АСТРОНОМИЧНА АНАТОМИЯ НА СЛЪНЧЕВОТО СЕМЕЙСТВО

Ако внимателно изследваме Слънчевата система, ще се убедим, че в нея цари значителен безпорядък. Първоначално е установено, че всички планети се движат около Слънцето по елиптични траектории, различни за всяка планета: едни са по-близки до окръжност, а други са повече или по-малко разтеглени елипси. Елипсата е затворена крива с два центъра, наречени фокуси. В единия от фокусите на елиптичните траектории се намира Слънцето. Съгласно Втория закон от Небесната механика, открит от Йохан Кеплер, когато дадена планета се движи по такава крива, нейният радиус-вектор (отсечката на разстоянието от планетата до Слънцето) за равни времена описва равни плоскости. Това ще рече, че планетата се движи около Слънцето неравномерно - ту по-бързо, ту по-бавно: когато е близо до Слънцето, се движи по-бързо, а когато е по-далече - по-бавно. Логично е обаче да се предположи, че орбитите на планетите би трябвало да бъдат окръжности, които като най-съвършени равнинни фигури биха носили изключителни предимства за всяка една от тях. Така са приемали древните звездобройци. От друга страна, осите, около които се въртят планетите, имат най-различни наклони спрямо орбиталните плоскости, а ако бяха перпендикулярни, биха донесли изключителни предимства за всяка една от тях. Предимствата на кръговите орбити и перпендикулярните оси най-добре могат да бъдат разбрани от съвременните учени-астрономи.

Легендите, колкото древни и приказни да са те, винаги съдържат нещо, което в действителност е било. Такава например е легендата за Рая, в който човек бил поставен при условия, изключително благоприятни за живот. Наистина, ако Земята би имала кръгова орбита и изправена ос, климатът върху нея би бил възможно най-благоприятния - райски, т. е. би имало вечна пролет с такова време, каквото настъпва през най-хубавите майски дни на годината. Доказателство, че наистина Земята е имала изправена ос, кръгова орбита и такъв благоприятен климат, са намерените в Антарктида въглищни пластове и вкаменени дървета. Те съвсем ясно доказват, че там някога е било топло и условията за живота са били напълно благоприятни. След наклоняването на земната ос и елипсовидното разтегляне на нейната орбита на земята са настъпили познатите днес неблагоприятни климатични условия за живот. Следователно имаме основание да приемем, че такива неблагоприятни промени (къде по-големи, къде по-малки) са станали и на всички останали планети в Слънчевата система. Околоосното въртене на всички планети също е в безпорядък: едни се въртят по-бързо, други - по-бавно, едни от планетите се въртят от запад към изток, а други обратно - от изток към запад (каквито са Венера и Уран).

В дистанциите между планетите и Слънцето също съществува безпорядък. В астрономията е известен т. нар. Закон на Тициус - Боде, който определя средните разстояния от планетите до Слънцето. Представлявя хармонична поредица от числа в геометрична прогресия, с изключение на първия член, който е нула (нула не може да бъде член на геометрична прогресия). В закона на Тициус - Боде за единица разстояние е взето средното разстояние от Земята до Слънцето - т.нар. астрономическа единица, равна на 149 600 000 километра или кръгло 150 000 000 (сто и петдесет милиона) километра. Законът може да бъде представен по следния начин:

0+4 = 4: 10 = 0.4 -->     това е дистанцията на Меркурий от Слънцето;

3 + 4 = 7: 10 = 0.7    -->     на Венера от Слънцето;

6 + 4=10:10 = 1    -->   на Земята от Слънцето;

12 + 4=16:10=1.6   -->     на Марс от Слънцето;

24 + 4 = 28 : 10 = 2.8 -->   няма планета;

48 + 4 = 52 : 10 = 5.2   -->    на Юпитер от Слънцето;

96 + 4= 100 : 10 = 10   -->   на Сатурн от Слънцето;

192 + 4 = 196 : 10 = 19.6    --> на Уран от Слънцето;

384 + 4 = 388 : 10 = 38.8     -->     би трябвало да бъде дистанцията на Нептун от Слънцето, но не отговаря на измерената;

768 + 4 = 772 : 10 = 77.2     -->     би трябвало да бъде дистанцията на Плутон от Слънцето, но също не отговаря на измерената.

Явно е, че последните два резултата от този закон не съвпадат с действителните астрономически изчисления: Нептун се намира на около 30 астрономически единици от Слънцето, а Плутон - на около 40 астрономически единици. С други думи, при Нептун и Плутон е налице нарушение на Закона на Тициус - Боде.

Саабей и древните звездобройци са приемали, че някога Слънчевата система се е ръководела от единна по отношение на всички планети хармония. Явно е, че някакъв могъщ фактор на безпорядък и разрушение се е вмъкнал някога в Слънчевата система и е внесъл това безредие.

Всички споменати от нас планетни отклонения са особено важни за характера, силата и напрежението на изтичащите сили и на техните влияния върху живота на Земята, върху човека и върху взаимоотношенията между самите планети.

Когато през 1772 - 1776 година големите астрономи Тициус и Боде създадали своя знаменит закон, колегите им останали крайно изненадани, че на дистанция 2.8 астрономически единици (равно на 420 000 000 километра) от Слънцето няма планета и пространството там изглеждало празно. Но на 1 януари 1801 година италианският астроном Пиаца открил съвсем малко (диаметър 786 километра) небесно тяло, което се намирало точно в пространството между орбитите на Марс и Юпитер. На следващата година били открити още много (с по-малки размери) подобни небесни тела, наречени астероиди. Интересно откритие направил известният астроном д-р Олберст, един от най-ревностните изследователи на този астероиден рояк: орбитите на всички астероиди там се пресичат в една точка от съзвездието Дева, което дава основание да се приеме, че те не са нищо друго, освен късове от планета, разрушена някога в мястото на пресечната точка.

Саабей и древните звездобройци приемали, че Слънчевото семейство е пострадало от голяма катастрофа, при която била разрушена една планета, а всички други повече или по- малко пострадали. Тази разрушена планета наричали Фаетон, което ще рече Лъчезарната. За тази катастрофа великите древни вавилонски звездобройци са оставили чудна легенда, която, четена днес, оставя впечатление, че се описва чудовищен атомен взрив. Много от древните гръцки мъдреци са прибивавали във Вавилон и са пренесли тази легенда, преработвайки я според своята митология. Макар и по-блед, гръцкият вариант не спестява нищо от грандиозността на катастрофата.

"Климена, дъщерята на морската богиня Темида, била толкова красива, че даже лъчезарният бог Хелиос (Слънцето), който всеки ден летял със златната си колесница високо над Земята, никъде не бил виждал по-хубава девойка. Оженил се за нея и тя му родила син, сияещ като баща си, за което му дали името Фаетон, т.е. "сияещ", но не безсмъртен като него. По цял ден Фаетон играел със своя братовчед Епаф, син на Зевс. Веднъж, кой знае защо, Епаф започнал да му се присмива:

- Макар че се казваш Фаетон - Лъчезарен, ти не си никакъв син на Хелиос. Ти си син на обикновен смъртен!

Като камък паднали тези думи в детската душа на Фаетон. Разплакал се той и се затичал при майка си. Тя го прегърнала и го запитала защо плаче. Хълцайки, той й разказал колко много го е обидил Епаф. Вдигнала ръце Климена към Слънцето и се заклела :

- О, сине мой, заклевам се в лъчезарния Хелиос, който ни вижда и чува, че той е твоят баща! Нека той ме лиши от светлината си, ако не казвам самата истина! Иди при него в двореца му, той ще те посрещне като свой син и ще потвърди словата ми!

Успокоен от думите на майка си, Фаетон отишъл в двореца на баща си Хелиос, видял го отдалеч, седнал на златен трон, но не могъл да приближи до него, защото очите на никой смъртен не можели да издържат ослепителната му светлина. Щом Хелиос видял Фаетон, зарадвал се и сиянието около него станало още по-силно. Фаетон разказал как Епаф посял в ума му съмнението, че не е негов син, и помолил да го разсее като му даде доказателства.

- Ти си мой син. За да се увериш, поискай от мене каквото пожелаеш! Кълна се в свещените води на реката Стикс, че ще изпълня желанието ти!

Зарадвал се Фаетон от думите на Хелиос и го помолил да му даде само за един ден колесницата си с крилатите коне, за да премине с нея по Небесните простори. Потъмняло лицето на Хелиос, щом чул тези думи. Умислен, той започнал бащински да го съветва :

- Помисли, сине мой, преди да поискаш това от мене! Даже никой от безсмъртните богове не може да я кара! Моите крилати коне се носят като вихър и ти нямаш сили да държиш юздите им и да ги управляваш. А пътят в началото е толкова стръмен, че ще ти се стори, че летиш право нагоре, а когато стигнеш най-големите висини, косата ти ще настръхне от страх, ако погледнеш надолу към Земята. След това конете стремглаво политат по стръмния път - надолу към водите на Океана. Откажи се, сине мой, от това желание! По пътя има много чудовища, които и тебе, и конете ще изплашат! Ти искаш да загинеш!

Непреклонен бил Фаетон и още по-настойчиво искал от Хелиос колесницата му. Не могъл Хелиос да наруши клетвата си и разрешил на Фаетон да я вземе. Отишъл Фаетон на източният край на Земята, където била златната колесница на Хелиос и впрегнал в нея крилатите буйни коне, добре нахранени с амброзия и напоени с нектар. Те търпеливо пръхтели и тропали с копитата. Обзет от невиждана радост, Фаетон седнал в колесницата и хванал юздите на конете. Богинята Еос (Зората) широко разтворила златните врати и в миг конете полетели нагоре по стръмния път. Бясно препускали те, а силите на Фаетон не стигали, за да държи здраво юздите им и да ги управлява. Те летели без път, защото самият Фаетон не познавал пътя и не знаел накъде да ги насочва.

И ето пред конете се явил един огромен и страшен скорпион, покрит с отровни люспи, който насочил към колесницата дългото си смъртоносно жило. Изплашил се Фаетон от това чудовище, изпуснал юздите на конете и паднал по очи в колесницата. Усетили се свободни и за да избегнат страшния скорпион, конете полетели стремглаво нагоре, нагоре към звездите, а колесницата се люшкала след тях, заплашвайки всеки миг да се преобърне. Изплашила се богинята Селена (Луната), като видяла как препускат в Небесните простори конете на нейния брат, неуправлявани от никого:

- Какво ли е станало с нашия брат Хелиос?!

Щом стигнали до висините, конете стремглаво се сгромолясали върху Земята. Буйните пламъци на огнената колесница я обхванали. Огънят превърнал в пепелища цветущи градове и плодородни поля, запалили се планините, завряла водата в реките, изплашили се нимфите и с плач се скрили в дълбоките пещери. От непоносимата горещина са изплашили дори и морските богове.

Тогава богинята Гея (Земята), обляна в сълзи, отправила молба към господаря на Небето и Земята - Всесилния Зевс:

- Велики господарю, защо допускаш да загина аз, да загине царството на твоят брат Посейдон?! Нима тези пламъци трябва да изгорят целия свят?!

Чул думите на богинята Гея Великият господар и в миг изгасил страшните пламъци, които обхващали Земята. После вдигнал тежката си десница, хвърлил светкавица и разбил на парчета огнената колесница. Разбягали се на всички страни крилатите коне на Хелиос. По цялото небе се разлетели огнени парчета от колесницата. Полетял към земята Фаетон и паднал в реката Ередан, далеч от родината си. Дълбока скръб помрачила сияещия Хелиос заради трагичната гибел на Фаетон и цял ден не се показал по Небесните простори..."

Още преди цитираната легенда изтъкнахме, че слънцата са високо организирани светове, източници на светлина, живот и условия за тяхната изява. Но същевременно съществуват и други фактори, които носят тъмнина, разединение, безредие и смърт, поглъщайки всичко като израз на Принципа на вземането; с други думи, трябва да приемем, че напълно реално съществуват изразени фактори, които създават тези противоположности. За съществуването на такива негативни светове са говорили Саабей и неговите ученици и е отбелязвано (макар бегло и непълно) в Свещените книги на всички народи, включително и в Библията. Там в глава първа на Битие се казва: "В началото създаде Бог Небето и Земята (т. е. два свята). А земята беше неустроена и пуста (т.е. без живот); и тъмнина бе върху бездната." В този текст ясно е показано съществуването на два противоположни свята в Природата, но се прави описание само на единия, наречен с името Земя, и нищо не се казва за другия, висшия, наричан Небе.

Еврейските първенци, които през 586 година преди Христа са отишли във Вавилон по покана на тогавашния цар на Вавилонската държава Навуходоносор II, преписали непълно тези текстове от Висшата школа на халдейските мъдреци (Вавилонската кула), не можейки, най-вероятно, да разшифроват написаното за понятието "небе". В Свещените книги на другите народи обаче е говорено за Небето като за свят, високо организиран, свят на светлина, хармония и радост. От друга страна, съществуването на реални светове с качества, напълно противоположни на проявите на светлите слънца, е било също познато на Вавилонските звездобройци, които са ги наричали Черни слънца. Съвременната наука, анализирайки някои особени лъчения, стигна до извода за съществуването на невидими обекти в Небесната сфера, чиято гравитация е толкова голяма, че поглъща напълно падналата върху тях светлина, поради което са тъмни. Тези обекти учените днес наричат Черни дупки или Колапсари. През 1962 година космически спътник, снабден с рентгенов телескоп, регистрира силови течения в Небесната сфера от участъци, където не се забелязват светещи Небесни тела. По-късно, през 1971 година, научен колектив е успял да регистрира поток от гравитационни вълни в участък, където не е имало светли обекти. Ръководителят на колектива Вебер стигнал до извода, че източник на тези вълни е колосално по своя размер Черно слънце и че силата на лъчението му е равна на силовите течения, които биха дали хиляда слънца като нашето. Това откритие отначало се е оспорвало от някои учени, но не след дълго съществуването на гравитационни вълни от такъв характер бе потвърдено и от други научни колективи. През 1975 година на симпозиум по астрофизика в Мексико е изнесен доклад върху черните слънца, в който се отбелязва, че върху тях съществуват сили, които по своето естество са напълно непознати на съвременната наука.

От всичко дотук може да се твърди, че ако такова Черно слънце се срещне с голямо Небесно тяло (планета), то може със своите притегателни сили да го разруши, съгласно Закона на Рош (закон за приливно-отливните сили). Такова явление е станало и в нашата Слънчева система, когато Черно слънце с чудовищна по своите размери притегателна сила е разрушило попадналата в зоната на Рош планета Фаетон и е внесло разстройство в порядъка на всички останали планети. В легендата за Фаетон бащата Хелиос подчертава, че по пътя има много чудовища, които могат водача и конете да изплашат. По- нататък се отбелязва, че пред колесницата се явил огромен и страшен скорпион, покрит с отровни люспи. С всички тези образи, легендата се опитва да символизира разрушителните енергии на Черните слънца.

Освен разрушаването на планетата Фаетон, тази катастрофа е повлияла и на всички останали планети, отразявайки се на техните влияния. Това ще бъде разгледано за всяка планета поотделно.

Част от късовете на разрушената планета са се разпръснали из цялата област на Слънчевото семейство; друга част са станали спътници на някои от планетите, което също се е отразило на тяхното влияние; трета част са останали в орбита между Марс и Юпитер.

Черните слънца не притежават законите на другите Небесни образувания и не се движат по установени орбити. Затова всяко Светло слънце, включително и нашето, е принудено да пази своето семейство от посегателствата на тези демонични образувания. Ето защо нашето Слънце има периоди на голяма активност, които не са строго определени по време. Средните периоди от по 11, 80 и 400 години, определяни от астрономите, не са точни. Най-малкият, единадесет годишен период всъщност се колебае от 7 до 14 години. Същото се отнася и за другите периоди от по 80 и 400 години.

С други думи казано, нашето Слънце е взело мерки да поправи разрушенията в своята планетна система и да премахне възможността на Звездното тяло на човека да приема отрицателни влияния. В това Слънцето успява и ще успее.