Закачило се едно мече в един трънак. Минал дървар. Извадил мечето от трънака.
Видяла го мечката. Рекла му:
— Жив да си, човече! Голямо добро ми направи. Искаш ли да станем другари?
— Че знам ли?
— Защо бе, човече?
— Ех, как да ти кажа ... Мечка вяра няма . . . ама всички мечки не са все такива, я!
Мечката отговорила:
— То и човекът не е за вярване. Ала ти не си от тия хора.
И сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат.
Една вечер дърварят замръкнал в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата дупка. Мечката го нагостила.
На сутринта дърварят си тръгнал.
Мечката го целунала и рекла;
— Прощавай, побратиме, че не можах да те гостя както трябва!
— Не се ядосвай, Мецано, — отговорил дърварът. — Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам. Миришеш някак на лошо.
Домъчняло на мечката. Рекла му:
— Вземи брадвата и ме удари по главата.
Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.
— Прчщлно, по-силно! — рекла мечката.
Дърварят я ударил по-силно. Потекло кръв. Ала мечката нищо не рекла. Дърварят си отишъл. У
Минали се години. Веднаж дърварят попаднал в мечата дупка. Мечката.го посрещнала и пак го нагостила. На тръгване дърварят рекъл:
— Какво стана, Мецо, раната?
— Коя рана? — попитала мечката.
— Дето те ударих по главата.
— Е-е, тя ме боля-преболя, зарастна и съвсем я забравих. Ала тая дума, дето тогава ми рече, никога няма да я забравя. Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя.
