една книга. Аз някой път съм виждал някои, като сте чели някой роман, най-първо от началото почне, после в средата търси да види тук-там, а няма търпение да прочете целия роман, а се интересува от последната глава, да види разрешението, как е станало. Е, в какво седи разрешението на романа, както го описва авторът. Списателят го увърта, увърта и най-после казва в какво седи романът. Че двама души има, които се влюбили и те не са стари, но млади. И около тия, младите, има и стари, от всичките възрасти има, и слуги. И най-после или се оженват, или не се оженват, че умират. Една такава развръзка, че момата е богата, момъкът е сиромах, или че момъкът е богат, а момата – бедна. И иска авторът да покаже, че е благороден. Някой път той описва, че е много благороден, а утре, като се ожени, жена му като погледне друг мъж, пита той: „Защо го гледаш?“

Представете си тогава, Господ би ти дал от всички зърна да излезнат деца? Ти, който си ревнив. Тогава аз ще ви кажа как трябва да разрешите въпроса. Той ще ти даде една жена много красива, но сляпа и глуха, тъй щото да се не съблазнява тя от нищо. Питам тогава: Тя няма да се съблазнява, но и тебе нито ще чува, нито ще вижда. Питам тогава: Ти искаш да отмахнеш съблазънта от нея, но ти ще махнеш и най-красивото от тази жена, от тази душа. Щом е глуха и сляпа, не може да те чува, тогава какви отношения може да има между нея и тебе? То ще се ожениш за една жена, която има отворени очи и отворени уши. И ще я оставиш да гледа всичките мъже, без да се съблазниш в нея. И като слуша всичките мъже каквото ѝ говорят, пак да не се съблазниш. И като проговори на всичките мъже, пак да се не съблазниш. И ако ти мислиш, че твоята жена са я пипали много мъже, тогава много просто разсъждаваш. Нейният автомобил може много да са го пипали, но тя никога не е пипана. Една жена или един мъж само Господ може да ги пипа, а никой друг. Нищо повече. Тъй седи в моя ум истината. А този морал, че този човек пипнал жена ти, че той я хванал или прегърнал или че я целунал – това са човешки разбирания за автомобила. Нещо хванете, развалите това-онова. Оставете тези въпроси, разваляте всичко това. Вие ще бъдете поне майстори. Щом се скъсат дрехите, какво правите? Всички тия прозорци, които ние имаме по дрехите, това са били най-първо теркове за кройки. И цялата мода, която хората имат, е излязла все от кръпки. Имаш ти един джеб, то е една закръпка. Най-първо платът може да се е скъсал, човек направил джеб. Скъса се от другата страна – направи другия джеб. Скъса се отпред – направи палтото така, отворено. Отзад се скъса – едно време бяха тия фракове, направили тия, разрязаните отзад. Сега, защо фракът да е разцепен? И после и джобове ще има и отзад.

Аз искам да ви наведа на вътрешната страна. Туй не е онова, същественото. Външният свят е един израз на онзи живот, който ние имаме в себе си. И външния свят може да го поправим само тогава – ние не можем да поправим нещата, ако нямаме правилно разбиране за нещата отвътре. Това е то разбиране!

Та, казвам на всинца ви... Сега какво да ви кажа? На всинца ви трябват пари. Ще ви говоря за туй, което ви мъчи – на всинца ви трябват пари. И ще ги имате. На всинца ви трябват къщи. И ще ги имате. На всинца ви трябва знание. И ще го имате. И има неща, които ще ги имате, де. Има нещо, което е смешно.

Ще ви преведа. Когато Господ направил човека, този човек не могъл да ходи, понеже нямал крака. Той искал да работи, но нямал ръце. Искал да гледа, но нямал очи. Искал да слуша, но няма уши. И най-после се явила у Бога мисъл да помогне на човека. Тогава дошли Добродетелите – две сестри от Небето. Господ ги направил крака на човека. Казва им: „Вие постоянно ще му наумявате за доброто, което човек носи в света.“ Тогава дошли други две Добродетели – Правдата, два ангели. Той ги направил ръце на човека, казва: „Вие на човека постоянно ще му напомняте, че той справедлив трябва да бъде.“ Дошли още два ангели, които носели Истината. Той ги направил очите на човека и казал: „Винаги ще му кажете: всичко, което вижда в света, това е реално.“ Дошли други два ангели, направил ги уши и казва: „Вие ще му напомняте, че знанието за Божествения свят му е потребно.“ И най-после дошла Любовта сама. Казва на Господа: „Искам и аз някъде да бъда.“ Казва: „Вече службата на краката е взета; службата на ръцете, и тя е дадена; очи, уши, нос всичко това. Но има още една служба. Език има вътре. Ти ще учиш човека как да говори.“

Та, сега, Любовта възпитава човека, иска да го възпита как да говори. И още не го е научила хубаво да говори. Очи има, уши има и всичко. Но ви казвам: Слушайте Любовта! Каквото казват краката, слушайте; каквото казват ръцете, слушайте; очите, ушите, носът. Но слушайте и каквото Любовта ви каже чрез вашия език!

Божият Дух носи всичките блага на живота. (Три пъти.)

7.25 ч сутринта.

(На поляната – упражненията.)

5-о неделно утринно слово,
държано от Учителя
на 20.X.1935 г., 5 ч сутринта,
София – Изгрев

Степени на разбиране

Най-често използвани думи в беседата: има, човек, може, сега, казва, аз, мисли, бог, всичко, живот, път, любов, говори, истина, светлина, бъде, мисъл, свят, казват ,

 Утрини Слова , София, 20 Октомври 1935г., (Неделя) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


Мнозина четат Свещените книги, Библията. Ако ги запитат, защо четат тези книги, едни ще отговорят, че търсят правия път, други – истината. Какво представя истината? Какво определение можете да дадете за нея? Ще кажете, че лесно се говори истината. Опитайте се да кажете на някого истината, да видите лесно ли се говори. Опитайте се да опишете човека, да видите лесно ли се изчерпва това понятие. Ще кажете, че човек се ражда малък, като дете, което расте, става юноша, възрастен и най-после остарява. Фазите, през които минава той, представляват ли същинския човек? Истинския човек не е нито в детската възраст, нито в юношеството, нито в старостта. Той не е нито в раждането, нито в смъртта. Къде е тогава? – Някъде. Никой не може да каже, че е видял човека. Той не е нито в очите, нито в устата, нито в носа. Да мислите, че сте видели човека, това е все едно, че сте видели къщата му. Значи, понятията човек, вяра, истина са отвлечени, не могат да се конкретизират.

Какво представя вярата? Мъчно може да се определи понятието вяра, но тя се проявява в мъчнотиите на живота. Ако при всички изпитания и мъчнотии човек е смел и решителен, не се колебае, не се съмнява, той има вяра. Най-малкото колебание в живота му показва, че вярата му не е силна. Каква вяра е тази, която те заставя да се качиш на дърво при срещата си с мечка? Докато не те е срещнала мечката, ти си в молитва, уповаваш на Бога, вярваш, че ще те избави от нея. Щом я срещнеш, всичко забравяш и се покатерваш на дървото. И при това положение, пак се молиш и вярваш в Бога, но нито молитвата ти е силна, нито вярата. Докато не си срещнал мечката, мислил си, че си създаден по образ и подобие на Бога. Щом срещнеш мечката, всичко забравяш. И тогава, ти, висшето същество, създадено по образ и подобие на Бога, се плашиш от нисшето. То те заставя да се качиш на дървото и оттам да гледаш. Защо бягаш от мечката? Не можеш ли да и заповядаш да се отбие от пътя ти? За да разбира нещата, човек се нуждае от светлина.

Какво представя светлината? И това е едно понятие, което мъчно се определя. Казваме, че светлината разкрива света, но тя не е светът. А какво е светът, и това понятие не е обяснено. Светът се проявява чрез светлината, но какво е светът, какво е светлината, не е ясно. От понятието светлина са произлезли много думи. Светлината е външна проявя на човешкия ум. Дето има мисъл, има и светлина; дето мисълта отсъствува, там и светлината отсъствува. – На какво се дължи мисълта? – На живота. Значи, дето има живот, има мисъл; дето има мисъл, има светлина; дето има светлина, там се разкрива външният свят.

Често се говори за светски и за духовни хора. Каква е разликата между светския и духовния човек? Светският човек е подобен на дете. Каквото види, иска да го пипне. Духовният е като възрастния; той изследва нещата с мисълта си, а не с пипане. Той ходи с виждане, а не с пипане. Който пипа предметите, все ще ги опетни. Защо светският човек пипа нещата? За да разбере, реални ли са, или не. Духовният не пипа, защото е намерил Бога, познава Го и гледа на всичко, като на отражение на реалността. За светския човек, който не е намерил Бога, всичко, което може да пипне, е реално. За духовния, реален е само Бог. Всичко останало е отражение на Бога, на великата реалност в света. – Как намира човек Бога? – По различни пътища. Много са пътищата, които водят към Бога, много са и начините за познаването Му.

В търсене на методи и пътища за познаване на Бога, религиозните се разделили в своето верую, като създали и различни религии: православни и протестанти или евангелисти и др. Последните гледат на православните като на езичници, като на хора от Стария Завет, които си служат с кадене, палене на свещи, курбани и т.н. Те проповядват вяра в Господа Исуса Христа, като спасител на човечеството. След това се яви друго верую, баптисти, които изповядват кръщението, като съзнателен акт. Затова те кръщават човека, когато стане на 33 години, а не като малко дете. После се явиха съботяните, които пазят съботата. В това отношение те са старозаветници. Най-после се явиха петдесетниците, които проповядват слизането на Духа върху човека. Онзи, върху когото слиза Духът, започва да говори на особен език. Така става смешение на езиците. Всички говорят, викат, пророкуват. Ако влезете в събранието на петдесетниците, дето всеки е пророк, ще се чудите, в кого да вярвате. Изобщо, всички секти, всички религии имат нещо хубаво и право, но още не са намерили абсолютната истина. Ще дойде ден, когато всички хора ще имат едно верую, както съществува Един Вечен, Истинен Бог. Днес всички хора търсят истината, поради което се създават различни възгледи, различни вярвания и убеждения.

Кое е отличителното качество на истината? – Свободата. Който намери истината, той е външно и вътрешно свободен. Чрез свободата се изявява външният и вътрешният живот на човека. Животът се изявява чрез любовта. Любовта пък е път за познание на Бога. Дойде ли до любовта, човек едва може да надзърне в Божествения свят, да види Бога. Който придобие любовта, той е свободен от противоречията. В любовта противоречия не съществуват, но, вън от нея, те са необходими. Без тях животът се обезсмисля. Ако вървиш по земята и куцаш, това показва, че кракът те боли. Ако с болния крак се качиш на аероплан, ще минеш за здрав човек, защото няма да движиш крака си. Има ли някакво противоречие в това? Обаче, ако кракът ти е здрав, ти няма да куцаш и на физическия, и в Божествения свят.

Някои уподобяват мисленето с хвъркането, затова казват: Който мисли, хвърчи високо. Обаче, не всеки, който мисли, хвърчи. Например, болният мисли много, без да хвърчи. Здравият мисли малко и високо хвърчи. Той има здрави, положителни мисли. Болният има много мисли, но повечето от тях са неустойчиви, лесно се разлагат и гният. Ето защо, мисълта трябва постоянно да се чисти, да се освобождава от всичко неустойчиво и гнило.

Представете си, че вие обичате една своя приятелка, храните към нея добри, положителни мисли и чувства. След време срещате друга мома, която ви става приятна, и забравяте първата. Не само че я забравяте, но тя ви става неприятна. Щом си помислите за нея, изпитвате неприятно чувство. В случая, първата ви приятелка представя неустойчивата мисъл, която гние и се разлага; втората ви приятелка е здравата, устойчивата мисъл, към която се стремите. Обаче, друг човек среща вашата първа мисъл, възприема я с радост; за него тя е здрава, положителна мисъл. Това показва, че нещата са относителни. Ние живеем в относителен свят, поради което някои мисли за известни хор а са добри, а за други – лоши. Всеки трябва да познава себе си, да разбира, кое е полезно за него, и кое не е полезно.

Слушате да се говори, че човек трябва да бъде сериозен. Други казват, че трябва да бъде весел, засмян. Кога и при какви случаи той трябва да бъде строг и кога – весел? Ако си проповедник, ще бъдеш строг, не ти е позволено да проповядваш и да се смееш. Ако си слушател, пак ще бъдеш сериозен, ще внимаваш какво се говори. Обаче, проповедникът има право да развесели слушателите, да каже нещо весело. Кога трябва да говори весели работи? – Когато мисълта му стане тежка, мъчна за възприемане. Човекът може да се смее, когато седне пред трапеза, пълна с ядене. Ако трапезата е празна, няма защо да се смее. Човекът се смее още и при контрастите в живота. Ако видиш дете, което облякло дрехите на дядо си, взело неговата тояга и си въобразява, че е старец, ти непременно ще се засмееш. То мисли, че е като дядо си, а в същност не е. Ако дядото започне да говори на детски език, и той става смешен. Нито детето може да стане като дядо си, нито дядото като внучето си.

Следователно, човек трябва да знае, кога да се смее и кога да бъде сериозен; също така той трябва да знае, кога да предизвика смеха на хората. Не стават ли нещата навреме, всякога се създават противоречия. Един беден човек отива в дома на богатия си съсед да иска пари на заем. За да го предразположи, той не пристъпва направо към въпроса, но заобикаля, говори за едно, за друго, докато най-после богаташът го предизвика да се изкаже. Бедният казва, че е дошъл да иска пари на заем. Богатият отговаря: Не мога да ти услужа, не ми внушаваш доверие. Обаче, има едно условие, при което можа да ти услужа: ако дадеш дъщеря си на моя син. Той се влюбил в нея и не може да намери спокойствие. Сега бедният отговаря: Не мога да дам дъщеря си, защото синът ти не ми внушава доверие. Ето едно противоречие, което трябва да се разреши. Как ще го разрешите вие? В края на краищата, дал ли е богатият пари на бедния си съсед, и бедният дал ли е дъщеря си на богатия син? Ако разрешите правилно този въпрос, ще придобиете нова светлина в ума си.

Мнозина искат да знаят, дали са добри хора, или не. Всеки иска да знае, какво мнение имат окръжаващите за него. Един отговор може да се даде на този въпрос: Майсторът, Който те е направил, е добър, но дали ти си добър, не зная; трябва да те изпитам. – Възможно ли е майсторът грънчар да бъде добър, а грънците да не са добри. – Възможно е. Грънците са добре направени, добре опечени, но глината може да бъде от различни качества. Има чиста, бяла глина – каолин, но има и нечиста, неустойчива глина. Всичките грънци не са направени от една и съща глина. Качеството на човека зависи от качеството на преобладаващите в него мисли, чувства и постъпки. Мислите представляват неговия умствен свят, светът на духа; чувствата представляват духовния свят – светът на сърцето, а постъпките – светът на неговата душа. Значи, външната страна на човека се определя от неговите мисли, вътрешната – от неговите чувства, а самият човек – от неговите постъпки, т.е. от неговата душа. Постъпките са жители на човешката душа.

Като знаете, че мислите, чувствата и постъпките представят външния и вътрешния живот на човека, трябва да бъдете внимателни, да не допущате нечисти, дисхармонични мисли и чувства в себе си. Всяка дисхармония нарушава вътрешния мир на човека. Има музиканти, които не допущат нито един фалшив или нечист тон до ухото си. Чуят ли такъв тон, те махат с ръка и излизат вън. Махането с ръка пресича вълната на нечистите тонове. За предпочитане е човек да маха с ръка, за да се освободи от нечистите мисли, отколкото да мърда езика си и да изказва груби, обидни думи. Така трябва да постъпват и религиозните. Някой религиозен се разгневи и изказва обидни, горчиви думи. Вместо да трови себе си и окръжаващите, по-добре да махне с ръка и да излезе навън. И религиозният, и светският трябва да знаят силата на думите и да ги прилагат на място. Те се залавят с велики работи, а пропущат обикновените. Религиозният описва онзи свят, без той сам да го е видял. Ученият описва живота на слънцето, без да е ходил там. Ще кажете, че те знаят тези неща по чувство, по вътрешен път. Човекът може да вижда нещата и пак да не ги знае; може да ги чувства и пак да не ги знае; може да ги мисли и пак да не ги знае; може да постъпва добре и пак да не ги знае.

И тъй не можеш да познаваш живота, докато не си придобил любовта; не можеш да имаш знание, докато не си придобил светлината; не можеш да имаш светлина и знание, докато не си мъдър; не можеш да бъдеш свободен, да имаш широта, докато истината не е в тебе. Вън от истината никаква свобода не съществува. Направиш ли най-малката погрешка, ти постепенно губиш свободата си. Без любов, без мъдрост и без истина, човек губи всичко, което е придобил. И тогава, ако питате, кой е истинският човек, отговарям: Истински човек е този, който носи образа на любовта, на мъдростта и на истината. Това значи човек с тежест, със съдържание. Мислите определят съдържанието на човека, а по стъпките му – неговата цена, неговия устой.

Днес малко хора минават за истински човеци. Те се отдалечават от правия път на живота и желаят неща, които не им са нужни. Всеки се оплаква, че хората не го разбират, че Бог не приема молитвата му и т.н. и т.н. Едно е нужно на човека: да се моли искрено и от сърце, без да очаква бърз отговор; да разбира хората и да ги изучава, като предметно учение, без да очаква те да го разберат; да изучава всичко, което Бог е създал без да се запитва, защо светът е създаден така, а те иначе; да обича хората, без да очаква те да го обичат. Някой иска всички да го обичат, да вървят след него. Той не подозира, какво нещастие ще го сполети, ако всички живи същества го обикнат и тръгнат след него.

Един млад момък, окултен ученик, искал да приложи знанието си в живота, да оживява нещата. В него се родило желание, да има поне едно детенце, да се разговаря с него, да го учи, да създаде велик човек. Понеже не искал да се жени, той решил да приложи своето знание – от житно зрънце да създаде дете. Той взел едно чувалче с жито, отворил го и започнал да произнася магически формули, за да оживи житните зрънца. Понеже криел в себе си горещо желание да има деца, житните зрънца се превърнали на деца. В първия момент той се зарадвал, но после се видял в чудо, как да се справи с тях. Те тръгнали след него и започнали да викат за хляб. Как да нахрани толкова деца? Отде да намери хляб за всички? Като видял, че не може да се справи с тях, той взел една тояга и започнал да ги удря, докато избил всички. Само едно от децата успяло да се скрие зад вратата и да запази живота си. Като го видял бащата, то започнало да му се моли: Татко не ме убивай! Остави поне мен да живея. Той изпълнил молбата му и останал само с едно дете.

Какво показва това? – Че човек трябва да остави само едно желание в сърцето си, него да отхрани и отгледа. Важно е, какво трябва да бъде това желание: едно желание, съществено, което да има предимство над другите. Това желание трябва да се подчинява на разумната воля на човека, той да го управлява. Всички останали желания не трябва да се изхвърлят, но да се възпитават, да се съгласуват със същественото.

Казвате: Човекът трябва да бъде съвършен, да служи на Бога. – Това не е лесна работа. Да бъдеш съвършен, това значи да знаеш как да мислиш, да чувстваш и да постъпваш. Това е велико нещо, което не се придобива отвън. Има един начин, по който човек може да мисли, да чувства и да постъпва правилно. Той се заключава в познаването на Бога. – Можем ли да познаем Бога абсолютно? – Не можете да Го познаете абсолютно, но отчасти. Достатъчно е само да зърнете образа Му, за да започнете да мислите, да чувствате и да действате правилно. – Ще имаме ли противоречия тогава? – Ще имате, но ще се справяте лесно с тях. При сегашните условия на живота, няма човек в света, мъж или жена, учен или прост, вярващ или невярващ, който да бъде свободен от противоречия. За човека на земята те са необходимост, те са неизбежен път. Всеки разрешава противоречията си по-лесно или по-мъчно, според степента на своето разбиране.

Често хората се запитват: Не сме ли намерили още правия път? Не сме ли познали Бога? – И правия път сте намерили, и Бога сте познали, но отчасти. И растенията, и животните са при условията на човека, но те ги използуват според степента на своето развитие и разбиране. Голяма е разликата между растението и животното; голяма е разликата между животното и човека, между човека и ангела, между ангела и херувима или серафима. Всяко живо същество има свое разбиране, от което се ръководи.

Живейте според своето вътрешно разбиране, за да бъдете доволни от себе си. Измените ли на себе си, нето вие ще бъдете доволни, нито ближните ви. Тази е причината, дето някои хора не са доволни от мислите, чувствата и от постъпките си. Вие се проявявате като добър човек, само външно, но вътрешно не сте добър, нямате нужното съдържание. Външно живеете добре, но вътрешният ви живот не е в съгласие с външния. Спрете вниманието си върху вътрешната страна на живота като нещо съществено и неизменно. Външният живот е израз на вътрешния живот на човека. Изправянето на външния живот зависи от вътрешния. Затова е нужно правилно разбиране на живота и на разумната природа.

От какво се нуждае сегашният човек? – От знание и светлина, от сила и богатство, от свобода и простор. Всичко това ще му се даде, но постепенно. В една легенда за създаването на първия човек се казва, че първоначално Бог създал само трупа му, без ръце и крака, без очи и уши, само със съзнание, че има живот в себе си, а не може да работи, да вижда, да чува, да ходи. За да го извади от това тежко положение, Бог изпратил два ангела на доброто и ги поставил на мястото на краката, да ходи с тях и да му напомнят постоянно за доброто. После извикал два ангела на справедливостта, на правдата и ги поставил на мястото на ръцете, да работи с тях и да му напомнят за правдата. На мястото на очите му поставил два ангела на истината, да му обръщат внимание върху реалността в живота. На мястото на ушите поставил други два ангела – на мъдростта, които да му дават светлина и знание, да разбира вътрешния смисъл на нещата. Най-после дошъл ангелът на любовта и пожелал да изпълни някаква служба в човешкия живот. Бог му казал, че всички служби са заети, няма за него място на земята. Той настоявал да му се даде някаква служба; искал да помогне по някакъв начин на човека. Тогава Бог го назначил на служба, - да учи човека да говори.

Слушайте любовта, която, отначало на създаването ви досега, ви учи да говорите. Слушайте любовта, която постоянно ви възпитава; показва ви как да говорите и с какви думи да си служите. Тя ще ви научи да говорите хубаво. Слушайте всичко, каквото ви казват краката. Слушайте всичко, каквото ви казват ръцете. Слушайте всичко, каквото ви казват очите, ушите, носът. Слушайте още, каквото ви казват езикът и устата, чрез които се проявява любовта.

Божият Дух носи всички блага на живота.

5. Утринно Слово от Учителя, държано на 20 октомври, 1935 г. 5 ч. с. София. — Изгревът.

-------------------------
*) Марка, гл.1.

НАГОРЕ




placeholder