Търсене в текстове за 'Цигани'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 35 резултата в 15 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 32) Инволюционна и еволюционна музика - Боян Боев (1883 – 1963)

Циганите са били ученици на една окултна школа, но са забравили онези хубави песни в светилищата и днес свирят друго.
Източната музика е инволюционна, низходяща. При нея процесът на слизане е бил по-дълъг, а на възкачването – по-къс. Сега е обратното – и новата музика е еволюционна, възходяща. Източната музика се движи в гъста материя, а в западната музика, в хармонията има по-къси музикални вълни. Източната музика има хубави песни, но народните маси имат чувствени песни. Циганите са били ученици на една окултна школа, но са забравили онези хубави песни в светилищата и днес свирят друго. Източните народи, понеже са слизали, затова са изгубили това, което са имали първоначално. Индуската музика сега е само отглас и е инволюционна. В Индия е имало музика на посветените, но индусите са я изгубили. Източната музика е съвсем загазила; например в турските песни има психична кал и когато ги пееш, не можеш да се освободиш от нея. А европейската музика е еволюционна и чрез нея ще се добие онова, което е било изгубено.
към текста >>

2. 56-то писмо - Влад Пашов (1902- 1974)

Тези хора, у които сърцето се развива, аз ги уподобявам на онзи циганин, на когото дали едно гърне с мляко да го продава.
Дразниш се нещо, но никаква философия няма в това, не можеш да си дадеш отчет. Това е една вътрешна енергия в тебе, която се е събрала и трябва да я изразиш. Защото ако не стане отлив на астралните енергии, ако не им дадем възможност да изтекат, тогава ще се образува едно блато, около което ще има много миазми. Така стават хората клюкари. Клюкарите са хора, в които има блато с миазми, дето се събират жаби. Тези хора, у които сърцето се развива, аз ги уподобявам на онзи циганин, на когото дали едно гърне с мляко да го продава. И почва да си фантазира какво ще спечели като продаде млякото. Но унесен във фантазията си за своите придобивки се зарадва, подскача, гърнето пада от главата му и млякото се разсипва. ____________________________________ * Точка 342 се дублира в тетрадката.
към текста >>

3. 18. Старият и новият свят - Радка Левордашка (1920-2014)

После викат бедните, гладните, простите, циганите - и те развалят, като трошат и грабят.
Някои бяха недоволни от това, което става, и отидоха да питат Учителя кога ще си отидат комунистите от власт. Отговорът му бил следният: „Те сега дойдоха, а вие питате кога ще си идат." Друг човек го запитал: „Учителю, защо комунистите, като поздравяват, стискат юмруци и вдигат ръка? ". Отговорил му: „Като вдигат юмруци, показват как ще ви изстискат като лимони." Трети запитва: „Учителю, как може такива прости хора да ни управляват? Комунизмът ще разруши всичко! " Учителя отговаря: „Нали знаете, че когато някой иска да построи нова къща, трябва най-напред да разруши старата. После викат бедните, гладните, простите, циганите - и те развалят, като трошат и грабят. А след това идват инженерите и започват да правят планове - как да построят новата къща. Това представлява светът сега. Най-напред ще се разруши всичко, ще огладнеете и осиромашеете, след това ще дойдат инженерите и техниците, които ще построят новия свят, но за това се иска време. Те ще извикат онези, които ще изкопаят основите, после ще извикат зидарите, които ще иззидат къщата, после ще извикат дърводелци и така ще дойдат останалите, които ще завършат строежа на къщата. Така дълго, дълго ще се строи новият свят, но в него ще вземат участие всички.
към текста >>

4. 59. Циганите - Радка Левордашка (1920-2014)

ЦИГАНИТЕ
ЦИГАНИТЕ Един ден идва един циганин в Мърчаево и точно по обяд застана пред вратата на дома на Темелко и търси Учителя. Аз му казвам, че не може сега да влезе, защото той е зает и ще обядва, та да дойде по-късно след обяд. Аз говоря на висок глас и Учителя чул разговора ни на вратата, та излезе и сам го покани да влезе вътре. Досега не бях виждала циганин да влиза при Учителя - и това видях. Обърна се Учителя към мене и нареди: „Донеси една чиния и на него!
към текста >>

Един ден идва един циганин в Мърчаево и точно по обяд застана пред вратата на дома на Темелко и търси Учителя.
ЦИГАНИТЕ Един ден идва един циганин в Мърчаево и точно по обяд застана пред вратата на дома на Темелко и търси Учителя. Аз му казвам, че не може сега да влезе, защото той е зает и ще обядва, та да дойде по-късно след обяд. Аз говоря на висок глас и Учителя чул разговора ни на вратата, та излезе и сам го покани да влезе вътре. Досега не бях виждала циганин да влиза при Учителя - и това видях. Обърна се Учителя към мене и нареди: „Донеси една чиния и на него! " Поднесох и на двамата яденето, както трябва, и се отдалечих.
към текста >>

Досега не бях виждала циганин да влиза при Учителя - и това видях.
ЦИГАНИТЕ Един ден идва един циганин в Мърчаево и точно по обяд застана пред вратата на дома на Темелко и търси Учителя. Аз му казвам, че не може сега да влезе, защото той е зает и ще обядва, та да дойде по-късно след обяд. Аз говоря на висок глас и Учителя чул разговора ни на вратата, та излезе и сам го покани да влезе вътре. Досега не бях виждала циганин да влиза при Учителя - и това видях. Обърна се Учителя към мене и нареди: „Донеси една чиния и на него! " Поднесох и на двамата яденето, както трябва, и се отдалечих. Като мина половин час, влязох да прибера чиниите. Учителя се обърна към мене: „Сестра, донеси десет лева да дадем на човека." Аз тръгнах, но бях недоволна, както от Учителя, така и от госта, като си мислех, че хем го нахрани, хем и пари ще му даде. Донесох аз парите, Учителя му ги даде, че стана и най-учтиво го изпрати.
към текста >>

С това искаше да ми покаже как да се отнасяме с хората, които са в нужда, а циганинът беше един такъв човек.
Обърна се Учителя към мене и нареди: „Донеси една чиния и на него! " Поднесох и на двамата яденето, както трябва, и се отдалечих. Като мина половин час, влязох да прибера чиниите. Учителя се обърна към мене: „Сестра, донеси десет лева да дадем на човека." Аз тръгнах, но бях недоволна, както от Учителя, така и от госта, като си мислех, че хем го нахрани, хем и пари ще му даде. Донесох аз парите, Учителя му ги даде, че стана и най-учтиво го изпрати. С това искаше да ми покаже как да се отнасяме с хората, които са в нужда, а циганинът беше един такъв човек.
към текста >>

5. Истината за спасяването на евреите в България - текст - Светозар Няголов ( -2013)

Нашият народ е славянски и обича всички народности, които живеят в страната: евреи, цигани, турци и особено прокудените от Турция арменци.
През 1989 г., по случай 110 годишнината от раждането на Алберт Айнщайн, „Radio difusion francaise" съобщава едно негово изказване: „Цял свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред Учителя Беинса Дуно - Петър Дънов от България". В един разговор Учителят казва, че Айнщайн е човек от Четвъртото измерение и повече няма да се преражда на Земята. Той пребивава сега в Света на светлините. Вълната от насилие и гонение срещу гражданите от еврейски произход, запалена в Германия, скоро обхваща всички страни свързани с нея, и тези, в които стъпва техният крак. Евреите, живеещи в България, не са имали никакви проблеми с властта и като равноправни граждани на страната никога не са обиждани и третирани лошо от българите. Нашият народ е славянски и обича всички народности, които живеят в страната: евреи, цигани, турци и особено прокудените от Турция арменци. След започването на Втората световна война, на 1 септември 1939 г., германското влияние в България започва постепенно да се засилва. Евреите отбелязват известна промяна в отношението на властта към тях. По-будните вземат мерки да напуснат България, която започва да се доближава в управлението си до методите, използвани в Германия. Всички еврейски магазини разпродават стоките си на половин цена, особено платове и дрехи по ул."Пиротска", сегашния женски пазар и по цяла София. След разпродаване на всичко евреите затварят магазините си, вземат визи и през Турция заминават за Палестина и Америка.
към текста >>

Те са израснали с арменци, гърци, цигани, турци и нямат никакви предразсъдъци към евреите, за разлика от народите в Западна Европа.
Борис издава заповед евреите да се интернират главно в Разградско, където да правят пътища. Евреите, само с личен ръчен багаж, са пръснати из цяла България и навсякъде са приети топло и братски от българския народ. За този случай Учителя казва: "Вие сте същите евреи, които преди 2000 години викахте "Разпни го ", а сега се грижите за своите закъсали братя-евреи." Евреите са спасени и нито един не е депортиран в Полша. Цар Борис, при поредната си визита при Хитлер, втори път му заявява, че няма работна ръка и евреите му са жизнено необходими за оправяне пътищата в България. Пълномощният германски министър Бекерле докладва в Берлин,че българите имат особен манталитет. Те са израснали с арменци, гърци, цигани, турци и нямат никакви предразсъдъци към евреите, за разлика от народите в Западна Европа. По-нататъшният натиск върху българите, от страна на Германия, ще ги отчужди и това ще е вредно за политиката на Райха. В заключение, той казва, че само една тотална германска победа може да накара българите да променят своето мнение. Така всички усилия на КЕВ за унищожаване на евреите удрят на камък и този проблем отпада от грижите на правителството. След идването на комунистическата власт в България, през 1945 г., тримата еврейски равини посещават Изгрева, за да си вземат диамантите, оставени от тях на съхранение при Учителя. Учителя е в другия свят и един от Братския съвет - Никола Антов, не иска да се предадат диамантите, защото нямат никакъв документ.
към текста >>

6. Новата шапка на Дабка. - Милка Периклиева (1908 – 1976 )

Насреща му циганин.
Мушнал ръце в джобове. Тръгнал да се разходи. Насреща му Чудомир, съседското момченце. Дяла клечки с ножченце. — Спри се, Дабко, почакай! Дай ми твойта шапчица, вземи това ножченце ! Ножчето е чудесно! — Не си давам шапката! — С това ножче, момченце, девет шапки ще взема! — Може и сто да вземеш, но моята не давам! Мама ми я оплела! Тръгнал Дабко нататък. Насреща му циганин. Разиграва маймунка. — Хей, момченце, почакай! Дай ми твойта шапчица, вземи тая маймунка! — Не си давам шапката! — Простичко си, момченце! За таз жива маймунка трийсет шапки ще взема. — Може триста да вземеш, но моята не давам. Мама ми я оплела! Вървял Дабко що вървял, настигнал го рибарин. Държи рибка в ръка.
към текста >>

7. Нещо из историята на хиромантията - Георги Радев (1900–1940)

Най-голям дял, обаче, да се запази от забрава това древно изкуство, се пада на скитниците-цигани.
Ни един от официалните учени не си е дал труд да провери със средствата, с които разполага така наречената „позитивна" наука, твърденията на хиромантията, изучавана в течение на толкова векове от видни учени, много от които - по ум, по прозорливост, по самобитност и интуиция, седят далеч по-високо от мнозина съвременни професионални представители на официалната наука. Едва в последно време се забелязва едно по-обективно отношение към хиромантията от страна на някои официални учени, които по един или друг начин са били принудени да признаят нейната достоверност. Така стана в последните десетилетия и с много факти из областта на окултизма - отпърво официалните учени ги отхвърляха с пренебрежително високомерие, после, с течение на времето, те бяха принудени да им отдадат известно внимание, докато най-после, притиснати от неопровержимите факти, те се видеха принудени сериозно да се занимаят с тях и да ги признаят. Трябва, обаче, да отбележим, че преди още някои съвременни учени да се занимаят с въпроса за достоверността на хиромантичните гадания, с хиромантия се занимаваха мнозина окултисти. Със своите книги те поддържаха постоянно жив интереса към това древно мантично изкуство. Най-голям дял, обаче, да се запази от забрава това древно изкуство, се пада на скитниците-цигани. Всеки знае, че циганите - циганките най-вече - са, тъй да речем, гадатели по професия. За едно парче хляб, за някой и друг лев, тези опърпани гледачи са готови да ви гадаят на ръка и да ви кажат, „какво ви се пада на късмет". Много от тях, разбира се, са чисто и просто шарлатани - в техните стереотипни предсказания няма ни капка истина. Ала измежду тях понякога, наистина се срещат вещи гадателки, които просто поразяват със своите верни и точни предсказания. На такива, именно, циганки-гадателки са се натъкнали двамата най-видни френски хиролози - Дебарол и капитан д'Арпантини, които, поразени от точността, с която е било прочетено миналото им и предсказано бъдещето им, са се отдали на сериозни изследвания в областта на хиромантията.
към текста >>

Всеки знае, че циганите - циганките най-вече - са, тъй да речем, гадатели по професия.
Едва в последно време се забелязва едно по-обективно отношение към хиромантията от страна на някои официални учени, които по един или друг начин са били принудени да признаят нейната достоверност. Така стана в последните десетилетия и с много факти из областта на окултизма - отпърво официалните учени ги отхвърляха с пренебрежително високомерие, после, с течение на времето, те бяха принудени да им отдадат известно внимание, докато най-после, притиснати от неопровержимите факти, те се видеха принудени сериозно да се занимаят с тях и да ги признаят. Трябва, обаче, да отбележим, че преди още някои съвременни учени да се занимаят с въпроса за достоверността на хиромантичните гадания, с хиромантия се занимаваха мнозина окултисти. Със своите книги те поддържаха постоянно жив интереса към това древно мантично изкуство. Най-голям дял, обаче, да се запази от забрава това древно изкуство, се пада на скитниците-цигани. Всеки знае, че циганите - циганките най-вече - са, тъй да речем, гадатели по професия. За едно парче хляб, за някой и друг лев, тези опърпани гледачи са готови да ви гадаят на ръка и да ви кажат, „какво ви се пада на късмет". Много от тях, разбира се, са чисто и просто шарлатани - в техните стереотипни предсказания няма ни капка истина. Ала измежду тях понякога, наистина се срещат вещи гадателки, които просто поразяват със своите верни и точни предсказания. На такива, именно, циганки-гадателки са се натъкнали двамата най-видни френски хиролози - Дебарол и капитан д'Арпантини, които, поразени от точността, с която е било прочетено миналото им и предсказано бъдещето им, са се отдали на сериозни изследвания в областта на хиромантията. Тия двама французи с право могат да се нарекат възродители на хиромантията в наши дни.
към текста >>

8. По повод някои изчисления за кубичната миля - Георги Радев (1900–1940)

Биха ли повярвали тия люде, ако им се каже, че и картите за игра, които са така разпространени, представят всъщност една символична картинна книга, която посветените са поверили на скитниците цигани, за да закрепят през вековете основните начала на една издревна наука?
Така естествено, както когато в една електрическа юзина си служат с известни табла, по които има цифри и ключове за регулиране силата и напрежението на тока. И както един инженер, да речем, комуто е възложено изпълнението на известна постройка по изработен от него план, повиква работници, разпорежда да се закупят известни материали, необходими за строежа, така и един маг, посветен във физиката на астралния и умствен свят, след като направи изчисленията си по магичните квадрати, призовава своите работници - окултните сили на астралния свет, които той може да използува и направлява със своята мисъл и воля така, както инженерът ръководи и направлява работниците. На мнозина, може би, това твърдение ще се стори невероятно. Така е, защото си мислят, че наука, в истински смисъл на думата, има едва отпреди няколко века, че символите - цифри, знаци, формули - с които си служат в съвременната наука и техника, са едничките възможни символи, че нашето условно писмо, с една реч, е абсолютно и единствено. Тези хора приличат на ония членове на някое полукултурно племе, които си мислят, че на света има само един език - родният им език, на който дори и Бог говори. Биха ли повярвали тия люде, ако им се каже, че и картите за игра, които са така разпространени, представят всъщност една символична картинна книга, която посветените са поверили на скитниците цигани, за да закрепят през вековете основните начала на една издревна наука? Бихме препоръчали на тия скептици да прочетат някои от съчиненията на видни окултисти върху циганското Таро, за да видят, какво ценно богатство е скрито в тия привидно невинни символи, каквито представят картите. Мъдреците са скрили в онова, което представя за хората забава и развлечение, нетленни съкровища на мъдрост. Скрили са ги с известна умисъл. С умисъл или без умисъл и някои съвременни математици правят някои интересни пресмятания, които макар и да имат формата на математични игри и забавления, могат да дадат повод за известни размишления. Да вземем за пример изчисленията, които прави немският математик-популяризатор А.
към текста >>

9. Глава трета: 'Опълченска' - Атанас Славов

Много пъти за малки неща съм се циганил.
Аз видях тук, че не съм обичал всички хора еднакво, а ето къде е моята грешка. Да любиш Бога значи да любиш всичките негови създания, всичките негови неща. Да любиш, значи да слугуваш. Това сега познах. В моя живот имаше една голяма погрешка; аз бях щедър към големите работи, а извънредно скъперник към малките. Много пъти за малки неща съм се циганил. Като говоря за тези малки работи, те са били все парични работи. Даже сега мога са процитирам един мой случай. За 75 лева бях вдигнал една цяла гюрюлтия, и бях го направил източен въпрос, който ми коствува живота. С това станах причина списанието „Виделина“ да изгуби своето достойнство в небето. Аз си правя една приятелска изповед, понеже виждам сега, че няма нищо скрито покрито.
към текста >>

10. Глава пета: Баучеровото - Атанас Славов

Започнал е процесът на духовното съзряване на интелигенцията й, който я извежда на върха на либерализма с отказа на парламента й да даде за изтребление евреите и циганите си в немските лагери на смъртта през Втората световна война.
Мара Белчева например, по времето за което говорим, цитира Толстой, за да покаже колко глупаво е обвинението срещу дъновистите, че са секта. „Ако вземем определението на Толстой всяка религия е секта, защото счита себе си за носителка на благодатта Божия, счита своите догми за истински, а другите религии обвинява в заблуждение. Тъкмо учението на Петър Дънов не е секта, защото е религия.“ Преди малко се спряхме на причината поради която дъновистите се оказват под съсредоточената атака на православната църква. И това е, че нямат непоклатимата подкрепа на външните, недосегаеми религиозни общности на католицизма, протестантството и пр. България по това време устремно се развива по пътя, който я превръща в една от най-цивилизованите страни в света и стопански, и политически, и духовно. Започнал е процесът на духовното съзряване на интелигенцията й, който я извежда на върха на либерализма с отказа на парламента й да даде за изтребление евреите и циганите си в немските лагери на смъртта през Втората световна война. С други думи освен симпатягите си, на които им стига боядисването на яйцата си по Великден, България има и неудържимо растяща нагоре и напред интелигенция, за която днес и дума няма да чуете. Цитирах поетесата Мара Белчева. Когато казва, че учението на Дънов не е секта, тя вече е над петдесетгодишна. По време на Априлското въстание баща й е бил ръководител на севлиевския революционен комитет. Дядо й е издател на религиозна книжнина на псалтири.
към текста >>

11. И така ... - Атанас Славов

Но ние от този аспект на нещата не се интересуваме, а от верското чувство - най-силният източник на човешка мотивация! Кажи на гладуващите европейски тълпи, на които си изсмукал гръцмуля в настървението си да ги експлоатираш, че всичко е от греховете на неверниците и богомразците, които нямат любов към ближния: тези евреи, тези негри, тези цигани, тези мръсни турци, тези гадни гяури и така нататък - и ще те последват.
И всичките тези вродени неща, които клокочат в нас с по-голяма или по-малка сила и ни мотивират непреодолимо - независимо от това радостни ли сме, тъжни ли сме, богати ли сме, бедни ли сме, силни ли сме, слаби ли сме - са такъв неизчерпаем източник на енергия, на бушуваща топлина, на адреналин, на саможертва, че откак свят светува са били най- желаният обект за експлоатация от страна на тези, които имат нужда от подвластна енергия. Ще обидя чувството ви за интелигентност, ако взема да обяснявам подробностите тук. Заради прехраната си нарисувай Мона Лиза и ако някой я хареса и има пари, ще я купи, и това е добре. Но престори се, че нямаш крак или си сляп, и седни на пазара в Багдад и чувството за взаимопомощ - харесват те или не, имат пари или нямат - ще ти докара някой петак дори от човек, който едва свързва двата края. Запретни си поличката и застани зад някой джам на „Абанос Сокак“ или „Дее Гроосе Юмпенен анд Циицен“ в Амстердам и беден или богат, виещият от самота моряк ще ти даде последното си петаче, за да влезе между краката ти. Но ние от този аспект на нещата не се интересуваме, а от верското чувство - най-силният източник на човешка мотивация! Кажи на гладуващите европейски тълпи, на които си изсмукал гръцмуля в настървението си да ги експлоатираш, че всичко е от греховете на неверниците и богомразците, които нямат любов към ближния: тези евреи, тези негри, тези цигани, тези мръсни турци, тези гадни гяури и така нататък - и ще те последват. Ще колят католици в Англия. Ще колят протестанти в Чехия. Мюсюлмани в Палестина. Православни, будисти, всякакви там уж божемразци, земята на които, жените на които, стоката и нивите на които искаш да заграбиш в идиотската си алчност. Разбира се, че е лошо, и разбира се, че всеки го знае.
към текста >>

12. Глава първа: Лъкът и тетивата - Атанас Славов

И магарето, което реве толкоз влюбено, толкоз влюбено! И циганката, която обича семейството си с такава гордост, че не дава на кмета да гледа на децата й и на мъжа й като на „цигани“.
Не! Това е, че си част от това тотално взаимно привличане, тотално проникване, тотално сливане, към което не можем да не се стремим и не можем да не се жертваме за него, както не може да се изкорени в човека верското чувство - това дълбоко съзнание под всичко и над всички условия и превратности в нас, че има нещо над този тук живот и това ни тук съществование, от което сме част и което е хармонично, и което никога няма да ни изостави и ние никога няма да изоставим. И не е работата в това, че някой, който е по-голям и има, ти е дал нещо на тебе, бедния, и... колко хубаво! Голям или малък, умен или глупав, любовта е тотална сила, универсална, всепроникваща и еднакво величествена във всичките си форми. Сила като всяка сила. Проста като земното привличане, което - виж какъв урок ни дава с това, че един килограм злато тежи колкото един килограм суха кравешка тор! Пеперудата излита и крилцата й са пъстри и викат, повети от топлия ветрец: „Ела, ела, ела, ела, оплоди ме...“ И това е толкова пълно с любов, колкото поезията на Петрарка. И вятърът, който носи прашеца. И магарето, което реве толкоз влюбено, толкоз влюбено! И циганката, която обича семейството си с такава гордост, че не дава на кмета да гледа на децата й и на мъжа й като на „цигани“. И - ооо! - южната стена на бараката, която слънцето е напекло в тази ранна недостопена пролет, и като си сложиш дланта на нея, топли, усмихва се, казва без думи - „идвам, нося ти пролетта, какво си се изтърбушил такъв...“ И пашата екзекутор в Месемврия, който, като вижда как апокалиптичната морска буря му отвява шатрата, усеща в сърцето си царствеността на природата, за която малки и големи са все нейни чада хайванчета, завалийчета; усеща в сърцето си, че има любов, по-силна и величествена от волята на султана, и казва: „Подарявам душите на останалите християни!“ и ги пуска да вървят, каквото ще да е наказанието му, че е нарушил волята на земния си господар - султана. 10 май 1996 г. с. Болярци, Варненско Седемдесет души избиратели и трийсет магарета. И цигани колкото поеме, както се казва в кулинарията. Една хубава циганка агитирала селяните да не гласуват за кмета, въпреки че нямало други кандидати, и той - като го избрали - павирал всички улици с изключение на нейната.
към текста >>

И цигани колкото поеме, както се казва в кулинарията.
И вятърът, който носи прашеца. И магарето, което реве толкоз влюбено, толкоз влюбено! И циганката, която обича семейството си с такава гордост, че не дава на кмета да гледа на децата й и на мъжа й като на „цигани“. И - ооо! - южната стена на бараката, която слънцето е напекло в тази ранна недостопена пролет, и като си сложиш дланта на нея, топли, усмихва се, казва без думи - „идвам, нося ти пролетта, какво си се изтърбушил такъв...“ И пашата екзекутор в Месемврия, който, като вижда как апокалиптичната морска буря му отвява шатрата, усеща в сърцето си царствеността на природата, за която малки и големи са все нейни чада хайванчета, завалийчета; усеща в сърцето си, че има любов, по-силна и величествена от волята на султана, и казва: „Подарявам душите на останалите християни!“ и ги пуска да вървят, каквото ще да е наказанието му, че е нарушил волята на земния си господар - султана. 10 май 1996 г. с. Болярци, Варненско Седемдесет души избиратели и трийсет магарета. И цигани колкото поеме, както се казва в кулинарията. Една хубава циганка агитирала селяните да не гласуват за кмета, въпреки че нямало други кандидати, и той - като го избрали - павирал всички улици с изключение на нейната. И сега аз съм зад един пенджер от един квадратен метър с дванайсет джамчета, гладиоли, рози, лози, тор, гумно, коприва и ръждив тел между мен и изровената и затревена улица и пиша на новия си Macintosh Power Book 1200, но не ми се пише, защото от гледна точка на периода, за който ще пиша, сегашните българи са като тогавашните турци, а сегашните цигани са като тогавашните българи - борят се за правата си. А читателят ми е възпитан с представата, че турците са лоши, а българите - добри. Ами тогава? Ами като знам, че днес българите не са лошите и циганите не са добрите, как и за кого пиша! Не ми се пише.
към текста >>

И сега аз съм зад един пенджер от един квадратен метър с дванайсет джамчета, гладиоли, рози, лози, тор, гумно, коприва и ръждив тел между мен и изровената и затревена улица и пиша на новия си Macintosh Power Book 1200, но не ми се пише, защото от гледна точка на периода, за който ще пиша, сегашните българи са като тогавашните турци, а сегашните цигани са като тогавашните българи - борят се за правата си.
И - ооо! - южната стена на бараката, която слънцето е напекло в тази ранна недостопена пролет, и като си сложиш дланта на нея, топли, усмихва се, казва без думи - „идвам, нося ти пролетта, какво си се изтърбушил такъв...“ И пашата екзекутор в Месемврия, който, като вижда как апокалиптичната морска буря му отвява шатрата, усеща в сърцето си царствеността на природата, за която малки и големи са все нейни чада хайванчета, завалийчета; усеща в сърцето си, че има любов, по-силна и величествена от волята на султана, и казва: „Подарявам душите на останалите християни!“ и ги пуска да вървят, каквото ще да е наказанието му, че е нарушил волята на земния си господар - султана. 10 май 1996 г. с. Болярци, Варненско Седемдесет души избиратели и трийсет магарета. И цигани колкото поеме, както се казва в кулинарията. Една хубава циганка агитирала селяните да не гласуват за кмета, въпреки че нямало други кандидати, и той - като го избрали - павирал всички улици с изключение на нейната. И сега аз съм зад един пенджер от един квадратен метър с дванайсет джамчета, гладиоли, рози, лози, тор, гумно, коприва и ръждив тел между мен и изровената и затревена улица и пиша на новия си Macintosh Power Book 1200, но не ми се пише, защото от гледна точка на периода, за който ще пиша, сегашните българи са като тогавашните турци, а сегашните цигани са като тогавашните българи - борят се за правата си. А читателят ми е възпитан с представата, че турците са лоши, а българите - добри. Ами тогава? Ами като знам, че днес българите не са лошите и циганите не са добрите, как и за кого пиша! Не ми се пише. Блажена тишина. Насила си отворих очите, защото щях да се чувствам виновен, че съм такъв лентяй.
към текста >>

Ами като знам, че днес българите не са лошите и циганите не са добрите, как и за кого пиша! Не ми се пише.
И цигани колкото поеме, както се казва в кулинарията. Една хубава циганка агитирала селяните да не гласуват за кмета, въпреки че нямало други кандидати, и той - като го избрали - павирал всички улици с изключение на нейната. И сега аз съм зад един пенджер от един квадратен метър с дванайсет джамчета, гладиоли, рози, лози, тор, гумно, коприва и ръждив тел между мен и изровената и затревена улица и пиша на новия си Macintosh Power Book 1200, но не ми се пише, защото от гледна точка на периода, за който ще пиша, сегашните българи са като тогавашните турци, а сегашните цигани са като тогавашните българи - борят се за правата си. А читателят ми е възпитан с представата, че турците са лоши, а българите - добри. Ами тогава? Ами като знам, че днес българите не са лошите и циганите не са добрите, как и за кого пиша! Не ми се пише. Блажена тишина. Насила си отворих очите, защото щях да се чувствам виновен, че съм такъв лентяй. Батерията на пауър-бука не беше заредена и я включих в контакта да се зареди, преди да седна на работната маса, и докато чаках, търкулих се на миндерчето, и печката в краката ми бумка с едни цепеници от двора, и таваните ниски, и топло, и заспах. Не мога да се събудя. Додето едно магаре не си пусна гласа.
към текста >>

В гласоподавателните урни на небитието: „Гласувам за стегната магаричка.“ И пак: „С трепкав къч.“ И пак: „Със светли бърнички.“ И пак „С черни очи катранени навлажнени за магаре като мен.“ Четири пъти си пусна гласа, никой няма да подаде контестация до никаква комисия; магаричките им щръкват ушите само, виждам го аз с вътрешния си поглед - „Реви, братко, мисля си и аз за стегнатите им къчове и те разбирам.” Цигани, българи - какво ме интересува.
Блажена тишина. Насила си отворих очите, защото щях да се чувствам виновен, че съм такъв лентяй. Батерията на пауър-бука не беше заредена и я включих в контакта да се зареди, преди да седна на работната маса, и докато чаках, търкулих се на миндерчето, и печката в краката ми бумка с едни цепеници от двора, и таваните ниски, и топло, и заспах. Не мога да се събудя. Додето едно магаре не си пусна гласа. В гласоподавателните урни на небитието: „Гласувам за стегната магаричка.“ И пак: „С трепкав къч.“ И пак: „Със светли бърнички.“ И пак „С черни очи катранени навлажнени за магаре като мен.“ Четири пъти си пусна гласа, никой няма да подаде контестация до никаква комисия; магаричките им щръкват ушите само, виждам го аз с вътрешния си поглед - „Реви, братко, мисля си и аз за стегнатите им къчове и те разбирам.” Цигани, българи - какво ме интересува. Магарета... Пеперуди. Ставам. Ям таратор. С магданоз вместо копър. С лимонадка; докато Диди и Спаска пият по ракийка. Ръжен хляб. Оризец.
към текста >>

(Беше ли видял Константин, че в 1908 година наистина щяха да я съборят, да се отвори място за площад „Екзарх Йосиф“ - варненския Фердинандов „Етоал“, дето щеше да се измете циганията от нея махала и на него площад с шадраваните му с минерална вода щяха да се вливат осем улици!! Ако щеш! Осем! Беше ли видял, че една от тези осемте щяха да кръстят на него още докато е жив, и щеше да се ухили само като му кажеха за решението и пак да се просълзи, защото балтаджи Петко, балтаджи-Петковата къща - еееей! - балтаджи Петко! Как си ти?
Над вратата блещи надпис на френски език: „Българско централно училище“. Когато множеството започва да се разотива, поп Константин се спуска надолу към гюрултията на Ченгене пазар, но в душата му е тихо. Мъчно му е за кривата къща на балтаджи Петко, дето в нея учеха децата, дето пееха на глас, а долу в железарницата балтаджи Петко им пригласяше де с чука, де с шмиргела, де с пилата и тупуркаше и изнасяше новите ножове, брадвите, сатърите, дзаваните вън на кепенците - а учениците пееха горе „Весели се мой народ...“ в чест на султана и после „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица...“. И се оля в сълзи. Щяха да я съборят къщата, балтаджи Петко като умре, че щеше да свърши родът му и после к’во? (Беше ли видял Константин, че в 1908 година наистина щяха да я съборят, да се отвори място за площад „Екзарх Йосиф“ - варненския Фердинандов „Етоал“, дето щеше да се измете циганията от нея махала и на него площад с шадраваните му с минерална вода щяха да се вливат осем улици!! Ако щеш! Осем! Беше ли видял, че една от тези осемте щяха да кръстят на него още докато е жив, и щеше да се ухили само като му кажеха за решението и пак да се просълзи, защото балтаджи Петко, балтаджи-Петковата къща - еееей! - балтаджи Петко! Как си ти? !! Беше ли видял, че 55 години още ще се върти тука из прахоляците, дето са сега на Ченгене пазар, дето нямаше и помен да остане от него; той - детето на небесата и простора? Беше, беше видял някак си по неговия си начин - без образ може би в момента и ако го попиташ, щеше да ти го преведе в образ, но никой не го питаше и не му трябваше да знае какво ще стане. Мъчно му беше сега за балтаджиевата къща, ама много!) Първото българско училище в балтаджи-Петковата къща, Варна Щях да ви разказвам как чудно е уредено това българско училище и какво чудо е тази Бел-Ланкастерска система на самообучение, дето малките и големите вървят в знанието ръка за ръка и дето всеки ред в класната стая си има старши, и дето всеки ден се дават медали и значки и за добри, и за лоши, и трябва да си идеш с тях дома, да те види целият град и утре да се върнеш пак с тях - така че това училище си беше лична работа на гражданите и те се грижеха, и децата им се отчитаха пред всички. И за таблиците. И за песните.
към текста >>

13. Глава втора: Ученикът и учителите му - Атанас Славов

Шибнат конете на файтоните среднощ и файтоните се кривят и кикерчат по калдъръмите, а по каприте им и в седалките самите те реват песни, размахват дамаджани; а файтоните са по два - в предния пиячите, в задния двама-трима небръснати цигани надуват зурните и кларнетите.
Махалата на малкия Петър - както казахме - се казва Ченгене махлеси, с прочутия някога Ченгене пазар, на който е било училището. Циганската махала. Шумна работа. Пълно с кръчми, дето разпасаните, весели, замашисти гагаузи гуляят, радват се на живота и се ръгат с ками. Наистина не си поплюват. Шибнат конете на файтоните среднощ и файтоните се кривят и кикерчат по калдъръмите, а по каприте им и в седалките самите те реват песни, размахват дамаджани; а файтоните са по два - в предния пиячите, в задния двама-трима небръснати цигани надуват зурните и кларнетите. През деня насред пазарчето идват да пазарят - сергии има с какво ли не - от плодове до локуми, пестили и детски залъгалки. А по средата - кал, и в калта камъни да се стъпва, защото все някъде трябва да стъпиш, за да се приближиш с дамаджана да налееш целебна вода от чешмата на топлите извори. Лекува всичко тази вода: бъбреци, далак, туберкулоза, френгя, гъби между пръстите на краката - всичко. С изключение на мехури в мозъка, разбира се. И още една работа.
към текста >>

Защо това ми се струва по-важно да се разбере, отколкото да се измисли някаква нова измислица за някакви нови несъществуващи заговори срещу българите, някакви колорадски бръмбари, пуснати да поскъпне хлябът, някакви тайни потурчвания в някакви дълбоко потулени села, някакви енергийни дупки по границата (в които циганите хвърлят скелети на крадени магарета) или гърци някакви изкрали някакви икони през шести век и половина?
Трайко Константинов иде от Минесота, Томов и Икономов - от Ню Арк. През 1886 Харалан Димитров от Ню Арк отива пастор в Питсбург, призован от годишната конференция в Консвил, проведена от родения в Хавай председател на методисткия район епископ Малалиеу. И пак епископ Малалиеу взима при себе си като проповедници в Детройт, където се премества през 1887 г., Иван Тодоров, Ванчо Тодоров, Петър Василев и Иван Димитров. Между другото, на следващата година Малалиеу председателства годишното събрание на българската мисия. Авторски блик Защо хаваецът епископ Малалиеу все изисква българите при себе си, където и да поеме нов район? Защо това ми се струва по-важно да се разбере, отколкото да се измисли някаква нова измислица за някакви нови несъществуващи заговори срещу българите, някакви колорадски бръмбари, пуснати да поскъпне хлябът, някакви тайни потурчвания в някакви дълбоко потулени села, някакви енергийни дупки по границата (в които циганите хвърлят скелети на крадени магарета) или гърци някакви изкрали някакви икони през шести век и половина? Или някакъв кучешки зъб в някаква полутракийска полугробница? Защо - както казваше Паисий - в края на краищата да не знаем историята си - какво като я знаем, да не сме крастави, да не ни е страх, че ще научим нещо страшно за себе си, не вярваме ли в стамината си като народ и нация? Дванадесет и половина е, минава среднощ, долу на Тунджа някакви местни спасители на някакви орсовки бърчат чела и се наливат с национална гроздова и американски дискошум отпреди десет години... (Казах ли ви, че се скрих да пиша в Ямбол на спокойствие?) „Ша та чакам на бургаската гара! Лека нощ!“ * Но това после. Тук, докъдето сме стигнали, Петър Дънов се е записал да учи във Варна. Разбира се, ако бъдещият учен го търси по разни документи или в България, или в Америка, трябва да знае, че по него време чувството му за идентичност е много несигурно, което издава безпокойство, издава, че нещата не са точно такива, каквито трябва да са, че очаква нещо повече, без да може точно да сложи пръста си върху него и да е сигурен какво е то.
към текста >>

14. Глава трета: Колежанинът - Атанас Славов

Центърът е калдъръмен и всяко разсъмване се мете от циганите.
Но духовният потенциал на града е мощен, стар, благороден, пуснал мрежата на връзките си от Одеса и Москва до Букурещ, Виена, Швейцария, Персия, Лондон и Ню Йорк. И тази вълна, и този хинтерланд на малкия международен град именно яхат учениците от методисткото духовно и българското търговско училище в стремежа си към по-доброто. А какво ще стане накрая, знае само Бог. Ще видим. Сега за сега градският турски часовник отмерва часовете и минутите кога точно да се затвори чаршията, за да има справедливост в търговската конкуренция, за да не се закъснява за деловите срещи в кафенетата и канторите, за да вървят колелата на града гладко смазани. Центърът е калдъръмен и всяко разсъмване се мете от циганите. Новата църква на Кольо Фичето стърчи величествено на хълма над павираната улица между маазите и складовете и търговските кантори от пристанището и гарата - за чудо и приказ, и е младост, и е живот, и е простор, и оттук нататък е само музика, радост, любов; и Бог дава и дава! * Но, уви! пак трябва да повторим, че не всички евангелисти са толкова късметлии да продължават необезпокоявани образованието си по време на Балканската война. Бъдещият приятел на Петър в Америка и възпитаник на конгрегашката протестантска мисия в Самоков - Чакалов - в това време зобе грозде из „освободено пазарджишко“, докато „освободените“ местни бахчеванджии размахват геги да пъдят братята освободители от имотите си. Той е част от двайсе-трийсетчленната доброволческа чета самоковлии, които опълченецът от Кишинев Спас Джезаджията събира под командата на запасния капитан Куртев да затвърдят съединението на Източна Румелия към Княжество България. Телескопичен блик „На седми сутринта нарамихме кримките с по двайсе патрона и се отправихме за границата, която беше на 12 километра от Самоков. Заедно с други младежи като мен и аз успях да убедя родителите си, че трябва да се запиша доброволец, макар че едва що бях навършил 18 години.
към текста >>

Болшинството от нас заприличахме на цигани.
Ободрихме се. Дадоха ни по една синя куртка, по-право риза и по един колан. Заприличахме на войници. Тръгнахме за Пловдив. Пустите му куртки, нали наскоро били боядисани с недоброкачествено синило, неволно сме си посинили и лицата, като сме си бърсали потта. Болшинството от нас заприличахме на цигани. Трябва да сме били наистина „внушителни“. Едвам пристигнахме и слушаме командата „строй се!“ Присъедини се към нас и друга доброволческа чета, та станахме една рота от стотина души, все под командата на Спас Джезаджията. Каза ни се, че Негово Височество Александър Първи изявил желание да ни види лично. Ходом марш, през улиците на града до „конака“ на Теперко Паша, Кръстевич, генерал-губернатора на Източна Румелия.“ На княз Александър било съобщено за преврата в Пловдив на 6 септември, като бил на почивка в двореца Евксиноград. В Северна България още нямало друга железопътна линия освен Русе-Варна, така че за петдесет и пет часа князът сменял файтони и кабриолети, минал през Търново, прекосил Балкана и се настанил в конака на генерал-губернатора Кръстевич, който пък си стегнал багажа и поел за Цариград.
към текста >>

Преди турци, българи, цигани, не се делили.
И продължава, отдето я прекъснах: - Та заедно направили евангелистката църква. Тя била първата в селото. После правихме и нашата, православната църква - преди нищо не беше. И пак евангелистите с нас, помагат, комшийски така. Много не я разпитвам, защото тя, докато чакаме, и тъй и тъй ми разправя, без да бърза. Преди турци, българи, цигани, не се делили. Турски думи много имало в езика. После взели да идват хора от Балкана, там било колиби, гладно живеели и търсели Добруджата. Не се женели много-много помежду си. Имало такава дума: „Остави го тоз балканджия, бе!“ Един вид, проста работа. Не че били прости, но така била думата.
към текста >>

15. 2. Борис Николов - спомени на един комунар от с. Ачларе - Георги Христов

По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се посмяха.
Предаде ни сърповете, които беше наточил, и ние пристигнахме до уречената нива. Но работата не вървеше. Често се порязвахме със сърповете. Почнахме да жънем една нива край пътя. Приятно ни беше да ни грее слънцето, но жътвата не вървеше. По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се посмяха. По едно време седнаха и се захласнаха от смях. Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По- добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно.“ Циганите се замислиха.
към текста >>

По- добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно.“ Циганите се замислиха.
По едно време минаха цигани по пътя, поспряха се, погледнаха се и се посмяха. По едно време седнаха и се захласнаха от смях. Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По- добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно.“ Циганите се замислиха. Ще кажеш, може ли циганин да мисли? Не знаем колко може да мисли циганин, но ето те дойдоха, вземаха сърповете и започнаха да жънат така бързо и виртуозно, както цигулар свири с лъка си на цигулка. Така оприличих аз тяхното женене - свирене на цигулка. Показаха ни как да държим сърпа, как да замахваме, как с другата ръка да обхващаме стъблата, как да прибираме ръкойката. После направиха сноп и ни показаха как се завързва снопа.
към текста >>

Ще кажеш, може ли циганин да мисли?
По едно време седнаха и се захласнаха от смях. Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По- добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно.“ Циганите се замислиха. Ще кажеш, може ли циганин да мисли? Не знаем колко може да мисли циганин, но ето те дойдоха, вземаха сърповете и започнаха да жънат така бързо и виртуозно, както цигулар свири с лъка си на цигулка. Така оприличих аз тяхното женене - свирене на цигулка. Показаха ни как да държим сърпа, как да замахваме, как с другата ръка да обхващаме стъблата, как да прибираме ръкойката. После направиха сноп и ни показаха как се завързва снопа. А то си е цял майсторлък.
към текста >>

Не знаем колко може да мисли циганин, но ето те дойдоха, вземаха сърповете и започнаха да жънат така бързо и виртуозно, както цигулар свири с лъка си на цигулка.
Един от нас ги пита: „Защо ни се смеете? Не виждате ли, че не умеем да жънем и само се мъчим. А който ни гледа не трябва да ни се смее, а трябва да му се доплаче. По- добре заплачете, та и ние да дойдем, та да заплачем заедно.“ Циганите се замислиха. Ще кажеш, може ли циганин да мисли? Не знаем колко може да мисли циганин, но ето те дойдоха, вземаха сърповете и започнаха да жънат така бързо и виртуозно, както цигулар свири с лъка си на цигулка. Така оприличих аз тяхното женене - свирене на цигулка. Показаха ни как да държим сърпа, как да замахваме, как с другата ръка да обхващаме стъблата, как да прибираме ръкойката. После направиха сноп и ни показаха как се завързва снопа. А то си е цял майсторлък. Питам ги: „Вие сте цигани, в моето село има цигани ковачи, майстори в работата си.
към текста >>

Питам ги: „Вие сте цигани, в моето село има цигани ковачи, майстори в работата си.
Не знаем колко може да мисли циганин, но ето те дойдоха, вземаха сърповете и започнаха да жънат така бързо и виртуозно, както цигулар свири с лъка си на цигулка. Така оприличих аз тяхното женене - свирене на цигулка. Показаха ни как да държим сърпа, как да замахваме, как с другата ръка да обхващаме стъблата, как да прибираме ръкойката. После направиха сноп и ни показаха как се завързва снопа. А то си е цял майсторлък. Питам ги: „Вие сте цигани, в моето село има цигани ковачи, майстори в работата си. А вие от къде знаете този майсторлък? Когато за мен циганин знае само да пее и да свири.“ Отговарят: „Ние сме цигани аргати. Сега сме тръгнали да се цаним за жътвари при богатите селяни с много имоти. Като ожънем и ни заплатят, тогава ще ни чуете как пеем, а сега сме малко гладни. А циганин гладен не пее!“ Разделихме се приятелски.
към текста >>

Когато за мен циганин знае само да пее и да свири.“ Отговарят: „Ние сме цигани аргати.
Показаха ни как да държим сърпа, как да замахваме, как с другата ръка да обхващаме стъблата, как да прибираме ръкойката. После направиха сноп и ни показаха как се завързва снопа. А то си е цял майсторлък. Питам ги: „Вие сте цигани, в моето село има цигани ковачи, майстори в работата си. А вие от къде знаете този майсторлък? Когато за мен циганин знае само да пее и да свири.“ Отговарят: „Ние сме цигани аргати. Сега сме тръгнали да се цаним за жътвари при богатите селяни с много имоти. Като ожънем и ни заплатят, тогава ще ни чуете как пеем, а сега сме малко гладни. А циганин гладен не пее!“ Разделихме се приятелски. Упътиха ни циганите добре и ние като работихме 1 -2 дни станахме добри жътвари. Това ни насърчи, възвърна ни самочувствието и доброто настроение.
към текста >>

А циганин гладен не пее!“ Разделихме се приятелски.
Питам ги: „Вие сте цигани, в моето село има цигани ковачи, майстори в работата си. А вие от къде знаете този майсторлък? Когато за мен циганин знае само да пее и да свири.“ Отговарят: „Ние сме цигани аргати. Сега сме тръгнали да се цаним за жътвари при богатите селяни с много имоти. Като ожънем и ни заплатят, тогава ще ни чуете как пеем, а сега сме малко гладни. А циганин гладен не пее!“ Разделихме се приятелски. Упътиха ни циганите добре и ние като работихме 1 -2 дни станахме добри жътвари. Това ни насърчи, възвърна ни самочувствието и доброто настроение. Но храната ни по това време бе слаба, млякото на кравите пресекна и малкото мляко, което успявахме да надоим, го подквасвахме и след това го разреждахме с много вода и се получаваше мътеница и за тези горещи дни беше най-хубавото питие. Отнякъде Жечо беше взел на заем житце, което беше смлял, но и то свърши, защото с качамака отдавна се бяхме разделили. Започнахме да усещаме глад.
към текста >>

Упътиха ни циганите добре и ние като работихме 1 -2 дни станахме добри жътвари.
А вие от къде знаете този майсторлък? Когато за мен циганин знае само да пее и да свири.“ Отговарят: „Ние сме цигани аргати. Сега сме тръгнали да се цаним за жътвари при богатите селяни с много имоти. Като ожънем и ни заплатят, тогава ще ни чуете как пеем, а сега сме малко гладни. А циганин гладен не пее!“ Разделихме се приятелски. Упътиха ни циганите добре и ние като работихме 1 -2 дни станахме добри жътвари. Това ни насърчи, възвърна ни самочувствието и доброто настроение. Но храната ни по това време бе слаба, млякото на кравите пресекна и малкото мляко, което успявахме да надоим, го подквасвахме и след това го разреждахме с много вода и се получаваше мътеница и за тези горещи дни беше най-хубавото питие. Отнякъде Жечо беше взел на заем житце, което беше смлял, но и то свърши, защото с качамака отдавна се бяхме разделили. Започнахме да усещаме глад. Тогава Жечо изрече тъжни думи: „Ех, братя, няма вече брашно, няма зърно, няма качамак, а ще трябва да смелим ечемика на конете.“ „Ще го ядем.
към текста >>

НАГОРЕ

0.27176213264465