„Фиу-у-у!...“ — развикал се, разтичал се Вятърчо из улиците и вдигнал цели облаци прах. И тъй както тичал, видял, че децата се връщат от училище и всяко дете върви с другарче.
Спрял се и гледал, гледал и се чудил Вятърчо: всяко дете, малко и голямо, върви за ръка с другарче, само той е сам-самичък.
— Защо да съм сам, и аз ще си потърся другарче! — помислил си Вятърчо и духнал през полята.
Тук поглеждал за другарче, там поглеждал за сестричка — няма, та няма. Всеки се гуши и бяга от него.
Така дълго време търсил, дълго време обикалял Вятърчо, но никой не се съгласил да му стане другар. Най-поСле стигнал до гората.
— Фиу-у-у . . . кой ще дойде с мен да ми стане другар ? — викал Вятърчо в гората и заскачал между дърветата.
— Хей, хей . . . вземи нас! — дочуло се глас.
— Ще ви духна, ще ви взема, ама после да не се сърдите I -— отговорил Вятърчо на палавите листенца. А те, всичките засмени, в новички премени, с роклички жълто Червени и с престилчици кафени, весело се люлеели на дръжчиците си и дружно запели:
„Ветре, ветре, залюлей ни, из просторите развей ни. За ръчици ще се хванем, другарчета ще ти станем!
Вятърчо това и чакал. Духнал с всичка сила, разлюлял цялата гора и навред разпилял пъстрите палави листенца.
Чудна. песен запяла гората, златен танец заиграли листата. В игри и песни неусетно взело да се стъмнява. Скрил се Слънчо, а след него скоро и Вятърчо се нейде запилял, може би някъде заспал . . .
— Хей, Вятърчо, ела да ни върнеш на нашите дървета, изморихме се, доспа ни се! — молели се тъжно листенцата, но никой не ги чувал,
Станало съвсем тъмно. Млъкнала гората.
Всички животинки се прибрали в къщичките си и заспали.
Хъррр . . . хъррр ... — хъркали буболечиците и сладко на топличко си спели. Само палавите листенца останали да мръзнат навън и едно по едно започнали да лягат на студената земя. Сгушили се, прегърнали се, като сестрички, да се стоплят, и уморени от игрите, скоро заспали.
Така заспали палавите листенца първия есенен сън върху студената, земя. И както спели, дочули глас изпод земята:
— Златни листенца, сладко спете, добре ни топлете!
Поразбудили се, поразмърдали се заспалите листенца и гледат, че се разсъмва. Задал се отдалеч Вятърчо с прозрачната си дреха и весело извикал:
— Фиу-у-у. . . събудете се сънливци, хайде на игра, нали сге ми другари!
Сърдитите листенца потъркали сънливо очи с опашниците си и му отговорили:
— Защо ни остави снощи сами ? — Бягай, Вятърчо, иди си сега, не щеме вече твоите игри!
—- Фиу-у-у ш-ш-ха-ха-хаааа! . . — измел се Вятърчо и духнал през гората да си търси нови другари. А палавите листенца останали за винаги на земята.
Всяка вечер, когато всичко живо се прибере и заспи, тихичко се чували гласчета изпод земята:
— Златни листенца, сладко спете, добре ни топлете.
— Семенцата, семенцата ни се обаждат! — шепнели си листенцата.
И всеки нов ден, нови палави листенца покривали земята и топлели семенцата, докато най-после дошла баба Зима и с бяла пухкава покривка завила и падналите листенца.
