VI. УЧЕНИЕТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ ЗА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА, ЗА ХРИСТИЯНСКИТЕ ТАЙНСТВА И ОБРЕДИ.
АНГЕЛОЛОГИЯ И ДЕМОНОЛОГИЯ
1. Учение за Църквата
"Църквата на ученика трябва да бъде вътре. "Храм Божий сте и Дух Божий живее във вас" (I Кор. 3:16 - бел. К. З.).
"Влизате в една църква и чувате да се говори, че тук е спасението на човека, само тази църква може да ви спаси. Не е така. Всяка религия, всяка църква може да спасява. Зависи от проповедника, както и от онзи, който слуша Словото."
(Учителят П. Дънов)
Ако си представим вечното Божествено учение - чийто израз е и учението на ББ - като огромно космическо дърво, то неговите клони, по-малки и по-големи, са множеството световни религии и духовни школи. Всяка подобна теоретична концепция представлява система от идеи, които - за бъдат въплътени на земен план - би трябвало да се излеят в материална форма. Именно тези приземени форми на извечната Божия Премъдрост, пригодени към манталитета и степента на духовна зрелост на човека-съвременник, представляват познатите ни религии. В тази насока са и разсъжденията на Учителя П. Дънов: "Всяко учение, всяка религия, всяка философска система е клон на Божественото дърво. Следователно всеки клон трябва да стои на дървото. ...Всички религии са методи за възпитание и облагородяване на човека." В качеството си на методи за духовно- нравствено израстване на хората отделните религии обладават преходен характер. Те са в този смисъл форми, представящи съдържанието на идеи от висшите измерения на Битието, пречупени през потребностите на съответния исторически и космически момент. От тази гледна точка те подлежат на развитие, разцвет и упадък, както и всичко останало в царството на относителността. Религиите в познатия ни образ удовлетворяват търсенията на значителна част от съвкупното човечество - най-вече на средно и под средното еволюционно и интелектуално равнище. За малцина напреднали по духовния Път те са остарели като естество и обредност, но при наложително съхраняване на толерантното отношение към тях. Тук си заслужава да приведем обобщителните думи на българския духовен Учител: "Религиите, сектите, държавата - това са все пелени, в които майката повива бебето, но когато то порасне, пелените отпадат."
В християнството основно понятие е "църква" (от гръцкия термин еклисия = общност от вярващи; в случая вярващи в Иисус Христос като Господ, въплътен Син Божий, Изкупител и Спасител на човешкия род). В новобългарския език то идва от славянското церковь, отразяващо адекватно съдържанието на гръцкия първоизточник.
И така, първоизворът на великата Божествена Мъдрост е Неговото вечно и неизменно Учение, съдържащо Истината за всичко съществуващо. В рамките на материалния свят това Учение бива представяно във вид на религия, на религиозно-философска система. За прилагането на всяка религия от своя страна бива изградена съответна институция, организирана в йерархичен порядък и почиваща върху каноните на отстояваната от нея вероизповед. В християнството тази институция се нарича "Църква".
Новото учение - съвременната редакция на учението на ББ, представено от Учителя П. Дънов - не отрича правото на съществуване на християнската Църква (която в същност е раздробена на три главни изповедания - православие, римо-католицизъм и протестантство, и на повече от 2000 деноминации, в огромната си част от протестантски произход). В него е застъпена обаче тезата, че в настоящата си форма Църквата не е адекватна на обективните изменения в обществения и планетарния живот, плаща скъп данък на редица закостенели схващания и шаблони и не се вписва по подобаващ начин в социалната среда. Затова са и толкова симптоматични следните думи на Учителя на ББ у нас: "Съвременните хора казват: "Който вярва в прераждането, ще го изхвърлим от Църквата... Когато аз живея съгласно Божия закон, дали ще ме изхвърлите из Църквата или ще ме държите в нея, това не засяга душата ми. Когато аз живея при Бога, никого не мразя, старая се да обичам всички, може ли някой да ме изхвърли? Само един Бог може да ме изхвърли. Това е учението, което проповядвам. Казвам: "Деня, в който съгрешите, вие сте изпъдени из Божествената църква, из рая."
Учението на П. Дънов, което притежава ярка възпитателно-практическа насоченост и бива назовавано от изследователите и познавачите му "наука и философия за живота", макар и пронизано от духа на ранното християнство, не би могло да бъде дефинирано нито като богословие, нито като църковно учение. Обект на критичен, но напълно обективен анализ в него са недъзите в служението и личния живот на свещенослужителите - включително висшите йерарси, - които твърде много са се отдалечили от светлината на Христовото благовестие и са затънали в церемониално възприемане и прилагане на Неговата проповед и наставления. В частност, Учителят П. Дънов подлага на обоснована критика проявени недостатъци и недостойни дела на православното духовенство у нас, а не отрича Църквата като общност от вярващи в Христос. Според него тази институция в сегашния си вид е твърде далеч от първоначалния си заряд и цели. Върху основата на подобен анализ, правен от Учителя на ББ в нашата страна не систематично, а в отделни беседи и при конкретни случаи, възникват и кристализират различията между църковната действителност и идейната схема на П. Дънов в практически аспект. Така българският духовен Учител достига до представения вече по-горе извод - моментното състояние на Църквата като духовна и обществена организация не отговаря на заложените в нея от създателя й Христос цели, тя не е на висотата на изискванията на историческата ситуация и не е способна да изпълнява пълноценно предназначението си на обединител, пастир и водител на християните. Тази извънредно сериозна присъда бива подкрепена от Учителя П. Дънов с нужната аргументация, извлечена от непосредствената действителност и илюстрирана с множество факти и логически заключения. Той смята, че християнската Църква е разпиляла във вековете най-ценното си богатство - Христовата Любов и готовността за братско общение и саможертва, и го е заменила със суха схоластика, непонятна за обикновените християни ритуалност и ненужно догматизиране на живото Слово Божие. Като се прибавят и отбелязаните вече многобройни слабости (личностни и професионални) на духовниците, които хвърлят мрачна сянка върху авторитета на цялата институция, общата картина буди оправдана тревога и довежда до горчиви изводи.
В какво по-конкретно се състои критиката на Учителя на ББ по отношение на православното духовенство и Църквата като структура с духовно-нравствено назначение? Той упреква голяма част от клириците в лицемерие и фарисейство спрямо Христовото учение, в алчност, корупция и пренебрегване на пастирския дълг, изневяра спрямо духа на Христовото Слово. П. Дънов разглежда Българската православна църква (БПЦ) като закостеняла йерархическа институция, изчерпила възможностите си за прогресивно въздействие върху хората от всички социални групи и прослойки, осъдена на само- разруха, ако в нея не настъпят решителни промени, съобразени с тенденциите и предизвикателствата на съвременната епоха.
Когато запитват Учителя П. Дънов дали неговата проповедническа дейност е съобразена с учението на Църквата, той отговаря: "Аз проповядвам неща, които са съгласни с вашия Божествен закон; пред Господа не лъжа. Дали обаче моето учение е съгласно с вашите възгледи (с възгледите на православното вероучение - бел. К. З.), това за мене е безразлично. Мога да бъда правоверен пред Бога и неправоверен пред Църквата."
2. Отношение към християнските тайнства и обреди
Изясняването на този проблем не бива да бъде подценявано в светлината на взаимоотношенията между теоретичната система на Учителя П. Дънов и класическото християнско богословие (в случая - в неговата православна редакция). Актуалността му се повишава и от факта на присъствието на духовната общност "Бяло братство" именно в България, където Православната църква е традиционно водещата религиозна институция, както и поради поставянето на знак за тъждественост от самия П. Дънов между неговото учение и християнството, макар и в езотеричното измерение на последното.
В своето съчинение "Учебник по мисионерство" (София, 1937) видните православни богослови от първата половина на ХХ век Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски издигат тезата, че "Дънов отрича християнските обреди и тайнства" (с. 351). Според тях Учителят П. Дънов не взема под внимание факта, че самият Господ Иисус Христос е основоположник на тайнствата и че тяхното предназнание е да свеждат благодатните сили на Светия Дух до вярващите християни с цел тяхното духовно възрастване, укрепването им във вярата и нравствеността на християнското учение. Посочените двама възпитаници на българската православна богословска школа изтъкват, че Иисус Христос и Неговите апостоли са спазвали редица обреди: поклони (Мат. 28:9; Лука 22:41; 24:52; Деян. 7:9; Еф. 3:14), молитвено въздигане на ръце (I Тим. 2:8), кадене с тамян (Фил. 4:18; Откр. 8:3-4), запалване на светилници при богослужение (Деян. 20:7-8), употреба на свещени одежди при богослужението (II Тим. 4:13).
Двамата автори смятат, че в замяна на горепосочената обредност Учителят П. Дънов е създал: "...свой култ: поклони, гимнастика, ходене по роса преди и след изгрев слънце, посрещане на слънцето, песни и други. В много създадени от него форми има от образ езическото обожаване на слънцето и неоспорвано суеверие" (с.352). Справедливостта и обективният анализ ни задължават да отбележим, че в тази си преценка Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски са допуснали сериозно изкривяване на действителното положение на нещата. Истината е, че последователите на Учителя П. Дънов (членовете на ББ у нас и в чужбина) действително притежават своеобразна култова система, но в нея няма нищо езическо. Твърденията от рода на "поклони" и "ходене по роса преди и след изгрев слънце" са напълно безпочвени. Може би в този случай авторите на учебника по мисионерство са имали пред вид някои от упражненията на Паневритмията (разгледана подробно в отделна тема от този лекционен курс). Но Паневритмията е цялостна, завършена методика за физическо и духовно укрепване и израстване на човека върху основата на хармонизиране с енергиите и силите на Живата Разумна Природа. Като комплексно средство за повишаване на психо-физическия тонус на хората тя е възприета вече в много страни по света. Това, разбира се, не означава, че чрез нея се разпространяват езически вярвания и суеверия, както твърдят двамата православни богослови.
Последователите на Учителя на ББ у нас наистина посрещат изгрева на слънцето, но не защото са езичници, а понеже знаят, че то е енергийният източник на живота в цялата Слънчева система и че в миговете на изгрев (особено!) и на залез то отдава най-големи количества от тази благодатна енергия на Земята. Днес това вече е установено със средствата на официалната наука, измерено е с безпристрастните апаратури на специалистите в областта на природните научни дисциплини. По времето на земната изява на Учителя П. Дънов техниката не е била така добре развита и емпиричните потвърждения на неговите напътствия за природосъобразен живот са били трудно осъществими. Тогава най-важни са били неговият авторитет и вярата на последователите му в истинността на неговото Слово. Оказва се, че той не ги е излъгал. Поне в полза на подобно заключение говорят показанията на уредите: дозиметри, енергометри, рентгенометри и пр. А когато научните факти се намесят в подобен спор, резултатът от него (макар и задочно) не би могъл да бъде в полза на критиците на българския духовен Учител.
А що се отнася до песните - няма нищо по-нормално от тях в дейността на една духовна общност, каквато е ББ. Те са естествен елемент в една завършена схема, в която се преплитат познания за Бога, света, живота и човека с конкретни практически действия за реализация на тези познания. Като се започне от там-тама на първобитните племена, на който те са пригласяли (и пригласят все още тук-там из белите петна в географията на планетата) около грамадния червен купол на огъня, и се стигне до най-съвършените образци на Моцартовата музика и прекрасните православни песнопения, винаги и навсякъде песента е изразявала най-ясно и проникновено копнежа на човешкото същество към красивото и неизвестното, допира му с многообразието на заобикалящия го свят и стремежа му да се докосне до невидимата реалност на духовното, до Бога.
Автор на повечето песни е самият П. Дънов (той самият ги нарича "окултни упражнения"; на темата за музикалното творчество на Учителя П. Дънов ще се спрем в друго изложение от настоящия лекционен курс). Такава практика съществува в работата на повечето духовни Учители с техните последователи. Причината за огромното значение, което те отдават на музиката (вокална и инструментална), е съсредоточена в доказания факт, че чрез нея хората по- лесно и непринудено възприемат духовните истини, изпълват се с положителна енергия, извисяват нетленната си природа и се превръщат в проводници на идеите, спускани от високите сфери на невидимия свят.
Учителят П. Дънов обръща внимание върху обстоятелството, че когато вярващият човек преувеличава значението на външната, обредна страна на религията, той се отдалечава от нейната дълбока, духовна същност. Култовата схема на избраната от него религиозна общност се превръща за него във фетиш, в спазване на поредица правила и обредни действия, чието съдържание в по-голяма или по- малка степен е чуждо за съзнанието му. Той ги извършва механично, уверен в тяхното спасително въздействие върху душата му. В същност подобно въздействие няма и не може да има без проникновено осмисляне и разбиране на извършваното. В този смисъл Учителят на ББ в България поставя разграничителна линия между религиозен (външен) и духовен (вътрешен) живот: "Аз не препоръчвам на хората религиозен живот. Под "религиозен живот " разбирам външната страна. Религиозният живот трябва да бъде отмерен. А като говорим за духовния живот, то е същината на човека (курсивът мой - К. З.). Всяко едно същество е духовно по същината си. А религиозният човек трябва да изпълнява. Но ако цялото внимание на човека е погълнато от външната, обредната страна, погубва се вътрешната същина. Вие, като ученици, трябва да се пазите. Щом съзнанието ви се интересува само от външни форми, образува се едно вътрешно бълникане - човек става недоволен от себе си." Учителят П. Дънов е също така категоричен в предупреждението си да избягваме всякаква форма на догматизиране на своите верови убеждения. За него вярата и знанието вървят ръка за ръка и ако едното изпреварва другото, то би трябвало да бъде само и единствено за това, излязлото напред да подтикне изостаналото да го настигне. Ако едната от двете везни натежи чувствително, отрицателните последствия не закъсняват. Ако знанието вземе решителен превес, тогава човек въздига в идол интелекта си и сърцето му (в което пониква и израства цветът на вярата) изстива. Обратно - ако религиозната вяра надделее значително, тогава възниква именно опасността, за която сигнализира Учителят на ББ у нас: съсухряне и догматизиране на личността, пренебрегване мъдрия глас на разума, склонност дори към фанатизъм с цялата му разрушителна външна проява. Ето какво ни съветва той: "Ние трябва да изучаваме Христовото учение като една велика наука, а не като догма, защото догмата е буква, която стяга и спира напредъка. Формите и нормите трябва да се изменят съобразно нашата възраст също тъй, както се сменят дрехите на малкото дете според растежа му. Това значи да искаме от Господа дух съобразно нашата възраст. Когато дрехите са тесни, те стягат и затова трябва да бъдат разширени. Същият закон важи и за природата."
Никаква ритуалност - колкото и сложно и впечатляващо да е изградена тя - не може да замени Любовта! Никоя молитва няма да стигне до Бога, ако не бъде предшествана от искрено и дълбоко покаяние! Всевишният никога няма да откликне, колкото и да призоваваме името Му, ако не сме издигнали в сърцето си храма на Неговата всеотдайна милост, безкористна пожертвувателност и готовност за служение в полза на Неговия велик План за света. Ако християнинът разчита, че ще достигне до спасение, само ако изпълнява църковните обреди и посещава редовно богослужението - без цялостна вътрешна трансформация в посока към доброто, той жестоко се заблуждава. Християнското учение безспорно е право в едно - спасението е лично дело! Хармоничното единство между вяра и дела (ср. Як. 2:17, 20) е единствената и неизменна гаранция за успех по духовния Път. До такъв извод водят и разсъжденията върху следните думи на Учителя П. Дънов: "Само онзи може да служи на Бога, който има Любов към Него. Ще кажете, че се разкайвате, че се молите. Това не може да ви спаси. Години усилена работа се изискват от човека, за да дойде той до дълбоко, вътрешно разкаяние и да започне да работи за Бога. Иначе никакви молитви няма да помогнат. При това положение никой Учител в света не може да ви изкупи. Вие сами трябва да се изкупите, сами трябва да дойдете до разкаяние. Всичко това зависи от вас. Понякога сърцето на човека се смекчава и после отново се втвърдява. Тази мекота не може да подкупи небето. Мекота, която се крепи на материална основа, е временна. Друга мекота на сърцето се изисква от човека - мекота, основа на която е Любовта. Мнозина употребяват напразно името Божие. Две думи кажат и ще споменат това име. Не, Божието име е свещено и само онзи може да го изговаря, който върши Неговата воля. Дръжте това име дълбоко в душата си, ако искате да се повдигнете."
За Учителя на ББ в нашата страна вярата е основа, фундамент, върху който човекът по духовния Път следва да гради. Следващото стъпало по този път, който води напред и нагоре, е осмислянето на вярата, т. е. превръщането й в истина. Това е личната истина на вярващия човек, който продължава да се развива в духовно-нравствено отношение, а не спира на първото стъпало на сляпата вяра. Постепенно той достига и до третата фаза на своята индивидуална еволюция в тази насока - знанието. На този етап от пътуването си към Божественото той вече е съединил в красива цялост вярата и разума, които - имайки под себе си непробиваемата твърдина на истината - раждат знанието: за Бога, за света, за законите на Битието, за мястото на човека в този тъй пъстър конгломерат от възможности за извисяване и пропадане. Ето как и Учителят П. Дънов рисува контурите на описаната схема: вяра - истина - знание, върху фона на размисли за символиката в Христовата Школа: "Да бъдем Христови ученици, това е един вътрешен процес. Хлябът означава Христовото учение, а виното - неговата Любов, чрез която ние се повдигаме и ставаме едно с Него. Житното зърно, това именно е Христос. И ако днес това житно зърно е толкова много в употреба - означава, че целият свят се храни с Христа. Житното зърно е Неговото тяло. Веществото на житното зърно - това са соковете, манната, с която ангелите са се хранили. Житното зърно е символът, емблемата на Христос. И във всички плодове, които имаме пред нас, се олицетворява Христос в Своята чистота. Когато един ден вие разберете вярата, тя ще се превърне в истина, а истината ще се превърне в знание. Затова трябва да се държите за въжето. Вярата е едно въже, тя е една Божествена ръка. През тези времена, всред бурните вълни, дръжте се за вярата. Ние трябва да бъдем избавени."
Предупреждавайки строго всички търсещи в Духа да не се привързват излишно и вредоносно към външната страна на религията, Учителят П. Дънов предлага същевременно интересни и извънредно дълбоки съждения за нейната вътрешна страна. За него религията е преходна форма на вечното Божествено учение, извиращо пряко от вечния Първоизвор на всичко съществуващо - Бога. Тя отразява по свой начин - повече или по-малко адекватно, но никога цялостно - Истината за сътворения от Създателя свят. Ако обвържем съзнанието си единствено с формата, ще изгубим връзката със съдържанието и ще останем твърде далеч от смисъла: "Ще ви говоря върху вътрешния смисъл на религията. Религията е наука за формата (курсивът мой - К. З.). Когато говорим за физическото поле, ние се намираме в областта на науката за формата на туй поле. Еволюцията в човека и в природата представлява едно видоизменение на тази форма. Следователно, когато Истината се проявява на физическото поле, тя се проявява именно в изменение на формата. И колкото една форма е по-близо до изразяване външната страна на Истината, доколкото тя я въплътява, толкова тя е по-силна."
3. Ангелология и демонология
а) учение за ангелите
За същества, населяващи духовния свят, говорят всички световни религии. В християнството и юдаизма ги назовават "ангели", в индийските религиозно-философски системи - "деви", в исляма - "джинове", и т. н. Едни от тях са се самоопределили по пътя на доброто, а други - съответно по пътя на злото. Първите се наричат "ангели" (в тесния смисъл на понятието; на гръцки език терминът означава "вестител"), а вторите - "дяволи" (от гр. - "клеветник", "измамник"). Езотеричното познание и, в частност, учението на ББ са възприели термините "ангели" и "дяволи" (заимствани от християнската Църква), но влагат в тях твърде различно съдържание от това, характерно за църковната лексика.
Християнското учение традиционно обрисува ангелите - носителите на доброто, верните служители на Всевишния - като духовни, безплътни същества, надарени с ум, воля и чувство, както и човекът. Но те са по-издигнати от него в еволюционно отношение. Бог ги е натоварил с мисията да бъдат служебни духове (ср. Евр. 1:14). По отношение на своята разумност, сила и могъщество те са значително по-съвършени от хората, но все пак са ограничени в сравнение със своя Творец.
Православната църква, в частност, застъпва становището, че всеки човек притежава свой ангел-пазител (или ангел-хранител), който невидимо пребивава около него от началото до края на живота му, направлява го към добро и се старае да го предпазва от зло.
Според Учителя П. Дънов ангелите някога, много отдавна са били човешки същества като нас. Постепенно те напреднали дотолкова в посока на духовното съвършенство, че се преселили завинаги в невидимия свят. ("И ангелите някога са били прости хора като вас, но сега са ангели, минали са по един ред, повдигнали са се, познали са истината, започнали са разумно да служат на Бога от любов, доброволно. Затова са ангели.") Ето как очертава той тяхната същност, мястото им в духовната вселена и разделянето им на две големи групи в зависимост от степента им на обвързаност с материалния свят: "Не мислете, че ангелите са някакви невеществени същества, някакви призрачни "духове". Те са същества, чиито тела са високо организирани, образувани от чиста, лъчиста материя. Един ангел може така да владее тялото си, че да става видим и невидим. Той може свободно да пътува в безпределното пространство със скорост, много по-голяма от тази на светлината, той може да преброди цели слънчеви системи, цели звездни вселени. Ангелите също се намират на разни степени на развитие, но те се делят изобщо на две велики царства. Тези, от по-високото царство, рядко слизат на земята, а принадлежащите към по- долното царство слизат по-често да помагат за духовното повдигане на хората. Тези велики братя на човечеството са произлезли все от човешката раса, но са минали по свой път на развитие милиарди години преди земния човек, при условия, много по-благоприятни, които са използвали разумно."
В Библията на много места става дума за срещи между хора и ангели. Реалността на подобни контакти не буди съмнение. От гледна точка на учението на ББ е от значение в каква форма и на какво равнище бива осъществявано това общуване между земните и небесните обитатели. Учителят П. Дънов дава обстойни отговори на този въпрос: "Някои искат да видят ангел, но това на Земята засега е невъзможно. За да видиш ангел, ти трябва да се преустроиш. Енергията, която излиза от ангела, е толкова мощна, че ти не можеш да я издържиш. Ще се простреш на земята. Искаш да го прегърнеш като човек, но това е невъзможно. Трябва да стоиш далеч от него. Ангелът минава от една слънчева система в друга. Той минава милиони километри сам из пространството така, както човек изобщо не може да си представи. ...На Земята навред има въплътени ангели, служители на Бога, които са готови да се отзоват на всеки вик за помощ. Благодарение на тези ангели и служители Божии хората могат да понесат тези изпитания, през които минават." Очевидно "преустройването" на човека, за да може да контактува с ангелите, е преди всичко на нравствена и енергийна основа, което в същност е едно и също - моралното издигане повишава и енергийния потенциал на личността. Учителят на ББ в България ни осведомява, че има и специализирана група ангели, които отговарят за човешката разумност и емоционалност. Злоупотребата с тези две водещи начала у човека наврежда и на физическата му природа:"Има ангели, които направляват човешкото сърце и ум. Когато човек не слуша тези ангели, осакатява тялото си."
Любопитна е характеристиката на качествата, обладавани от ангелите, направена от великия духовен Учител: "Живот, Знание и Свобода са атрибути на ангелите. Те имат отношение към духовния свят. ...Ангелите са красиви, пластични, подвижни, в тях няма нищо в покой, всичко е в движение." Според учението на ББ ангелите натрупват специфични опитности посредством въплъщения в материални тела. Подобен род познание те не могат да придобият в духовния свят поради огромната разлика в условията там, сравнени със земната действителност: "Ако ангелът иска да разбере земния живот, той трябва да слезе на земята, да живее между хората. За земния живот ангелът е толкова голям невежа, колкото човекът за духовния живот. Един ангел не може да разбере как е възможно човек да греши, човек пък не може да разбере как е възможно да не греши. По това именно се различават ангелите от хората. За ангелите има само една невъзможност: те не могат да грешат. Обаче слезе ли един ангел на земята и се облече в плът, той вече разбира какво нещо е грехът, какво нещо са грешките. Когато хората се освободят от плътта си и отидат на небето, и те ще бъдат праведни, ще живеят чист и свят живот като ангелите."
б) учение за дяволите
Световните религии са единодушни и относно реалното съществуване на дяволите. И в този случай те биват възприемани като духовни същества, носители на злото, и носят различни имена в отделните религиозни системи.
В християнското учение битува тезата, че някои от ангелите се отклонили от изпълнението на Божията воля, изпаднали в самолюбие, горделивост и злоба и така разкъсали връзката си с Бога (Юда 1:6). Те се превърнали в зли духове, дяволи. Техният брой, според Библията, е твърде голям (Мат. 12:16; Марк 5:9; Лука 8:30; 11:18). В течение на своя живот не са редки моментите, когато човек попада под въздействието на дяволите и затъва в греха. Така както насочените към доброто ангели могат да помагат на хората и да ги напътстват към съзидателност в помислите и действията, така и демоните на мрака са в състояние да изкушават людете и да ги водят към пъкъла.
В своето Слово Учителят П. Дънов изяснява същността на дяволите и тяхната роля във всемирната драма. Според него и те - както и ангелите - в древни, прадревни времена са били хора като нас. Но за разлика от своите опоненти - служители на Вечната Светлина - те еволюирали по пътя на злото, станали слуги на Лукавия. За тях Учителят на ББ у нас съобщава: "...Дяволът е отличен учител", имайки пред вид поуките, които хората култивират по линия на отрицателния опит. За да може да реализира това си предназначение в Проявеното Битие, дяволът полага неимоверни усилия. Учителят П. Дънов ги оценява по достойнство: "По-трудолюбиво същество от дявола няма. Доколкото аз зная, най-трудолюбивото същество в света е дяволът. От сутрин до вечер той тича по работа. Той е образец на усилена дейност."
Според учението на ББ човек има три главни противника в своето земно съществувание, чието присъствие следва да отчита и да обезсилва козните им, но без да излиза на открита битка с тях: "Плътта, светът и дяволът - ето вашите врагове. Не се борете с тях!" (Учителят П. Дънов). Някои от човешките слабости имат своя произход именно във въздействието върху нашата природа от страна на тъмните сили: "Обезсърчението, съмнението, недоволството, гневът, тъгата не са ваши - те са от дяволски произход." Неслучайно наричат Лукавия "изкусител". Той владее това изкуство до съвършенство. Ала народната мъдрост гласи, че "който е предупреден, е наполовина спасен". Затова и в своето Слово Учителят П. Дънов издига ярко червен предупредителен знак за този вид умение на служителите на злото: "Като обикаляте скалата на радиото си и търсите различни станции, попадате и на станцията на дявола. Какво ще ви каже той? "Животът няма никакъв смисъл." Как да няма смисъл? "Празна работа е. И знанието няма никакъв смисъл, всичко е празно." Каквото и да кажеш, той ще го отрече. Най-после ще те запита: "Ти, като си станал учен, какво си спечелил? Твоите прадеди, които също бяха учени, какво направиха? Не измряха ли? Не е ли заблуждение вашето знание?" Какво ще му кажете тогава? ...Като дойдеш до дявола, със седмици не можеш да се освободиш. Казвам: зад дявола на стой! Бягай надалеч! Не се занимавайте с естеството на лошите мисли."
Истинският ученик по духовния Път със своите мисли, чувства, думи и дела би трябвало до такава степен да натъжава дявола, че дори да го разплаче! В неговия живот не бива да остане нито едно тъмно петънце, а от него във всички посоки да струи светлина. "Направи така, че и твоят дявол да поплаче. Докато той се радва, ти ще плачеш. Когато дяволът почне да плаче, тогава ти ще се радваш." Силите на мрака на практика стоят зад всички трагични, разрушителни събития в нашата действителност. Само че те са невидими и действат посредством свои проводници. Ако трябва да потърсим вината за сътвореното зло у някого, не бихме могли да го открием, а ще насочим обвинително пръст към онези измежду нас, които са се поддали на гибелното му влияние: "Кой е виновен на земята? Има един виновен на земята, когото никога не можете да хванете. ...Има един юнак, когото никой не може да хване и осъди. Защото всички в света са негови чиновници" (Учителят П. Дънов; курсивът мой - К. З.).
