В една голяма гора имало малка къщичка. В тази малка къщичка живело малко джудженце.
По цял ден малкото джудженце се разхождало из гората, играело си и събирало сладки корени за храна.
Един ден малкото джудженце решило да отиде на разходка до Лисичина поляна.
Станало рано, измило се, вчесало дългата си брада, облякло си най- новите дрехи, ушити от перата на пъстрите горски птички, сложило си новата червена шапка, заключило къщичката си и тръгнало.
Вървяло, вървяло, преминало реката, преминало големия дол и колкото отивало по-далеч, толкова наоколо ставало по-красиво и по-красиво. Неусетно стигнало до Лисичината поляна.
— Ех, че хубави цветя има тука, я да си набера един букет! — казало си джудженцето и започнало да събира червени макове, бели маргаритки и сини метличини. От тук един цвят, от там друг цвят късало джудженцето и отишло многсъ надалеч, а през това време Слънчо прибрал лъчите си и тъмни облаци се надвесили над земята.
— О, трябва да се връщам вече! — казало си малкото джудженце и все продължавало да отива по-далеч и да търси по-хубави цветя.
Скоро тъмни облаци покрили цялото небе и заваляло силен дъжд.
— А, а, дъжд, ами сега на къде да бягам? Ще се измокрят дрехите ми! — извикало разплакано малкото джудженце и почнало да се връща назад.
Дъждът се усилил и го измокрил до кости.
Перата на дрехите му увиснали, а по брадата му потекла цяла река от дъжд.
— Ха, ха, ха . .. смешно джудженце! — смеели му се мравките, скрити в своите къщички.
— Ех, че глупаво джудженце, ходи по дъжда ... ха, ха, ха! — смеели му се и скритите гущерчета.
А малкото мокро джудженце тичало и плачело.
Цветята в ръцете му се смачкали, лачените му обувки се развалили, а перата от дрехите съвсем изпадали.
Като тичало, малкото джудженце видяло под едно дърво голяма гъба, и без да мисли, откъснало я и се скрило под нея. |
— А така, сега нека вали! — рекло джудженцето и почнало да върви по-полека
— Брей, че умно джудженце, джудженце пък с чадърче! — обаждали се учудени различните животинки от къщичките си.
По едно време джудженцето срещнало един пътник. Той бил целия мокър и като видял умното джудженце с чадърче от гъба, спрял се, гледал го и се чудил, гледал го и се чудил.
— Брей, джудженце с чадърче! —казал пътника и продължил пътя си.
Най-после, мокрото джудженце се върнало в къщи. Окъпало се, преоблякло се и скрило чадърчето.
А пътникът, като си отишъл вкъщи, веднага почнал да прави чадър от плат и железни пръчки. Направил си. И щом заваляло дъжд, отворил чадъра и излязъл на разходка.
Като го видели другите хора, много го харесали и всички си направили чадъри.
Така от първото чадърче-гъба на малкото джудженце, всички хора се научили да правят чадъри.
