Търсене в текстове за 'Прелест'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 47 резултата в 33 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Трети образователен Период Гимназия - Боян Боев (1883 – 1963)

И когато отишла на гарата за влака, който щял да я отнесе до далечния Сибир, нейната другарка, която я изпратила до гарата, се разплакала, като живо си представяла съдбата, която очаква това прелестно, младо същество.
Ней й се струвало, че й говори някой глас от онзи свят. Тя вече не изпитвала страстно и пълно с негодувание отчаяние. Като че чувствала някаква тъмна сянка да прекрачва целия й живот и завинаги да я лишава от възможността на всяко обикновено, егоистично щастие. Тя отива в столицата и там намира как да служи на човечеството. Решава се да отиде в Сибир при заточениците и там да ги утешава, да им служи. И когато отишла на гарата за влака, който щял да я отнесе до далечния Сибир, нейната другарка, която я изпратила до гарата, се разплакала, като живо си представяла съдбата, която очаква това прелестно, младо същество. - За мен ли плачеш? - продумала Вера с ясна усмивка. Ах, ако би ти знаела, колко аз напротив съжалявам всички вас, които оставате тук. Това били последните й думи преди тръгването на влака. Това, което чувства Вера Баранцева, чувства го всяка човешка душа през своето детинство и юношество, но по-после фалшивото възпитание заглушава вътрешния глас, стремежа да живее за красивото и доброто.
към текста >>

2. 01 ИЗПРАВЕН С ЛИЦЕ КЪМ НАЧАЛОТО - Николай Дойнов (1904 - 1997)

За отдих и почивка беше прелестно, но не и за индустрия.
Но беше неопитен, крайно доверчив и всеки можеше лесно да го излъже. На около 15 километра от Габрово, в Стара планина, се намира чудно красивата долина на река Козещица. На тази бистра и пенлива, пълна с пъстърва и раци планинска река, моят дядо по баща е имал примитивен струг за правене на гаванки, задвижван от водата. Баща ми беше влюбен в тази дивна долина и не откъсваше очи от нея. Пък и нямаше човек, който да не е отишъл там и да не се е възхитил. За отдих и почивка беше прелестно, но не и за индустрия. Ала залови се баща ми да прави машинна дърводелска работилница за столове, карана от водата на реката. Там именно трябваше да съм и аз, още като ученик през ваканциите и след завършването на гимназията. Но неудачите започнаха още от самото начало. Монтираните машини не можеха да вървят. Търсехме причината във всичко, но не и там където тя беше.
към текста >>

3. 16 МРАВЕШКИЯТ ЛЪВ - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Екскурзията беше една от най-прелестните.
[[И очите ми видяха Изгрева]] МРАВЕШКИЯТ ЛЪВ През лятото се заредиха хубави и топли дни и моят по-голям брат Борис взе инициативата за една екскурзия из родния ни край - Габровския балкан. Събрахме се малка група братя и сестри от София. Екскурзията беше една от най-прелестните. Ходил съм доста из планините, но рядко е имало кът, който да е оставил такива силни впечатления в мен както Узана. Узана е едно обширно, полегнало с лек наклон на юг, плато, потънало в сочна трева и от всички страни заобиколено с вековни букови гори. Единият край на поляната е малко възвишен с подаващи се под зеления килим скали, наречени Марков стол. В средата на поляната имаше пак струпани скали, където ясно се чуваше ромоленето на подземен поток. Това място си бе спечелило името Дяволската воденица.
към текста >>

4. 58 РИЛА - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Времето беше хубаво, просторът над нас - ясносин и това ни даде възможност да приемем по-пълно цялата прелест на този рилски кът.
По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито си носехме и в града. За палатки и някакви други удобства и туристически принадлежности не можеше и да се говори. Затова само буйният огън беше нашият закрилник и защитник срещу хладината, която цареше по тези високи места и която бързо се засилваше с настъпването на вечерния мрак. Прекарахме ден-два в почивка и недалечни обиколки, изпълнени в приятни и полезни разговори. Вечер буйният огън под звездното небе ни събираше. Времето беше хубаво, просторът над нас - ясносин и това ни даде възможност да приемем по-пълно цялата прелест на този рилски кът. Когато се върнахме на Изгрева и изляхме в цялата му сила нашия възторг от видяното и преживяното, у всички се събуди желанието следващото лято и те да дойдат. Създаде се подтикът, така започна нашето редовно летуване край езерото ЕЛ-БУР, както по-късно Учителя нарече второто от седемте Рилски езера. За превод на тази дума, на това наименование, Той даде: „Езеро на изпитанията”. Езерото, което беше под нас - първото езеро, Той нарече МАХАРЗИ, което ще рече „Голямата почивка”. Езерото над нас - третото, нарече БАЛДЕР ДАРУ, което значи „Онзи, Който носи благодат”.
към текста >>

Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро - по югоизточния склон на върха Харамията, нарече ЕЗЕРОТО НА ЧИСТОТАТА.
Езерото, което беше под нас - първото езеро, Той нарече МАХАРЗИ, което ще рече „Голямата почивка”. Езерото над нас - третото, нарече БАЛДЕР ДАРУ, което значи „Онзи, Който носи благодат”. Четвъртото езеро си остана с името, което имаше БЛИЗНАЦИ. На петото, или както поради своята прилика на бъбрек, се наричаше БЪБРЕКА, Учителя даде името МАХАБУР, което ще рече Големият, Силният. Шестото нарече СЪРЦЕТО, а седмото - ШЕМ ХА, което преведено означава „Глава на Мъдростта”. Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро - по югоизточния склон на върха Харамията, нарече ЕЗЕРОТО НА ЧИСТОТАТА. Там отивах с най-голямо разположение. Спирах се, загледан в чудния релеф и девствената красота, вслушвах се в тишината, която цареше там. Човек се усеща като че ли навлиза в общество, изпълнено с мъдрост и внимание към него. Долу, вляво от това езеро, имаше друго. Със своите зелени води то приличаше на грамаден омайващ смарагд.
към текста >>

Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път запълваха прелестта на утринните ни часове.
Сутрин в зори от своята палатка Мария Златева-Мичето, една много добра наша цигуларка, изсвирваше с голяма топлота и мекота подходящата за случая братска песен „Събуди се, братко мили”, дадена от Учителя. В тишината на утринното зазоряване тази песен прозвучаваше като някакъв вълшебен зов към събуждане, като подтик към светлина и живот. Ставахме и се отправяхме мълчаливо към Молитвения връх, за да посрещнем Слънцето и да чуем утринното слово на Учителя. Молитви, песни и беседа. След това като привърши всичко, се връщаме обратно към лагера, обновени, освежени, с нови идеи и мисли, получени от утринната беседа. Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път запълваха прелестта на утринните ни часове. Едно приятно оживление в лагера сочеше грижата около закуската и след това внимание към стомаха, за което Учителя казваше: „Яденето е най-важната работа! ”, тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че дават всички условия да си направим утринната гимнастика и Паневритмията. Едно от тези места беше на обширната поляна край първото езеро. Отиването там имаше и една чисто практическа задача, след упражненията всеки вземаше според силите си дърва за огъня. Там ги имаше в голямо изобилие.
към текста >>

”, тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че дават всички условия да си направим утринната гимнастика и Паневритмията.
Ставахме и се отправяхме мълчаливо към Молитвения връх, за да посрещнем Слънцето и да чуем утринното слово на Учителя. Молитви, песни и беседа. След това като привърши всичко, се връщаме обратно към лагера, обновени, освежени, с нови идеи и мисли, получени от утринната беседа. Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път запълваха прелестта на утринните ни часове. Едно приятно оживление в лагера сочеше грижата около закуската и след това внимание към стомаха, за което Учителя казваше: „Яденето е най-важната работа! ”, тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че дават всички условия да си направим утринната гимнастика и Паневритмията. Едно от тези места беше на обширната поляна край първото езеро. Отиването там имаше и една чисто практическа задача, след упражненията всеки вземаше според силите си дърва за огъня. Там ги имаше в голямо изобилие. Това стана особено необходимо, когато взехме решение да запазим клековете около бивака. Край третото езеро беше също приятно.
към текста >>

По тези, пълни с очарование и прелест места, наредени в кръг по двама, а в центъра - малкият оркестър, който всякога имаше възможността да се сформира тук, заедно с Учителя играехме чудната по своята мелодия и движения Паневритмия.
Това място не се посещаваше от хора - беше девствено и чисто. Неговата околност с издигащия се на югозапад, устремен към небесата връх Харамията, скалите към седмото езеро създаваха изключително богати на форми релефи. Една лекота, една приятност от чистотата, която цареше там се чувстваше от всички. Високото плато, където точно си правехме упражненията, създаваше голямо отдалечаване на хоризонта, а това обогатяваше и разнообразяваше гладката. В бивака оставаха дежурните, които имаха грижата да приготвят общия обед. По тези, пълни с очарование и прелест места, наредени в кръг по двама, а в центъра - малкият оркестър, който всякога имаше възможността да се сформира тук, заедно с Учителя играехме чудната по своята мелодия и движения Паневритмия. След това приятните и полезни разговори, опиянението да ходиш, да гледаш девствения релеф пред теб, да споделяш с приятели и да се чувстваш потопен в едно приятно и хармонично общество - всичко това задълго ни задържаше по тези места. Някои почти до обед прекарваха в съзерцание на богатите форми, създадени от Божествения Архитект, които като ги гледа човек с по-възвишено чувство, оживяват, населени с мили, разумни Същества. Останалото време на деня, като се изключи малката следобедна почивка, прекарвахме из околността, където се грижехме, доколкото може да облагородяваме обстановката, като правехме пътеки, мостове над потоците, но най-вече - чешмички на бликащите кладенчета и извори. Учителя имаше особено отношение към изворите, едно особено уважение и благоговение към водата, този единствен течен минерал, есенциален продукт на минералното царство, продукт, без който животът тук на Земята не може да се прояви. Водата е една загадка по своето съдържание, продукт на някаква висша разумност в Природата, разумност, изпълнена с Любов и пожертвувателност, защото носи живота и безропотно приема всички мръсотии, създадени от всички същества.
към текста >>

Нашето установяване на бивак в този прелестен кът на Рила обърна вниманието на хората от света към него.
” Аз веднага станах и отидох там. Гледам Учителя вън от палатката. Бурята бушуваше и люлееше по всички възможни направления палатката. Когато доближих до нея с желание да направя нещо за нейното укрепване, Той ми подаде едно дълго въже, което държеше в ръката си и ми каза: „Ще вържеш палатката така, че да не режеш въжето” С помощта на брат Петър Шишков, един много мил и симпатичен брат, бивш капитан на параход, вързахме палатката, без да режем въжето. Една топла и приветлива усмивка по лицето на Учителя ми показа, че задачата беше решена образцово. Нашето установяване на бивак в този прелестен кът на Рила обърна вниманието на хората от света към него. Почнаха разни кроежи за направа на хижа и използването му за разни други цели. Един ден, както всякога, се бяхме събрали пак около Учителя в разговор. Изведнъж Той прекъсна течащата тема на разговора и каза: „Къде другаде можем да направим лагера? ” Всички мълчаха, изненадани от тъй неочакваните Негови думи. Бързо се опомних и отговорих само аз: „На първото езеро.” Учителя ме погледна, но нищо не каза.
към текста >>

Първото езеро със своята прелест, форма и размер, широката поляна край него, даваща простор, с обилието на дърва всякога ме е привличало и съм го ценял като най-добро място за един бивак на много хора.
Изведнъж Той прекъсна течащата тема на разговора и каза: „Къде другаде можем да направим лагера? ” Всички мълчаха, изненадани от тъй неочакваните Негови думи. Бързо се опомних и отговорих само аз: „На първото езеро.” Учителя ме погледна, но нищо не каза. Други предположения нямаше. Така този въпрос нито се разисква, нито получи някакво разрешение. Първото езеро със своята прелест, форма и размер, широката поляна край него, даваща простор, с обилието на дърва всякога ме е привличало и съм го ценял като най-добро място за един бивак на много хора. Пък е и един добър изходен пункт за отиване из красивите области наоколо. Затова предложих там мястото за един нов бивак. След малко мълчание, Учителя продължи разговора на текущата преди това тема. Явно, нашият бивак беше застрашен от пристъпите на хората от света. Така ден след ден, течеше пълният с богато разнообразие и смисъл живот в чудната природа около седемте Рилски езера.
към текста >>

5. 60 МУЗИКАТА - Николай Дойнов (1904 - 1997)

За тъй красивия и величествен музикален отдел на живот на Братството и по-специално изявата му на Изгрева, не съм компетентен, за да го изнеса в цялата му пълнота и прелест.
Камъните ще оживеят, дърветата, изворите, всичко наоколо ще оживее. Музикални произведения, песни и мелодии, Учителя беше дал и преди идването на Изгрева, но с установяването Му тук, музикалният живот на Братството доби особена яркост н сила. Учителя слизаше от стаичката си с цигулката, влизаше в салона и изсвирваше донесената от Него мелодия. Тя се подемаше, изсвирваше се многократно и се записваше. Ако Учителя не беше дал текст, имахме поети, които с умение свършваха тази работа. За тъй красивия и величествен музикален отдел на живот на Братството и по-специално изявата му на Изгрева, не съм компетентен, за да го изнеса в цялата му пълнота и прелест. Това навярно ще сторят онези от братята и сестрите, които бяха по-отблизо и по-подготвени за този дял на човешката изява. При многото случаи, когато присъствах, само гледах и слушах, възхищавах се и мълчах. Написаните и изнесените досега песни и мелодия, около 168 произведения, като около 16 от тях са дадени от композитори ученици на Учителя, а останалите, към 152 са дадени от Учителя. Употребявам думата „около“, тъй както разбрах, Учителя е дал някои мелодии само в тесен кръг от братя и сестри, които може би не са залисани. От всички песни и мелодии, дадени от Учителя, има и такива с дълбок мистичен характер и текст на странен прастар свещен език, които не могат да се преведат на понятен съвременен език, като на някои от тях Учителя като превод е дал само общия приблизителен смисъл.
към текста >>

6. 84 ХИЖА ОСТРИЦА, ХИЖА ЕДЕЛВАЙС - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Едно приказливо поточе прекосяваше поляната и създаваше чудна прелест със своето чуруликане.
Там също бе останал само пазачът и хижата беше изцяло на наше разположение. Прекарахме пет или шест дни сред чудна тишина, чистота, въздух и слънце. Имаше пълна хармония между всички. Вечер пеехме песни, разговаряхме, Учителя се освежи и ободри. Сутрин отивахме на една поляна; четвърт час по на изток, заобиколена от млада борова гора. Едно приказливо поточе прекосяваше поляната и създаваше чудна прелест със своето чуруликане. Сочни треви и пъстри цветя се разстилаха наоколо ни. Тук правехме сутрешната си молитва. След гимнастическите упражнения, Учителя държеше кратка беседа. Присъствието на Великия разумен свят се чувстваше от всички. Лицата горяха, сърцата преливаха от обич.
към текста >>

7. МЕРКУРИЙ - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Цар Тиндерей имал жена Леда, която с красотата си очаровала всички и за нейната прелест се говорело навсякъде.
Това говори, че със своите силови течения, съгласно принципа на Кристиян Доплер, те носят по-дългите силови вълни и допринасят влиянията им да тласкат и събуждат интерес към материалните ценности. Саабей е изобразил това съзвездие като прегърнати двама братя-близнаци, от които единият е бял, а другият е черен. Големият интерес към материални ценности във влиянието на Меркурий, има две възможности: или да се използват за градеж и улеснение на човешкия род, което е белият брат, или да се използват за разруха и спъването на човешкия прогрес, което е черният брат. В това съзвездие има много звезди с променлив блясък, които с влиянието си придават променливост в стремежите на индивида, предизвикани от приятните изгоди. Силовите течения и качествата, присъщи на Зодиакалното съзвездие Близнаци, символично са изразени в една митологична легенда. Цар Тиндерей имал жена Леда, която с красотата си очаровала всички и за нейната прелест се говорело навсякъде. С дивната си хубост тя омаяла и великия Зевс, който, щом я зърнал, решил да я обладае. За да избегне неприятностите, които би му създала неговата законна съпруга, Зевс се превърнал в белоснежен лебед и като стрела се спуснал в покоите на Леда. От Зевс, Леда родила две деца - син, когото нарекли Полукс, и дъщеря Елена, прекрасна като богиня, която по-късно станала причина за Троянската война. От своя законен съпруг, Леда родила също две деца - син Кастор и дъщеря.
към текста >>

8. НЕПТУН - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Видял я той на морския бряг, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден.
Акид , очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил към нея. Обикнали се двамата и от този ден станали неразделни. Всеки ден, щом Галатея се показвала на морския бряг, Акид я хващал за ръка и двамата отивали до малка пещера, недалеч от един висок скалист връх. Но не само Акид обичал прекрасната Галатея. Обичал я и едноокият, грамаден като планина, циклоп Полифем. Видял я той на морския бряг, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден. Плашела се Галатея от страшния му вид и винаги се криела от него. Но любовта на Полифем все по-силно се разгаряла. Всеки ден той изкарвал многобройните си стада от овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири на свирката, която сам си бил направил от сто дебели тръстикови стебла. Далеч се разнасяли нейните звуците и разклащали дърветата. Достигали и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място до пещерата, далече от погледа на ужасния Полифем.
към текста >>

9. АПОЛОН ТИАНСКИ - Влад Пашов (1902- 1974)

За да разберете по-добре това, което казвам узнайте, че прелестната годеница е един от онези призраци, които народът нарича лами или мормолики.
- На кого от вас принадлежи златото, среброто и другите украшения на тази зала? - На жена ми, защото тук нищо не е мое, освен това - отвърна той, сочейки мантията си. Аполоний, обръщайки се към всички, рече: „Знаете ли градините на Тантила, които и съществуват, и не съществуват? - Ние ги знаем само от Омир, защото не сме слизали в Хадес. Вярвайте ми, каза той, че всичко, което виждате тук, прилича на тези градини, нищо не е истинско, всичко е привидно. За да разберете по-добре това, което казвам узнайте, че прелестната годеница е един от онези призраци, които народът нарича лами или мормолики. Те много обичат Афродита (Венера), но още повече човешкото месо. Те привличат чрез сладострастие онези, които искат да изядат. - Млъкни! Махай се от тук! - извика тя и се показа, че негодува от всичко, което е чула и се разгневи против философа, когото нарече безумен.
към текста >>

10. ОКУЛТНАТА ШКОЛА НА ПРОРОЦИТЕ - Влад Пашов (1902- 1974)

Нейното положение е като положението на човек, изваден от затвора и поставен на най-хубавите места в природата, да се радва на чистите извори, да вкуси най- хубавите плодове и да се наслаждава на неизказаните й прелести.
Учителят, в беседата „Гърбавата жена" обяснява, че с полагането на ръцете Христос й предал енергия, която излекувала жената от нейната гърбица и е събудил Божественото начало в нея. Това е също един акт на Посвещение, защото тук не става въпрос за физическа гърбица. Ето какво казва Учителят: „С полагането на ръцете си Христос измени орбитата на тази жена. Тази жена като стана, намери се в един мъдър свят, започна да слави Бога, т.е. да учи и да разбира живота. Нейното положение е като положението на човек, изваден от затвора и поставен на най-хубавите места в природата, да се радва на чистите извори, да вкуси най- хубавите плодове и да се наслаждава на неизказаните й прелести. За да изправим живота си, нам е потребна една положителна Божествена наука." При акта на Посвещението Учителят полага ръцете си на ученика и изменя теченията на неговите сили във възходяща посока, т.е. изправя неговата гърбица и той започва нов живот, и започва да мисли по нов начин. В първата глава на книгата Исус Навин се казва:: „И след смъртта на Мойсей, раба Господен, Господ говори на Исус, Навиевия син, и му рече:..." Казва се какво му е говорил. Значи, и той е бил във връзка с Бога, бил е Посветен. И по-нататък, при завладяването на Обетованата земя се казва: „И рече Господ на Исуса..." В шеста глава се описва нареждането на Господа как да превземат града Йерихон.
към текста >>

11. Пророк Данаил - Влад Пашов (1902- 1974)

Той запазил чистотата си в най- трудните моменти на живота си и сред очарователните прелести на един източен двор.
Още във времето на Навуходоносор бил наклеветен от завистливи съслужители и хвърлен в рова на лъвовете, откъдето излязъл невредим и с това самите клеветници пострадали. През всичкото време, което преживял във Вавилон и имал голяма власт, той най-ревностно се стараел с пост, с молитви и съвети да издейства евреите да се върнат в отечеството си. Той доживял да види освобождението на народа си. Данаил е един от най-светлите и чисти характери, за които се говори в Библията. Както младостта си, така и старостта си той посветил на Бога. Той запазил чистотата си в най- трудните моменти на живота си и сред очарователните прелести на един източен двор. Използвал е Божието Име пред езическите князе. Щял да претърпи мъченическа смърт, ако не е било едно чудо да го спаси. Първите шест глави от книгата му покрай символизма си имат и исторически характер, а останалите са пророчески. Книгата му е била писана 534-та година преди Христа. Чудесата, които се разказват в нея са поразителни.
към текста >>

12. ОРДЕНЪТ НА 'ЧИСТИТЕ БРАТЯ' - Влад Пашов (1902- 1974)

Първоначалната или обща душа, първата материя, втората материя, която притежава дължина, широчина и дълбочина, но не и прелест, светът или Космосът, който показва нещата в пълна хармония, природата, способността на общата душа, която прониква във всички тела на подлунния свят и чрез които тя действа върху четирите елемента, които образуват света, минералите, растенията и животните, които произтичат от смесването на четирите елемента - представя една непрекъсната верига от същества, при което се проявява едно безупречно изкуство."
Така от единния Бог чрез посредството на отделните еманации, в които Той проявява своята същност, се отива към света на земните, на телесните неща. Тук съществува така характерната за неоплатониците градация от висшето към нисшето, от идеалното към духовното, земното. Един изследовател представя по следния начин неоплатонизма на Чистите братя: "За тях Битието притежава девет степени. Бог. Единното или Битието е принцип на нещата. Проявявайки и развивайки се Той става разум, който съдържа разум. Първоначалната или обща душа, първата материя, втората материя, която притежава дължина, широчина и дълбочина, но не и прелест, светът или Космосът, който показва нещата в пълна хармония, природата, способността на общата душа, която прониква във всички тела на подлунния свят и чрез които тя действа върху четирите елемента, които образуват света, минералите, растенията и животните, които произтичат от смесването на четирите елемента - представя една непрекъсната верига от същества, при което се проявява едно безупречно изкуство." Значително влияние на неоплатонизма се среща и в учението на Чистите братя за душата. Те придават на душата първенство по отношение на тялото, което е само един орден за душата. Те приемат душата за идеална духовна същност, в която се осъществява единението на хората с Бога. Както неоплатониците Плотин, Прокъл и други смятат човешкото тяло като тъмница за душата. И колкото тялото се приближава към своята физическа гибел, толкова душата се подготвя за вечен живот на другия свят.
към текста >>

13. Проблемът за здравето - Георги Томалевски (1897-1988)

Силата и величието на Исуса седи в методите, които Той даде на човеците за превръщане слабостта в сила, грозотата в прелест, страха и унинието в надежди и радости, което е равнозначно на това, че болезнените и отрицателните състояния са превърнати в положителни, възходящи и здравословни.
Миньорно или мажорно протича нашият живот? Мрачен или светъл ни се види светът, това на първо място зависи от онези състояния, които наричаме болест или здраве. Изходът на всички драматични или обществени конфликти се определя в последна сметка от духовните и физическите сили у индивида. Здраве или болест, сила или немощ, възход или упадък - това са основните и решителни насоки в развитието на всеки жизнен процес. Ако Христос беше само проповядвал, а не беше лекувал немощни, то Неговата слава за непосветените би била по-бледа. Силата и величието на Исуса седи в методите, които Той даде на човеците за превръщане слабостта в сила, грозотата в прелест, страха и унинието в надежди и радости, което е равнозначно на това, че болезнените и отрицателните състояния са превърнати в положителни, възходящи и здравословни. Всяко зло и всяко смущение в живота е свързано с някаква дисхармония, а всяко благо и всяка радост са продукт на някое изработено съвършенство. Със здравни и медицински въпроси се сблъскват повечето от нас. Ето защо лечебни концепции се изработват в зависимост от преживяни опитности не само от медицински работници, но и от неспециалисти - прости и учени люде, селяни или граждани, занаятчии или професори и дейци от всяка категория. С математика се занимават школувани математици, с атомистика - физици атомисти. С медицина обаче се занимават освен докторите още маса други хора от всякакви професии, от най-различни категории и образования и с най-разновидна култура.
към текста >>

14. Разговори с Учителя. Разговор единадесети - Георги Томалевски (1897-1988)

Колко е щедра природата при раздаване на прелести!
Кой художник е работил моделите? 3. Пеперудите, които живеят само едно лято, са облечени в най-великолепни дрехи. Крилата им са украсени с различни орнаменти и посипани с много нежен прашец. Защо е това? За какво е потребна тази красота само за едно лято? Колко е щедра природата при раздаване на прелести! За всички поставени въпроси, както и за още много други, естествениците нямат отговор. Учените хора имат в това отношение повече сдържаност и смирение пред неразрешимите загадки, а полуинтелигентните, дочули оттук-оттам по нещо, са по-дръзки и по-самонадеяни. Но духът на вселената, Творецът на единството в космоса е дълготърпелив и благ. Той чака с безмерно и снизходително търпение да преминем през всички заблуди и илюзии и да проумеем истината сами. Тогава чак ще станем граждани на Неговото Царство.
към текста >>

15. Акордът на лалетата - Цветана- Лиляна Табакова (1913–1991)

Градината пред нас беше прелестно украсена с лалета.
Рекох, не може ли да играеш със своята коса? Да не слагаш перука? Почукаха на вратата и ни извикаха на обяд. Седнахме на двора, заедно с всички сестри и братя, да се храним. Дежурните сестри ми определиха място от дясната страна на Учителя, а до мен беше седнал брат Христо. Градината пред нас беше прелестно украсена с лалета. Те като че ли излагаха на показ красотата на различните си багри. Аз обърнах внимание на Учителя, да погледне тяхната красота и пъстрота. Той каза: – Те са военни. Най-ниският им чин е капитан.
към текста >>

16. II. УЧЕНИЕТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ ЗА ЛЮБОВТА - Константин Златев

В това безкрайно и вълнуващо пътешествие - навън, към света извън нас, и навътре, в дълбините на собственото "аз" - е заключена в най-висока степен прелестта на съществуването.
Дънов предупреждава: "Когато обичате някого, не му говорете за любовта си. Който много говори за любовта си, той ще бъде поставен на изпитание, което едва може да издържи." В тясна връзка с това напътствие е и разкриването от негова страна на важен духовен закон, чието въздействие остава непознато за мнозинството от земните хора: "В Любовта има един велик закон: ако ти си позволиш да споменеш на някоя жива душа, че я обичаш, и с това я ограничиш, ти си изгубил вече всичката любов." Затова и напълно логично е към последователите на Новото учение да бъде отправен призивът: "Ще ви дам едно правило: за своята любов не говорете никога нищо. ...Прояви любовта си, без да казваш на човека, че го обичаш." Колкото и дълъг път да сме изминали към вникването в същността на Любовта, нейното най-дълбоко естество си остава непознаваемо. И това е така, понеже тя е сърцето на Бога! В това безкрайно и вълнуващо пътешествие - навън, към света извън нас, и навътре, в дълбините на собственото "аз" - е заключена в най-висока степен прелестта на съществуването. То осмисля нашите земни дни, поривите на душата ни, копнежите на духа, заключен в тленното материално тяло. По този повод Учителят П. Дънов възкликва: "Любовта ще остане неразбрана за вечни времена. В това седи красотата на живота." Всяко посещение на Любовта в нашия живот е дар Божий! Единственото, за което не си заслужава да съжаляваме, е, че сме обичали!
към текста >>

Усещането за полет, неповторимият по красота порив да надмогнеш всичко земно и преходно в устрема си към небесното са онзи брилянт на любовното чувство, който заблестява с неустоима прелест върху челото на любещия: "Любовта е стимул, който кара хората да мислят, чувстват и действат правилно.
Той се радва, понеже е станал проводник на Любовта. Каквото благо приеме от нея, той го предава и на другите същества." Във вълшебното огледало на Любовта и най-простите неща от ежедневието се превръщат в приказка, която гали душата и събужда най-чистите пориви на сърцето: "Кое прави обикновените неща необикновени? - Любовта. Докато не обичаш поне един човек, целият свят ще бъде чужд за тебе. Щом обикнеш някого, и тоя, и оня свят ти стават близки." Освен всичко останало Любовта в своите най-извисени проявления мотивира човешката личност да дава най-доброто от себе си. Усещането за полет, неповторимият по красота порив да надмогнеш всичко земно и преходно в устрема си към небесното са онзи брилянт на любовното чувство, който заблестява с неустоима прелест върху челото на любещия: "Любовта е стимул, който кара хората да мислят, чувстват и действат правилно. Каквото и да прави, човек трябва да го прави с любов. Много неща върши човек без любов, но Бог търпи всичко. Той чака времето, когато малкото дете ще порасне, ще стане голямо и ще започне да работи съзнателно и с любов. Преди да постигне това, детето се забавлява с играчките си" (Учителят П. Дънов). Изключително ценни са и разсъжденията на Учителя на ББ у нас относно неразривната връзка между Божествената Любов, всемирния живот и съзнателното присъствие на разумните същества във Вселената: "Ние говорим за Любовта като за нещо незнайно, от което произлиза нещо знайно.
към текста >>

17. III. УЧЕНИЕТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО НА ДУШАТА. ЕВОЛЮЦИЯ НА СЪЗНАНИЕТО - Константин Златев

З.) са записани всички прояви на Бога, ... в нея е вложено всичко онова, което е станало преди, което става сега и което ще стане в бъдеще... Човешката душа е една свещена книга, в която Бог по един особен, непознат начин е написал развитието на цялото Битие." Духовното родство на душата с Всевишния обуславя и блясъка на нейната прелест - ярък лъч от Вечната Светлина на Космоса.
"Безсмъртието, това е стремежът на човешката душа, идеал, към който тя се стреми и желае всякога да го осъществи" (Учителят П. Дънов). Поради Божествения произход на душата в нея е вложена цялата Вечност - не само собствената й история на съществуване и проявление, но и миналото, настоящето и дори бъдещето на цялата Вселена. Логиката на това заявление произтича от холографския принцип - частта от Цялото го съдържа в себе си латентно (не- проявено). При определени обстоятелства то, Цялото, би могло да се изяви чрез частта. След това важно уточнение вече сме в състояние да осмислим следните думи на Учителя на ББ в България: "... В нея (душата - бел. К. З.) са записани всички прояви на Бога, ... в нея е вложено всичко онова, което е станало преди, което става сега и което ще стане в бъдеще... Човешката душа е една свещена книга, в която Бог по един особен, непознат начин е написал развитието на цялото Битие." Духовното родство на душата с Всевишния обуславя и блясъка на нейната прелест - ярък лъч от Вечната Светлина на Космоса. И не би могло да бъде другояче, след като именно в нея Творецът е вложил целия заряд на Божественото съвършенство. Процеса на разгръщане на Божествения потенциал в душата Учителят П. Дънов назовава "разцъфтяване на човешката душа". Благодатното следствие от това възходящо развитие разкрива истинската красота на безсмъртната душа: "А в човешката душа има такава красота, както в никое друго същество на света. Тази красота с нищо не може да се сравни.
към текста >>

18. VII. МУЗИКАЛНОТО ТВОРЧЕСТВО НА ПЕТЪР ДЪНОВ - Константин Златев

Дънов в прелестната дреха на музиката.
В този аспект пеенето е съвършено необходим предмет във всяка окултна Школа. Който не знае да пее, не може да бъде окултен ученик! За ученика по духовния Път музиката е като броня. Тя го предпазва от външни и вътрешни неблагоприятни условия и атаки. Редица от правилата за окултния ученик са облечени от Учителя П. Дънов в прелестната дреха на музиката. Прониквайки в тяхната мелодия и ритъм, откриваме, че това са правила на самия живот. Музиката съдейства за деликатното равновесие на човешката душевност, предпазва личността от множеството увлечения и изкушения на пъстрия свят около нас. Между музикалното чувство и разсъдливостта, интелекта на човека съществува определена зависимост. Колкото по-музикален е човек, толкова неговите способности на разума са по-силно развити. Най-възвишеният израз на Любовта е музиката.
към текста >>

19. VIII. ПАНЕВРИТМИЯТА НА ПЕТЪР ДЪНОВ - Константин Златев

Тяхното хармонично съчетание извайва външната прелест на паневритмичните движения и същевременно обуславя дълбочината на вътрешното им въздействие.
Това, което възниква в духовния свят, рано или късно се проектира във владенията на материалното. И обратното - създаденото в нашата преходна, тленна реалност също оказва влияние върху субектите и взаимоотношенията във фините области на Вселената. Принципът има всеобхватно действие във всички сфери и зони на Космоса - видимия и невидимия. Главният урок от осмислянето и прилагането на този принцип в практиката е разкриването на логическите връзки между обектите и явленията на действителността, разпознаването на подобията и съответствията между силите, енергиите и техните трансформации в полетата и световете на космическата необятност, обикновено тръгвайки от вече известното с посока към неизвестното. Конкретно за Паневритмията от особено значение е съответствието между идея, тон, форма, движение, цвят и число. Тяхното хармонично съчетание извайва външната прелест на паневритмичните движения и същевременно обуславя дълбочината на вътрешното им въздействие. III. Принцип на трептенията (вибрациите) Този принцип гласи: "Всичко е в движение, всичко трепти (вибрира)." Нищо в Космоса не е в покой. Следователно - движението е абсолютно, покоят е относителен. Трептенията или вибрациите са с толкова по-висока честота, колкото по-високо "се изкачваме" (фигуративно казано) от материалния свят към другите, по-извисени, по-фини сфери на Битието. Всичко трепти/вибрира: от елементарните частици до Божия Дух.
към текста >>

20. XI. ЯВЛЕНИЕТО ПЕТЪР ДЪНОВ В ПАНОРАМАТА НА ЕПОХАТА НА ПРЕХОД ЗА ЗЕМНОТО ЧОВЕЧЕСТВО - Константин Златев

Те се проектират във всичките му постъпки и им придават искреност и прелест.
Стъпката му е сигурна, лека; способен е да изминава дълги разстояния без видими признаци на умора. Понякога скоростта му на движение е толкова висока, че учениците му едва смогват да го следват. Главата му е неизменно изправена - никоя житейска буря не би могла да я приведе под тежестта си. От всяко негово действие и движение блика будно съзнание и пълна концентрация. Цялата му фигура пленява със своята хармония и естественост. Те се проектират във всичките му постъпки и им придават искреност и прелест. Самият той отбелязва по този повод: "Естествеността дава условия за проява на Любовта." Облеклото му винаги е чисто, спретнато, естетично. Той отдава предпочитание към свободните и широки дрехи, които предлагат простор за телесните действия. Повечето му дрехи са в светли тонове. Той заявява: "Не дрехата, но лицето трябва да изпъква.
към текста >>

21. VII. УЧЕНИЕТО НА БЯЛОТО БРАТСТВО ЗА ДУШАТА - Константин Златев

Дънов: „... В нея (душата – б.К.З.) са записани всички прояви на Бога, ... в нея е вложено всичко онова, което е станало преди, което става сега и което ще стане в бъдеще... Човешката душа е една свещена книга, в която Бог по един особен, непознат начин е написал развитието на цялото Битие.“ Духовното родство на душата с Всевишния обуславя и блясъка на нейната прелест – ярък лъч от Вечната Светлина на Космоса.
„Безсмъртието, това е стремежът на човешката душа, идеал, към който тя се стреми и желае всякога да го осъществи“ (Учителят П. Дънов). Поради Божествения произход на душата в нея е вложена цялата Вечност – не само собствената ў история на съществуване и проявление, но и миналото, настоящето и дори бъдещето на цялата Вселена. Логиката на това заявление произтича от холографския принцип – частта от Цялото го съдържа в себе си латентно (непроявено). При определени обстоятелства то, Цялото, би могло да се изяви чрез частта. След това важно уточнение вече сме в състояние да осмислим следните думи на Учителя П. Дънов: „... В нея (душата – б.К.З.) са записани всички прояви на Бога, ... в нея е вложено всичко онова, което е станало преди, което става сега и което ще стане в бъдеще... Човешката душа е една свещена книга, в която Бог по един особен, непознат начин е написал развитието на цялото Битие.“ Духовното родство на душата с Всевишния обуславя и блясъка на нейната прелест – ярък лъч от Вечната Светлина на Космоса. И не би могло да бъде другояче, след като именно в нея Творецът е вложил целия заряд на Божественото съвършенство. Процеса на разгръщане на Божествения потенциал в душата Учителят П. Дънов назовава „разцъфтяване на човешката душа“. Благодатното следствие от това възходящо развитие разкрива истинската красота на безсмъртната душа: „А в човешката душа има такава красота, както в никое друго същество на света. Тази красота с нищо не може да се сравни.
към текста >>

22. XIV. СМИРЕНИЕТО - Константин Златев

Нужна е подчертана душевна доброта, за да бъде притъпено острието на набъбващото и търсещо трибуна за прелестите си его, за да достигне разумното същество до чертозите на смирението.
Доброто и смирението заедно образуват движението към Бога.“ В случая той говори за движение по едно направление, но в коренно противоположни посоки. Смирението се движи, условно казано, отдолу нагоре: от земното към небесното, от човека към Бога, от материята към Духа. И обратно – гордостта в своето движение следва посоката (също условно назована) отгоре надолу: от духовната природа на човека към плътската, от ефирния свят на духовното към гъстата материя, от душата към тялото, от извисените форми на общуване с Божественото към задоволяването на щенията на егото. Между тях самоизтъкването заема едно от челните места. А то е, както е добре известно, ярък антипод на смирението. Нужна е подчертана душевна доброта, за да бъде притъпено острието на набъбващото и търсещо трибуна за прелестите си его, за да достигне разумното същество до чертозите на смирението. В този задружен и хармоничен тандем двете добродетели – смирението и доброто, успяват да овладеят всички напъни на низшето естество за доминация и разширение и да изправят пътеката на пилигрима към Истината. Истината за света, в който живее, за законите, които властват в него, и за неговото собствено място под Слънцето... Една друга мисъл на българския духовен Учител хвърля допълнителна светлина върху взаимоотношенията между смирението, гордостта и Доброто (в качеството му на Божествен принцип в Космоса): „Смирението е движение нагоре. Гордостта е движение надолу. Доброто – това е положението, което пресича двете движения.
към текста >>

23. XX. ВИСОКИЯТ ИДЕАЛ - Константин Златев

Те са букет от най-прелестните духовни цветя, които красят неговата душа.
Импулсът да следваш подобен идеал те мотивира винаги да се стремиш към най-доброто. Така човек неусетно израства по пътя към Истината и култивира облика на духовно зряло същество, достоен служител на Небесния Отец. Той се загръща в невидимата мантия на светостта и е готов да поеме всяка отговорност за успеха на святото Дело – Божия план за планетата Земя. Да се превърне в движеща сила за осъществяването на този грандиозен План – това е мечтата на всяка пробудена душа. Високият идеал изисква от онзи, който се стреми да го следва, развиването на комплекс от добродетели. Те са букет от най-прелестните духовни цветя, които красят неговата душа. Самият висок идеал като осъществяване предполага усвояването и прилагането на подобна универсална добродетелност. Затова и човекът, който го притежава и отстоява в живота си, е образец за поведение и следване в множество отношения. Високият идеал не е лозунг, зад който да се скрием от бурите на ежедневието и житейските неволи. Той е начин на живот. Само искрено устременият към Истината може да издигне високия идеал като своя жизнена цел.
към текста >>

24. Къде е щастието? - Крум Въжаров (1908- 1991)

В душата ни ще засвири музика, пред която и най-прелестните, най-гениалните творения на великите композитори ще ни се сторят бледи, слаби сенки в сравнение със съзвучието, хармонията на музиката, що свири в нашата душа.
По-голямо лицемерие няма и не може да има! И докато не съзнаем тази истина и не превърнем в чувства и дела принципа на истинското даване, жертване, принципа на най-малкото вземане и най-голямото жертване, даване; докато не прегърнем този принцип и не заживеем в пълна любов и хармония с всичко живо - хора, животни и растения, - ще бъдат напусто всичкото ни четене и на най-боговдъхновените книги, опиването от музика и съзерцание, предаването на най-искрени молитви. Всички те ще бъдат мъртви, мъртви и... лицемерни. Ще бъдат мъртви, както казва и апостол Павел: „Вяра без дела е мъртва.“ И когато приемем живота си като жертване, като даване, когато заживеем в хармония, в любов с всички хора, животни, растения; към всичко, що има дихание, в душата ни ще зацарува хармония, мир, спокойствие. В душата ни ще засвири музика, пред която и най-прелестните, най-гениалните творения на великите композитори ще ни се сторят бледи, слаби сенки в сравнение със съзвучието, хармонията на музиката, що свири в нашата душа. И тогава ще настане за нас щастие и блаженство; ще почувстваме, че в жилите ни тече всемирният живот, че сме възкръснали, родили сме се изново. Умрели сме за живота на лъжливото, илюзорното, суетното и сме се родили за света на духовното, на реалното. 26 декември 1927 г., Атина Крум Въжаров Ръкопис на „Къде е щастието? “ Факсимиле
към текста >>

25. Спомени за бате Крум от Миша Левин - Крум Въжаров (1908- 1991)

Може би те са по-съвременни и по-комфортни, но старите къщички имаха своята удивителна прелест и уют.
Особено съм запомнил епизода, когато за първи път разбрах това. Беше по време на нашето второ пътуване до България през юли 1983 г. Тогава се настанихме в дома на Любомир и Славка Няголови в София в района на Подуяне. Те живееха в собствен дом - едноетажна къщичка с дворче и отделна кухня, трапезария и беседка. Сега такива къщички почти няма в София, замениха ги с многоетажни сгради. Може би те са по-съвременни и по-комфортни, но старите къщички имаха своята удивителна прелест и уют. Тази година ние с Галя се приготвихме за пътуването в много сложни обстоятелства, по спешност. Самата възможност и сроковете на пътуването узнахме в последните дни и не успяхме да съобщим за пристигането си на никого освен на Славка и Любчо (тогава още нямаше мобифони). И при пристигането ни в София възникна проблем: оказа се, че Крум с други братя и сестри вече е в лагера под Мусала. Ние, разбира се, планирахме да се отправим към този лагер, но не можехме да отидем там без позволението на бате Крум: разбирахме, че учениците не постъпват така. А как да се свържем с Крум, не знаехме.
към текста >>

Может быть они современые и комфортные, но старне домики обладали своей удивительной прелестью и уютом.
Особенно мне запомнипся эпизод, когда я впервне понял это. Было это в наш второй приезд в Болгарию, в июле 1983 года. Мы тогда остановились в доме Любомира и Славки Няголовых в Софии, в районе Подуяне. Жили они в собственном домике - одноэтажннй домик двориком и отдельно стоящими кухней, столовой и сарайчиком. Сейчас такие домики почти исчезли из Софии, их заменили многоэтажные здания. Может быть они современые и комфортные, но старне домики обладали своей удивительной прелестью и уютом. В тот год мы с Галей собирались в поездку в очень сложных обстоятельствах, в большой спешке. Сама возможностъ и сроки поездки определились в самые последние дни и мы не успели сообщить о приезде никому, кроме Славки и Любчо (мобильных телефонов тогда еще не было). И по приезду в Софию возникла проблема: оказалось, что Крум с другими братъями и сестрами уже в лагере под Мусалой. Мы, конечно же, планировали отправиться в этот лагерь, но пойти туда без разрешения бате Крума не могли: мы понимали, что в ученики так не поступают. А как связаться с Крумом, не знали.
към текста >>

26. Няколко бележки и няколко мисли от Ярмила Ментцлова - Крум Въжаров (1908- 1991)

Гробът не е конец - край, той е площадката, откъдето тя литва в безкрайния двор на този, който й даде желанието, мисълта и способността да открива на по-малко талантливите безкрайната прелест, която Господ открива пред нас.
Драги Пенчо, И мене ми е много жал за последните часове на Ярмила. Но сега нейният дух е свободен. Тялото й, което й служи много добре, свърши своята длъжност и сега тя живее вечно в безкрайния мир на Създателя. Няма защо да се жалее. Гробът не е конец - край, той е площадката, откъдето тя литва в безкрайния двор на този, който й даде желанието, мисълта и способността да открива на по-малко талантливите безкрайната прелест, която Господ открива пред нас. Така че не мисли за нея като отхвърлено притежание, което свърши своя обект преждевременно, но като великата царица, която е продупчила своя какун**, за да влезе в света на най-големия артист, най-великия музикант, най-величествения художник, който е направил танца и ритъма на вятъра, ловките устреми на птиците и страстта на човека да имитира тези големи открития. Тя е сега с най-големите танцьори, които са били на този свят. Нейната душа е опиянена от музика, по-велика от тази на Бах, Хендел, Моцарт. Сега тя пее „аз знам сега“, „аз разбирам сега“, „аз съм без синджирите на ограничен живот“, „аз сега се движа пред очите на тези безсмъртни великани“. Понеже тя беше още тук един великан, от малко момиче, от млада девойка досега и в нейната безкрайна вечност.
към текста >>

27. Меркурий - Николай Дойнов (1904 - 1997)

За нейната прелест се говорело навсякъде.
Саабей е изразил това съзвездие като прегърнати двама братя - близнаци, от които единият е бял, а другият - черен. Големият интерес към придобиване на материални ценности, който това съзвездие внася във влиянието на Меркурий, има две възможности: да се използува за градеж и улеснение на човешкия род - това е белият брат. Същите тези ценности могат да се използуват за разруха, за спъване на човешкия прогрес -черният брат. В това съзвездие има много променливи звезди (променя се техният блясък), поради което със своето влияние те придават променливост на стремежите в живота на индивида, предизвикани от приятните изгоди, които ще му донесат. Това е изразено в една митологична легенда, която ще цитираме тук: цар Тиндерей имал жена Леда, която с красотата си очаровала всички. За нейната прелест се говорело навсякъде. С дивната си хубост тя омаяла и великия Зевс. Щом я зърнал, той решил да я обладае. За да избегне неприятностите, които би му създала неговата законна съпруга, Зевс се превърнал в белоснежен лебед и като стрела се спуснал в покоите на Леда. От Зевс Леда родила две деца - син, когото нарекли Полукс, и дъщеря Елена, прекрасна като богиня, която по-късно станала причина за Троянската война. От своя законен съпруг Леда родила също две деца: син Кастор и дъщеря.
към текста >>

28. Нептун - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Видял я той на морския бряг, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето му, в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой ; не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден.
Но и Акид, очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил кьм нея. Обикнали се двамата и от този ден станали неразделни. Всеки ден, щом на морския бряг се показвала Галатея, Акид я хващал за ръка и двамата отивали до една малка пещера, недалеч от един висок скалист връх. Но не само Акид обичал прекрасната Галатея. Обичал я и едноокият, грамаден като планина циклоп Полифем. Видял я той на морския бряг, сияеща в своята младост и прелест, и безумна любов пламнала в сърцето му, в сърцето на ужасния циклоп, до когото никой ; не смеел да се доближи, за да не бъде разкъсан и изяден. Уплашила се Галатея от страшния му види винаги се криела от него. Но любовта на Полифем към Галатея все по-силно се разгаряла. Всеки ден той докарвал многобройните си стада овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири със свирката, който сам си направил от сто дебели тръстикови стебла. Далече се разнасяли звуците на свирката му които разклащали дърветата. Достигали те и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място край пещерата, далеч от погледа на ужасния циклоп Полифем.
към текста >>

29. Действие първо. - Велко Петрушев

Имало много прелести, ароматична природа, сърдечни приключения, душевни вълнения и пълно излияние на чувствата.
А р и я н а. Аз съм царицата на нощта. Д е в о р Можах да използувам славния момент, когато слънчевите синове бяха събрани в звездния храм на велико тържество и разказваха за много интересни преживявания из безчетните царства на Вселената. Ала най-интересен бе разказът на един от слънчевите синове — Исаян, за царството на ненаситните желания. Там, разправя той, безгранична е свободата на желанията; техният девиз е: „опитай и знай“. Имало много прелести, ароматична природа, сърдечни приключения, душевни вълнения и пълно излияние на чувствата. Когато той разказваше за това, сякаш е вълшебно царство. От очите му се отрониха горещи сълзи и дълбока скръб развълнува сърцето му. В този момент настана голяма тишина. Всички се вгледаха в него. Той подигна очи и, развълнуван, каза: светяща Дева от плеядите е измамена и пленена там.
към текста >>

30. Действие трето. - Велко Петрушев

Аз се борих с светящия ти пазач и те откраднах, за да те направя Богиня на нощта, избраница, прелест всред моите музи на страстта.
Помогнете ми Вий в тази страшна и последна нощ! Дайте криле на душата ми, да полети към светлия простор! Явление шесто. Идва 3емон при Славяна, цял трепери от гняв. Страстни пламъци горят в него за отмъщение. 3 е м о н. Ти, която си светяща звезда на моето сърце, дивен чар на моята воля, въставаш против силния 3емон! Ти, която ме прелъсти със своята красота, когато те видях за пръв път в вълшебната градина на звездите, всред ароматичните бели цветя. Аз се борих с светящия ти пазач и те откраднах, за да те направя Богиня на нощта, избраница, прелест всред моите музи на страстта. А ти сега си посмела да въстанеш срещу твоя обожател! Откажи се от този размирен дух, за да те възлюби отново царицата на нощта ! С л а в е н а. (повдига глава нагоре и смело отговаря). Оставете ме! Аз искам да бъда свободна и, като волна птичка, да отлетя високо там, где море от светлина грее, и душата вечно живее! Не искам повече да бъда пленница и робиня в този свет на разврата и падението. Душата ми е отровена, умът ми се гнети, сърцето ми е жертва на бесовете. Ти, 3емоне, който си изрод, убиец, скъпо ще платиш за делата си.
към текста >>

31. Глава първа: Лъкът и тетивата - Атанас Славов

Както и да се съсредоточиш, колкото и да надничаш отвъд ефимерния срив и да долавяш вибрациите на вечното, мисля, че градът - макар и прелестен (както винаги!), умира.
Носещият Божието слово на всички. Там са насочени лъкът и тетивата на Петровия полет още преди да се роди - там е мисията, която той поема от баща и дядо - Божието слово на език напълно достъпен и органичен за всекиго, език, който да те доведе толкова близо, че сам да докоснеш твореца; и Божието слово на всички - били те българи или не, били те близки или не. Път, водещ през свирепи стълкновения със себични и надменни парвенюта, които искат да обсебят Божието слово за себе си, и с фанатици, които искат то да се възприема само както те го възприемат. Така че дойдох да започна с музеите на Варна и архивите на Варна и да намеря някое кътче с изглед към вечното във Варна, за да погледам, да помисля, да помедитирам и да напиша какво чувствам за лъка и за тетивата, които изстрелват Петър Дънов. Но терасата на ресторанта на Галата се оказа увиснала над свлечения нос, градът е хаос от мобифони и магазини „Лакост“, а протестантските църкви са станали детски театри с „орта-будала“ пиеси, колкото да не им падне нацяло пердето. Както и да се съсредоточиш, колкото и да надничаш отвъд ефимерния срив и да долавяш вибрациите на вечното, мисля, че градът - макар и прелестен (както винаги!), умира. Умира „Барната“ във Варна. А тази гледаща към миналото книга е книга за бъдещето и така няма да стане. Затова дойдох днес с Диди на ранчото му в Болярци, горе на юг, из варненските стари баири, и ето че сред развалини от държавни и кооперативни стопанства вятърът развява миналогодишни канапи, с които са вързвани пръчките на лозите по теловете, роши окачени за сушене парцали и червени листа по розови храсти. Варненска бахча и варненско лозе. Полях бахчата, както ми казаха Спаска и Диди, докато те копаеха.
към текста >>

Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му.
За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога. Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ. Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му. Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш. Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли?
към текста >>

32. Глава четвърта: Семинаристът - Атанас Славов

Влакът лети през летни вековни брястове, прелестни резиденции, ливади; французите съпътници сочат през стъклата Руанската катедрала... Хайде хей с Руанината ти! Америка, Америка! Хавър.
Два часа чакане, тренове идват, заминават и всяко туткане на локомотива сякаш изсвирва в сърцето ти. Каквито щеш тюрлии от хора: французи, англичани, немци, италианци, испанци, поляци, руси, българи; сетне - за изложения и конгреси - младички калугерки полячки, купчина глухонеми, барони и баронеси с прислугата си; сетне търговци по работа; сетне художници и занаятчии, тласкани от нуждата за хляб отвъд океана; сетне ергени по професия, моми по професия и накрая чиста проба парижки „камелии“ (т.е. хубавици от „занаята“), пред очите на които се мержелеят несметните американски долари. Отиват просто така, на риск, със затворени очи. И това са само пътниците от първа и втора класа, разбира се; народът, братята емигранти вече от дни дъвчат баят хляб и зеленясали колбаси в Хавър, настанени в подпалубния търбух на „Ла Турен“. Влакът лети през летни вековни брястове, прелестни резиденции, ливади; французите съпътници сочат през стъклата Руанската катедрала... Хайде хей с Руанината ти! Америка, Америка! Хавър. Задимен, замацан в сажди като коминочистач. Влакът маневрира половин час в лабиринта на тухлените складове и сивокаменните улици на пристанището; тътри след себе си десетина подтичващи назад- напред развлечени гамени и те опяват вагоните с просташката си просешка музика, докато всичките пътници не увисват по прозорците и не почват да хвърлят стотинки, за да гледат децата долу как озверено се бият за тях. И ето, идва ранният летен следобед на потеглянето и тук вече ще дадем думата на Алеко, защото следва това, което ще освети пътя ни нататък. „Тържествена минута! Аз сега, като пиша тез редове, усещам как трептят и се повдигат лека-полека космите на главата ми. Цялото крайбрежие беше усеяно с мъже и жени.
към текста >>

Теренът ту се издигаше, ту, спадаше и се възцари природата, естественото, същността на всичко, което той обичаше, и колко прелестно беше това, колко по-истинско бе от вечните кавги, рушканици, разправии, събаряници и градене на градежи, на които на другия ден ще счупят прозорците, както беше в Свищов.
На края й, в самия югозападен ъгъл на тази част на гората, която принадлежеше на семинарията, се издигаше най-голямата конюшня. Не беше ясно какво още има в нея, защото бе на два етажа. И едва когато пое обратно на изток, го обхвана мекото, съзерцателно, ако искате, мистично настроение, което бе търсил. Гората се сгъсти. Стана истинска вековна дъбова гора. Теренът ту се издигаше, ту, спадаше и се възцари природата, естественото, същността на всичко, което той обичаше, и колко прелестно беше това, колко по-истинско бе от вечните кавги, рушканици, разправии, събаряници и градене на градежи, на които на другия ден ще счупят прозорците, както беше в Свищов. И пак в сърцето му се надигна неотразима благодарност, че Бог го е довел тук, и вярата, че ще научи много... Пресече горе-долу мястото, където на север трябваше да бъде Мийд Хол. Гората продължаваше още по-тиха, лъчезарна и спокойна. Само скворци прехвърчаха. Или не бяха скворци. Пищяха. Имаха шарени гърди.
към текста >>

В едно поетично послание: „Първия път, когато видях гората на Дрю, доктор Юфам, който щедро ме развеждаше, изведнъж каза: „Искаш ли да видиш най-прелестното нещо, което имаме тук?
Централната част е с най-ярки цветове, драпериите на страничните фигури са в сдържани тонове дори там, където са в топлите гами, за да поставят главния акцент в центъра.“ Първата обиколка на Петър из „гората“ в началото на учебната година е направена набързо. Съзерцанието идва по-късно, идва обогатено от учителите му; от формулировката на чичо Джон Милей за намирането на божественото в природата, от неуморното бродене на Сам Юфам с мълчаливите си щастливи придружители. И както Томов и Икономов, Петър също е имал своята декемврийска разходка. Разбира се, рамо до рамо с любимия си чичо Сам. Можем да я видим в описанието на професор Къртис от онези дни, изпратено до някого си. В едно поетично послание: „Първия път, когато видях гората на Дрю, доктор Юфам, който щедро ме развеждаше, изведнъж каза: „Искаш ли да видиш най-прелестното нещо, което имаме тук? “ И без да чака отговор, тръгна към библиотеката. Тази посока някак ме накара да мисля, че ме води да видя някоя рядка книга, стар ръкопис или исторически портрет. Но преди да стигнем до библиотеката, докторът спря, отдръпна се от алеята и с широк жест на цялата си дясна ръка от рамото до пръстите, като че ли се мъчеше да помете цялата семинария и земите й и да ги струпа точно пред нас, той възкликна от дъното на душата си: „Ето ти го! Това буково дърво! Има ли някъде по света каквото и да било живо създание, което да е по-красиво? “... Пред очите ми остава сцената на този рай от дървета: „Гората на Дрю.“ Не смея да опиша картината, но ето ти едно мъничко късче само: група бели брези и поръсени със снежец смърчове стоят изправени срещу източното небе. Декемврийската сутрин е може би десет минути преди изгрева.
към текста >>

„...защото виждам това старо име сгушено в гнезда от водни заливи, превъзходно, богато, гъсто обшито отвсякъде с платноходки и параходи, шестнайсет мили дълъг остров на каменна основа, безчетни претъпкани улици, високи израстъци от желязо, тънки, силни, леки, прелестно издигащи се към чистите небеса приливи, бързи и точни, дето ги обичам, към залеза на слънцето, течащите морски приливи, малките острови, по-големите острови до тях, височините, вилите, безбройните мачти, белите прибрежни параходи, бързоходките, фериботите, черните морски параходи, така чудесно конструирани, улиците долу в центъра, канцеларските сгради на бизнесмените, офисите на параходните компании, на брокерите, крайбрежните улици, пристигащите емигранти по петнайсет-двайсет хиляди на седмица, каруците, тътрещи стока, мъжествените лица на кочияшите, изгорелите лица на моряците, летния въздух, пекналото ярко слънце и тръгналите попътни облаци, зимните снегове, звънчетата на шейните, разтрошения лед в реката, търговците, господарите с добре оформените красиви лица, които те гледат право в очите, пълните тротоари, транспорта, Бродуей, жените, магазините, представленията, милиони хора, свободни превъзходни маниери, отворени гласове, гостоприемство, най- смелите и приятелски настроени млади мъже, град на забързаните бълбукащи води...“ Уолт Уитман, Филаделфия, 1890 г.
Чрез нея пее Съвършенството, Дух, Отвъдна сила, която дава мистична небесна красота на човечеството. Самата Аделина е великолепна личност, но гласът й е дар, дошъл отвън. Той не е продукт на цялостното й същество, не идва от нейните опитности, от нейните творчески възможности, от нейните усилия. Някои основни неща, които след години ще бъдат оси на беседите на Петър Дънов в школата на Бялото братство, идват оттук - от двете години опит в музикалния живот на Манхатън. * Ах, този Манхатън и неговите влюбени! Уолт Уитман, синеокият, рунтав, разгърден мъж, яхнал каприте на тролеите до кондуктора им, три десетилетия преди описаните тук събития възпяваше старото име на Ню Йорк - „Манахата“. „...защото виждам това старо име сгушено в гнезда от водни заливи, превъзходно, богато, гъсто обшито отвсякъде с платноходки и параходи, шестнайсет мили дълъг остров на каменна основа, безчетни претъпкани улици, високи израстъци от желязо, тънки, силни, леки, прелестно издигащи се към чистите небеса приливи, бързи и точни, дето ги обичам, към залеза на слънцето, течащите морски приливи, малките острови, по-големите острови до тях, височините, вилите, безбройните мачти, белите прибрежни параходи, бързоходките, фериботите, черните морски параходи, така чудесно конструирани, улиците долу в центъра, канцеларските сгради на бизнесмените, офисите на параходните компании, на брокерите, крайбрежните улици, пристигащите емигранти по петнайсет-двайсет хиляди на седмица, каруците, тътрещи стока, мъжествените лица на кочияшите, изгорелите лица на моряците, летния въздух, пекналото ярко слънце и тръгналите попътни облаци, зимните снегове, звънчетата на шейните, разтрошения лед в реката, търговците, господарите с добре оформените красиви лица, които те гледат право в очите, пълните тротоари, транспорта, Бродуей, жените, магазините, представленията, милиони хора, свободни превъзходни маниери, отворени гласове, гостоприемство, най- смелите и приятелски настроени млади мъже, град на забързаните бълбукащи води...“ Уолт Уитман, Филаделфия, 1890 г. Уитман, далече в провинциалния Кемдън, в къщата на сестра си и мъжа й, с майка си, която не разбира особено новото издание на неговите „Стръкчета трева“, както не разбираше и досегашните, и поклаща глава озадачена, и слага ръка в неговата, и я стиска, и го гледа, сякаш иска да каже просто, че е окей, въпреки че не може да го обясни. Уолт Уитман, вече седемдесет и една годишен, търси дума и така замлъква в стола си. Рови в морето от хартия в стаята си с върха на бастуна, но забравя какво е търсил. На другия ден отваря и затваря едно джобно ножче, докато седи и слуша какво му говорят, за да не се разбере, че е потънал. Идват писатели, фотографи, художници, скулптори и му се повдига от думи: „Ако срещна човек, дето не е написал ни една книга, ще го прегърна... Всички пишат, пишат, пишат, пишат - казва той - и което е най-лошото, пишат поезия.“ Но - той също е в този кюп, той го знае.
към текста >>

Дълго живяхме, радвахме се, милвахме се; Прелестно! - сега раздяла - Довиждане, Душще моя! Ти ме остави да не бързам.
Буди се и дреме. Спи. И в купа хартия, решен, че ще рови, докато се сети какво търси, се показва някакво стихотворение. Стаята му, „дупката“, както й вика, където работи, има само едно прозорче, тясна е, трябва да извие листа да хване светлината, както е седнал на стола на малката маса: Довиждане, Душице моя!... (Свободен стих ли е; не е дотук, но звучи добре. ...не знам! Я да видим!) Довиждане, Душице моя! ...Сбогом, скъпо другарче, скъпа обич! тръгвам, не зная накъде, или какво ще е, или дали ще те видя пак, така че довиждане, Душице моя. Сега накрая - нека погледна за миг назад; това по-бавно, по-тихо цъкане на часовника в мен, излизаш, нощ, и скоро тупането на сърцето спира. Дълго живяхме, радвахме се, милвахме се; Прелестно! - сега раздяла - Довиждане, Душще моя! Ти ме остави да не бързам. Дълго наистина живяхме заедно, спахме, процеждахме се, наистина се сляхме в едно; и ако умрем, умираме заедно (да, ще останеме едно). Ако отидем където и да е, ще щем заедно да срещнем каквото стане. Може би ти сега ме насочваш към истинската песен (кой знае?). Може би ти си смъртното копче, дето се развива, дето се отвърта така, че сега накрая, Довиждане - и ура! Душице моя. Той го държи в ръка, листа, когато влиза приятелят му Хорас Тробел, и не знае какво е, и не смее да попита; конфузно е.
към текста >>

...Дълго живяхме, радвахме се, милвахме се; Прелестно! - сега раздяла.
Такава самота! А може би уединение? - Започваше да мисли на английски и нещата губеха ясните си очертания, макар че за пръв път се виждаха в дълбочина, в перспектива. Каква беше разликата между Loneliness и Solitude? Между самота и уединение? Чакалов измъкна изрязаната страница от вестника и пак погледнаха Уитмановото „Довиждане, Душице моя!“. ...Дълго живяхме, радвахме се, милвахме се; Прелестно! - сега раздяла. - Довиждане, Душице моя. ...дълго наистина живяхме заедно, спахме, процеждахме се, наистина се сляхме в едно; И ако умрем, умираме заедно (да, ще останеме едно) Ако отидем където и да е, ще идем заедно да срещнем каквото стане... Беше уединение, беше сливане с Вселената, с Природата в себе си, на която се е наслаждавал така пълно с истински живот и истинска любов. Беше за Бога. Така поне му се струваше. Но може би беше за конкретен човек.
към текста >>

33. 4. Идеално и осъществимо управление - Георги Христов

Така, във Франция, дето покойният Жан Жорес77 се бори храбро с двата народни врагове - клерикализма (духовенството) и милитаризма (военщината)78 - и все в името на пролетарския идеал, социалната демокрация не престава да е един от стълбовете на французката аристократическа олигархия; в Англия прословутата „лейбърпарти“79 не се стеснява да се проявява като мощна крепителка на управлението на лордовете с тяхното едро землевладение и индустрия, а в Германия същата партия, начело със сегашния председател на републиката, поддържа управлението на една дегизирана монархия с всичките прелести на железния милитаризъм.
Той е и постоянно опровергаван от живота. Обединението на пролетарията от всички страни или така наречените „интернационали“ - първият, вторият и две и половиният - фалира при най-важния си изпит: „интернационалите“ не само не предотвратиха Великата европейска война (Първата световна война, бел. ред.) от 1914 до 1918 г., но дори се биха юнашки едни срещу други. По-ядовита ирония над безсилието на марксизма не би могла да се очаква. Но не само в международните отношения се констатира немощта на социалната демокрация: това е също така вярно и във вътрешното управление на държавите. Така, във Франция, дето покойният Жан Жорес77 се бори храбро с двата народни врагове - клерикализма (духовенството) и милитаризма (военщината)78 - и все в името на пролетарския идеал, социалната демокрация не престава да е един от стълбовете на французката аристократическа олигархия; в Англия прословутата „лейбърпарти“79 не се стеснява да се проявява като мощна крепителка на управлението на лордовете с тяхното едро землевладение и индустрия, а в Германия същата партия, начело със сегашния председател на републиката, поддържа управлението на една дегизирана монархия с всичките прелести на железния милитаризъм. За българската социална демокрация не би трябвало и да говорим: известна под името партия на „общоделците“ или „широките социалисти“, тя е една миниатюрна буржоазна група, годна за всички компромиси80 и за всички цели, но без да може да подтикне нито на йота обществения прогрес или поне да подобри колко-годе положението на работничеството. Третата форма на социално устройство - комунизма - колкото и да е примамлива на пръв поглед за идеалистите, също така противоречи на великите и незиблеми81 закони, които регулират развитието на човечеството. Ние и друг път на страниците на това списание82 сме разглеждали доста обширно принципите и методите на това движение. Обаче, откогато светът видя на дело да се приложат тия принципи и методи - в Русия - не остана нито помен от основите на комунизма, тъй както той се излагаше на теория правото на частна собственост не само не изчезна, за да се замени с общинна (комунална) собственост, но се възстанови, капиталът не само не се премахна, но се въведе като неизбежно условие във всички разклонения на стопанството, а милитаризмът процъфтя като никога досега. Това е така нареченото „стратегическо отстъпление“ пред напора на буржоазията.
към текста >>

НАГОРЕ

0.60658502578735